Още веднъж за жестоките зими по нашите земи

Кога са били най-жестоките зими за последните 2000 години? 299 г., 401, 410, 441, 473, 558, 608, 739, 753 - замръзва Босфорът, 755, 763, 801, 880, 928, 1011 - лед имало и в Египет, 1210, 1232, 1419, 1621, 1755, 1788, 1802, 1823, 1849, 1851, 1862, 1929 г. Това съобщава в един свой материал наскоро в. „Посредник” – Плевен - www.posredniknews.com. И разказва няколко покъртителни истории, свързани със зими в наши времена. Тази история припомнихме преди 4 години, на 21 януари 2008-а. Но екстремните зими се повтарят. И което е по-тревожно, зачестяват. И което е по-страшно - носят бедствия. И смърт. Готови ли сме за нова ледникова епоха? Знаем ли как да действаме при опасност? Вземаме ли поука от собственото си минало, от грешки, които сме можели да избегнем? Не се наемаме да даваме отговори, нито рецепти. Само припомняме. Това вече е било. В текста по-долу единствената промяна са допълнените нови отрицателни рекорди. Все­ки път, ко­га­то кли­ма­тич­ни­те ус­ло­вия в Бъл­га­рия из­ля­зат от рам­ки­те на нор­мал­но­то, се чу­ва поз­на­тия из­раз: “Не сме виж­да­ли та­ко­ва чу­до!” или “Да­же ста­ри­те хо­ра не пом­нят да е па­дал тол­ко­ва сняг/та­къв по­рой/да е има­ло та­ка­ва су­ша...”. Исти­на­та е, че е в при­ро­да­та на чо­ве­ка да заб­ра­вя по­доб­ни пре­жи­ве­ли­ци и все­ки път да смя­та, че случ­ва­що­то се в мо­мен­та е най-най-ло­шо­то. Но ис­то­ри­я­та го­во­ри дру­го. На 5 яну­а­ри 2008 г. в Ду­нав­ска­та рав­ни­на бя­ха ре­гис­три­ра­ни тем­пе­ра­тур­ни ре­кор­ди за сту­де­но вре­ме. В ня­кол­ко гра­да из­ме­ри­ха най-нис­ки­те тем­пе­ра­ту­ри на въз­ду­ха от на­ча­ло­то на си­ноп­тич­ни­те наб­лю­де­ния. Най-сту­де­ни­ят ре­корд е от­че­тен в Сев­ли­е­во - ми­нус 31.6 гра­ду­са. В Кне­жа тер­мо­ме­тъ­рът по­ка­за ми­нус 27 гра­ду­са, при пре­ди­шен аб­со­лю­тен ми­ни­мум през 1993 г. от ми­нус 26.5 гра­ду­са. Край­бреж­ни­ят лед по Ду­на­ва на мес­та е с дъл­жи­на 60-70 мет­ра. 1 февруари 2012 г.: Измерените тази сутрин в Кнежа минус 29.4 градуса подобряват рекорда от 1929 г., когато са измерени минус 26.5 градуса.

9 февруари 2012 г. В Кнежа са измерени минус 28 градуса, в Плевен - минус 20.4. Дунав замръзна при Силистра. На 16 февруари Агенцията за поддържане и проучване на реката съобщи за 100% лед между 450 и 375 километър. Би­ло ли е ня­ко­га по-сту­де­но? Зи­ма­та на 20-и век - та­ка на­ри­чат най-лю­та­та зи­ма през ми­на­ло­то сто­ле­тие, та­зи през 1954 го­ди­на. То­га­ва три пъ­ти ра­йо­нът на Чер­но мо­ре от Евкси­ног­рад до Га­ла­та се зад­ръс­твал от лед. През март на съ­ща­та 1954-та ледът във Вар­нен­ски­я за­лив бил тол­ко­ва плъ­тен, че чо­век мо­жел да се дви­жи в не­го на 50-100 мет­ра на­вът­ре в мо­ре­то. Ре­гис­три­ра­но е и най-про­дъл­жи­тел­но­то зам­ръз­ва­не на ре­ка Ду­нав, тра­я­ло це­ли 74 дни. Не на­ме­рих­ме све­де­ния точ­но за та­зи го­ди­на, но се го­во­ри, че ко­га­то то­ва се случ­ва­ло в ми­на­ло­то, бъл­га­ри и ру­мън­ци впря­га­ли шей­ни­те или пе­ша по ле­да си хо­де­ли на гос­ти ед­ни на дру­ги. Прег­лад­не­ли въл­ци от Кар­па­ти­те пре­ми­на­ва­ли у нас и на­па­да­ли ко­ша­ри­те с ов­це. През фев­ру­а­ри 1954-та снеж­на пок­рив­ка има­ло през всич­ки дни на ме­се­ца, в до­бав­ка със сил­ни вет­ро­ве и нис­ки тем­пе­ра­ту­ри. Общо за зи­ма­та дни­те със сняг би­ли по­ве­че от 50. Имен­но през та­зи су­ро­ва зи­ма 6 вой­ни­ци и 1 офи­цер на­ми­рат смър­тта си край с. Жер­нов.

Во­ен­ни за­ги­ват от ла­ви­на в Ни­ко­пол­ско през зи­ма­та на 1954 година. Во­ен­ни от мо­тос­трел­ко­вия полк в Ни­ко­пол за­ги­ват от студ на 13 ­сре­щу 14 ­фев­ру­а­ри 1954 г. на път от зим­ния ла­гер край Въ­бел към по­де­ле­ни­е­то си. Инци­ден­тът ста­ва край с. Жер­нов. Случ­ка­та ни раз­ка­за­ от о.з. ма­йор Ки­рил Стер­ков, ро­дом от Въ­бел. Той съ­щия ден е пъ­ту­вал за ка­зар­ма­та в Ста­ра За­го­ра, но ка­то се зав­ръ­ща, слу­ча­ят му е раз­ка­зан от оче­вид­ци. Зи­ма­та е тол­ко­ва теж­ка, че стар­ши лей­те­нант то­га­ва Стер­ков не мо­же да се до­бе­ре до Пле­вен, за да хва­не вла­ка за Ста­ра За­го­ра, къ­де­то е раз­пре­де­лен. То­га­ва той се на­ми­ра в от­пус­ка във Въ­бел, но за­ми­на­ва за Меч­ка, от­къ­де­то е же­на му. Не­щас­тен ин­ци­дент, при кой­то пос­трад­ва око­то на мес­тна­та учи­тел­ка, му да­ва шанс да се до­бе­ре ня­как си във ви­е­ли­ца­та до Пле­вен,за­що­то пре­по­да­ва­тел­ка­та спеш­но се нуж­дае от ле­кар­ска по­мощ. Стар­ши лей­те­нант Стер­ков ве­че се е оба­дил от Въ­бел на ко­ман­ди­ра си, че не мо­же да се при­бе­ре нав­ре­ме за­ра­ди теж­ки­те зим­ни ус­ло­вия. От ТКЗС-то в Меч­ка да­ват шей­на с два яки ко­ня, с ко­и­то учи­тел­ка­та да стиг­не до Пле­вен и Стер­ков тръг­ва с нея. “То­ва бе­ше един­стве­ни­ят на­чин да ми­нем през ви­е­ли­ца­та - с шей­на. До­ли­на­та не бе то­га­ва тол­ко­ва нат­ру­па­на и про­бих­ме път над Вър­би­ца. Ко­не­те бя­ха яки, но се умо­ря­ва­ха пос­то­ян­но и се на­ла­га­ше да ги сме­ня­ме, еди­ни­ят тег­ле­ше, а дру­ги­ят вър­ве­ше зад шей­на­та. Успях­ме ня­как си да стиг­нем и аз все пак се ка­чих на вла­ка за Ста­ра За­го­ра. Съ­ща­та нощ се е слу­чил и ин­ци­ден­тът край Въ­бел, за кой­то пос­ле ми раз­ка­за­ха”, обяс­ня­ва слу­чая със за­ги­на­ли­те во­ен­ни се­га, 54 го­ди­ни по-къс­но, о.з. ма­йо­рът. През 1954 г. зи­ма­та е су­ро­ва, с мно­го сняг, а през фев­ру­а­ри пос­то­ян­но има ви­е­ли­ци.

“Бу­ря­та трая от 14 до 17 ­фев­ру­а­ри и бе страш­на”, спом­ня си Стер­ков и до­ба­вя, че тем­пе­ра­ту­ра­та е би­ла око­ло ми­нус 17 гра­ду­са, ком­би­ни­ра­на с ле­ден вя­тър. Вой­ни­ци от Ни­ко­пол­ско­то мо­тос­трел­ко­во по­де­ле­ние са на зи­мен ла­гер край Въ­бел в мес­тнос­тта Се­но­кос. Тя е на 3 км от Въ­бел и на 10 ­км от Ни­ко­пол. То­га­ва е въ­ве­де­на за­по­вед да се със­тои по 15 ­де­на во­е­нен ла­гер през зи­ма­та. На вой­ни­ци­те в ла­ге­ра край Въ­бел тряб­ва да се до­ка­ра хра­на от по­де­ле­ни­е­то в Ни­ко­пол. За­мес­тни­кът по снаб­дя­ва­не­то на ка­зар­ма­та лей­те­нант Въл­ков (се­га о.з. полк. Въл­ков, сек­ре­тар на Общин­ска­та ор­га­ни­за­ция на Съ­ю­за на во­ен­ни­те от за­па­са) каз­ва, че тряб­ва се ми­не през Дра­гаш вой­во­да по ба­рич­ка­та до­лу в нис­ко­то, за да се из­бег­нат на­вя­ва­ни­я­та. Са­ми­ят зи­мен ла­гер е на ху­ба­во мяс­то, нис­ко, вет­ро­ве­те не ду­хат сил­но, обяс­ня­ва Стер­ков, до­ка­то го­ре на ви­со­ко­то край Въ­бел вре­ме­то би­ло ужас­но. Стар­ши лей­те­нант Ка­ра­ко­лев за­ед­но с още 6 вой­ни­ци тръг­ват да за­не­сат хра­на на ла­ге­ру­ва­щи­те, ми­на­ват от­до­лу през Дра­гаш вой­во­да и за­на­сят хра­на­та през до­ли­на­та, от­там през де­ня все още би­ло про­хо­ди­мо. Сле­до­бед оба­че тръг­ват да си хо­дят об­рат­но, за­що­то ве­чер­та тряб­ва да са в ка­зар­ма­та, а и стар­ши лей­те­нан­тът на­у­ча­ва по ра­ди­ос­тан­ци­я­та в зим­ния ла­гер, че му се е ро­ди­ло пър­во де­те, мом­че, на 12 ­фев­ру­а­ри. “Да­ли за­ра­ди раж­да­не­то или за­ра­ди дру­го, към 3-4 сле­до­бед тръг­ват об­рат­но, а през фев­ру­а­ри към 5-6 ча­са ве­че ста­ва тъм­но”, каз­ва Стер­ков. Те сти­гат до Въ­бел и ся­дат в кръч­ма­та, за да си по­чи­нат и да пи­ят по един чай. На­вън вре­ме­то ве­че е ужас­но, а те са вър­ве­ли в го­лям сняг. Хо­ра­та от Въ­бел пред­ла­гат на Ка­ра­ко­лев и спът­ни­ци­те му да ги раз­квар­ти­ру­ват из се­ло­то по къ­щи­те, за­що­то 7 км в то­зи сняг ня­ма как да се из­ми­нат. Во­ен­ни­те оба­че от­каз­ват и тръг­ват, за да стиг­нат до 22 ­ча­са за ве­чер­на­та про­вер­ка. Пъ­тят от Въ­бел за Ни­ко­пол е ши­рок, но има го­ле­ми прес­пи и на­вя­ва­ния. Те тръг­ват, ко­га­то ве­че е тъм­но. “Ако е би­ло де­нем, щя­ха да се ори­ен­ти­рат по ло­зя­та и ко­ли­би­те, но ве­чер не се виж­да ни­що и те в прес­пи­те за­губ­ват пъ­тя. Тръг­ват в греш­на по­со­ка към 19 ча­са. Пред­ва­ри­тел­но са ре­ши­ли да вър­вят по ви­со­ко­то, ни­що, че има на­вя­ва­ния, за­що­то е по-пря­ко. Откло­ня­ват се оба­че вля­во и по­па­дат край Жер­нов, ко­е­то се­ло е въз­душ­но на 2 км на за­пад от Въ­бел. Во­ен­ни­те са из­ми­на­ли ве­че око­ло по­ло­ви­на­та път и по­па­дат в мес­тнос­тта Кир­пи ба­ба.

“Оттам е тряб­ва­ло по рав­но­то, Ча­ла­на де­то му ви­кат, и нап­ра­во по ви­со­ко­то - в ка­зар­ма­та. Те оба­че гу­бят пъ­тя и как­то вър­вят по ви­со­ко­то, про­па­дат в прес­пи­те от еди­ния ба­ир, по кой­то се дви­жат. Там за­ги­ват, из­мръз­на­ли в тъм­ни­на­та и сне­га. Мес­тни­те хо­ра от Жер­нов раз­пра­вят, че ги зат­руп­ва ла­ви­на от ба­и­ра. Стар­ши лей­те­нант Ка­ра­ко­лев та­ка и не виж­да ни­ко­га но­во­ро­де­ния си син, кой­то е кръс­тен на не­го - Хрис­то”. “Прос­то по­тъ­ват в сне­га и в тъм­ни­на­та ня­ма как да се спа­сят - та­ка­ва ужас­на зи­ма бе­ше, а Ка­ра­ко­лев бе­ше чу­де­сен ат­лет и пак не мо­жа да се спра­ви”, спом­ня си за слу­чая и за зи­ма­та на 1954 г. и о.з. полк. То­нев. “Там е ов­раг, Ка­ра­ко­лев и вой­ни­ци­те по­па­дат в струп­ва­не на сняг и за­ги­ват. Па­дат в дъ­но­то от ба­и­ра”, зак­лю­ча­ва Стер­ков. От ка­зар­ма­та тръг­ва спа­си­тел­на гру­па да ги тър­си, во­де­на то­га­ва от един ка­пи­тан, на кой­то Стер­ков не мо­же да си спом­ни име­то, но каз­ва, че е бил зам.-ко­ман­дир по по­ли­ти­чес­ка­та част на пол­ка. Те сти­гат чак на сут­рин­та. На ка­пи­та­на му из­мръз­ват кра­ка­та в спа­си­тел­на­та ми­сия и впос­лед­ствие му ре­жат пръс­ти­те. Спа­си­те­ли­те съ­що за­къс­ват. От Ни­ко­пол тръг­ва и тре­та гру­па - със ски, ко­я­то да тър­си дру­ги­те две. В нея е учас­твал и о.з. полк. Въл­ко Въл­ков, чий­то раз­каз за не­щас­тния ин­ци­дент ще пуб­ли­ку­ва­ме в след­ващ брой. “15 или 20 ­го­ди­ни след ин­ци­ден­та Жер­нов със свои май­сто­ри пос­тро­я­ва там чеш­ма, а на чеш­ма­та са име­на­та на хо­ра­та, за­ги­на­ли край се­ло­то. Мис­ля, че и по­де­ле­ни­е­то има ини­ци­а­ти­ва да се на­пи­шат име­на­та на за­ги­на­ли­те. То­га­ва при­със­тва­ха съп­ру­ги­те им”, спом­ня си Стер­ков, кой­то ка­то пар­ти­ен секретар в Ни­ко­пол е бил на от­кри­ва­не­то.

В спа­си­тел­ни­те опе­ра­ции по из­важ­да­не­то на про­пад­на­ли­те во­ен­ни се включ­ват и хо­ра от Жер­нов, от ко­и­то два­ма съ­що за­ги­ват в ла­ви­на­та. То­ва са Пе­тър Ни­ков и Ге­ор­ги Пър­ва­нов, учас­тни­ци в спа­ся­ва­не­то. Инфор­ма­ци­я­та взех­ме от кме­та на Жер­нов, Люд­мил Сто­я­нов, кой­то е из­ди­рил дан­ни и за вдо­ви­ца­та на стар­ши лей­те­нант Ка­ра­ко­лев и си­на им Хрис­то, жи­ве­е­щи в Пле­вен. По не­го­ви дан­ни то­га­ва за­ги­ват 6-7 вой­ни­ци за­ед­но с Ка­ра­ко­лев. Име­на­та на­ис­ти­на са из­пи­са­ни на пло­ча край чеш­ма, но чеш­ма­та се­га е за­не­ма­ре­на, поч­ти не се виж­да от бу­ре­ни и храс­ти. Пло­ча­та се от­кър­ти­ла и пад­на­ла, бив­ша­та кме­ти­ца я приб­ра­ла да не се за­гу­би. Кме­тът си спом­ня, че на пло­ча­та има­ло пе­то­лъч­ка и са из­пи­са­ни име­на­та на всич­ки за­ги­на­ли. За съ­ща­та бу­ря раз­каз­ва и о.з. полк. То­нев, кой­то то­га­ва е лей­те­нант и е на уче­ние с вой­ни­ци­те от Шко­ла­та за млад­ши ко­ман­ди­ри в мес­тнос­тта Мър­тва­та до­ли­на край Пле­вен, а ка­зар­ма­та им е в сгра­да­та на се­гаш­ния Исто­ри­чес­ки му­зей. “Раз­вих­ри се страш­на ви­е­ли­ца. Свър­ших­ме за­ня­ти­е­то, но не мо­жем да се при­бе­рем. Зат­ру­па ни сне­гът, пред очи­те ни на ме­тър не се виж­да ни­що. То­ва бя­ха прак­ти­чес­ки за­ня­тия във вя­тър и сняг. Не мо­жем да про­би­ем да се при­бе­рем. Аз зас­та­нах най-от­пред, под­ре­дих вой­ни­ци­те в ко­ло­на по един, за­вър­зах­ме се с ко­ла­ни­те един за друг, за да не за­гу­бим ня­ко­го и та­ка вър­вях­ме 3 км 2 ча­са във ви­е­ли­ца­та. Ко­ман­два­не­то на по­де­ле­ни­е­то бе­ше мно­го раз­тре­во­же­но и ве­че бя­ха вди­га­ли на крак хо­ра да ни тър­сят. Те ве­че бя­ха раз­бра­ли за слу­чая в Ни­ко­пол­ско пред­ния ден и всич­ки за­ня­тия бя­ха прек­ра­те­ни, ка­то бе раз­по­ре­де­но вой­ни­ци­те да се при­би­рат вед­на­га в ка­зар­ми­те. Ко­ман­два­не­то ни ча­ка­ше. Го­ля­ма тра­ге­дия бе то­га­ва”, спом­ня си То­нев и до­ба­вя, че с Ка­ра­ко­лев са би­ли ко­ле­ги и са учас­тва­ли за­ед­но в уче­ние край Оре­ша­ка. По ду­ми­те му Ка­ра­ко­лев е бил из­клю­чи­тел­но си­лен чо­век, физ­кул­тур­ник. “Же­на му Еле­на жи­ве­е­ше във во­ен­ни­те бло­ко­ве край бол­ни­ца­та, не знам да­ли още е там, тя е от Ни­ко­пол, а той бе от Сев­ли­ев­ско”, спом­ня си То­нев. След то­зи слу­чай в Пле­вен­ско се прек­ра­тя­ват всич­ки за­ня­тия и зим­ни ла­ге­ри. Съ­ща­та зи­ма има­ло за­по­вед Шко­ла­та за млад­ши сер­жан­ти в Пле­вен да оти­де на зи­мен ла­гер край Оре­ша­ка. Ге­не­рал Гре­ков, на­чал­ник на Ге­не­рал­ния щаб то­га­ва, раз­по­ре­дя­ва зим­ни­те ла­ге­ри през 54-та да са в ко­ли­би от лед - иг­лу, в ко­е­то са би­ли при­ну­де­ни да жи­ве­ят вой­ни­ци­те, “за да се спо­де­ля съ­вет­ския опит при по­ле­ви зим­ни ус­ло­ви­я”. Са­мо за два-три дни по­ве­че­то вой­ни­ци се раз­бо­ля­ват и Гре­ков е при­ну­ден да из­да­де за­по­вед да се нап­ра­вят зем­лян­ки и да се на­пус­нат ле­де­ни­те па­лат­ки. След слу­чая във Въ­бел зим­ни­те ла­ге­ри не се от­ме­нят, но из­ли­за за­по­вед за по-доб­ро ус­трой­ва­не на офи­це­ри­те и вой­ни­ци­те, за да се из­бег­нат та­ки­ва ин­ци­ден­ти, спом­ня си То­нев. (Мом­чил ЦВЕТКОВ)

Ни­ко­лай Бе­лов: “Ка­то пред­се­да­тел на то­га­ваш­но­то ТКЗС учас­твах в спа­ся­ва­не­то на вой­ни­ци­те, ко­и­то ла­ви­на зат­ру­па край Жер­нов през 1954 го­ди­на - твър­ди 80-­го­диш­ни­ят Ни­ко­лай Бе­лов, ко­го­то кмет­ски­ят на­мес­тник Люд­мил Сто­я­нов от­кри спе­ци­ал­но по мол­ба на “Пос­ред­ник”. - То­га­ва за­ги­на­ха 5-ма ред­ни­ци и стар­ши лей­те­нант Ка­ра­ко­лев, а друг стар­ши лей­те­нант - Ва­зи­ев от с. Кък­ри­на, Ло­веш­ко, оце­ля. Аз и още ня­кол­ко мои съ­се­ля­ни, учас­твах­ме в спа­си­тел­на­та ак­ция, ка­то аз из­во­зих до се­ло­то всич­ки вой­ни­ци. За жа­лост, то­га­ва и два­ма ци­вил­ни за­ги­на­ха от съ­ща­та та­зи ла­ви­на. Ка­ми­о­нът на вой­ни­ци­те се бе­ше заб­лу­дил по пъ­тя и по­пад­нал в де­ре из­точ­но от Жер­нов. То­га­ва вър­ху не­го се сто­вар­ва ла­ви­на от близ­ка­та ска­ла. Откри­ва­не­то на мър­тви­те оба­че ста­на на дру­гия ден, ко­га­то от Ни­ко­пол дой­до­ха вой­ни­ци от пон­тон­на­та дру­жи­на. През 60-те го­ди­ни по идея на ко­ман­ди­ра на ни­ко­пол­ско­то по­де­ле­ние ма­йор Пе­шев бе­ше из­диг­нат па­мет­ник на за­ги­на­ли­те. То­ва е чеш­ма с мра­мор­на пло­ча. Стро­и­тел­ство­то на па­мет­ни­ка бе­ше де­ло на май­сто­ри от се­ло­то, а па­ри­те от­пус­на Ми­нис­тер­ство­то на от­бра­на­та”, твър­ди г-н Бе­лов.

За­пи­са:Иван КРЪСТЕВ