Добруджанска патриотична разходка в Севлиевския балканджийски край

 През 2023 г. по случай Националния празник 3 март по една от националните телевизии бе показан филмът „Новоселско въстание“, който е  част от документалната поредица „Неразказано в историята“. В предварителния анонс, който може да бъде намерен в Ютуб, се казва „Новоселското въстание, избухнало на 2 май 1876 г., носи кървавите белези на Батак и Перущица, но остава в историята с това, че обявява първата Българска република, просъществувала само 9 дни“. Модератор на епизода е юристът проф. Атанас Семов, настоящ конституционен съдия и потомък на български опълченци. Той е продължител на делото на своя баща – писателя и публициста Марко Семов, започнал преди десетилетия да събира материали по темата.

Във връзка с нея през 1995 г. излиза книгата му „Продай нивата – купи пушка“ в съавторство с Ганко Цанов. Заглавието  ѝ е по призива на възрожденеца от Севлиево Стефан Пешев. На 21 г. той става председател на възстановения две години след смъртта на Васил Левски Севлиевски частен революционен комитет. По книгата е направен сценарий за игрален филм, който още не е реализиран. По думите на А. Семов, едно от обяснението защо въпросното въстание отсъства от „написаната история“ е, че за него отсъства  разказ, сътворен от „дивния талант на Захари Стоянов“.

Клубът по краеведство „По стъпките на родното“, създаден от историчката Ирена Владимирова при библиотеката на НЧ „Пробуда“ – село Калипетрово, проведе поредното си пътуване извън област Силистра, този път по повод Новоселско въстание, което е част от „Априлска епопея 1876“. Членове на клуба и негови последователи, както и представители на Туристическо дружество – град Силистра, участваха в патриотичната проява, посещавайки град Севлиево, селата Батошево и Кръвеник, също и град Априлци, част от който е някогашното Ново село.

На практика в тези населени места от Втори революционен окръг с център Ловеч през април и май 1876 г. в най-въстаническата българска година са събитията, за които обаче не се говори достатъчно, макар да има паметници свидетелстващи за тях, както и книгата „Миналото на героичен Кръвеник“. Според изследователите, зверствата спрямо мирното население в този район са съпоставими с тези в Батак. Неслучайно преди 12-13 години Българската православна църква канонизира „наедно“ баташките и новоселските мъченици. Смята се, че това въстание е единственото в Северна България, вдигнало на бунт цялото население. В него са участвали и жени, включително монахини, 8 от които също са обявени за светици.

Една от героините е мишенджийката Стояна Драгановска, превърнала се във величав образ, съпоставим с този на Райна Княгиня, за която е създадена и една от най-популярните патриотични песни, макар и нейната съдба след Освобождението през 1878 г. да не е от най-благоприятните, даже напротив. Новоселските въстаници също са имали знаме, но то не е развято, защото е изгорено, за да не попадне в ръцете на османлиите. За сметка на това е запазен оригиналният печат на Комитета. Пази се и сабята на Пешев. Споделя се, че по повод въстанието не е имало предателства, резултат от особения характер на балканджиите от този район – будни, верни и верни. На въстанието всяка година се посвещават въстановки, провеждани при т.нар. Черен паметник в Ново село. Обект на посещение с цел да се почувства трагичността и героичността на събитието е Новоселският девически манастир (изграден  е през 1830 г.), където е костницата с черепите на посечените монахини. От онова време със сигурност е останал и един ням свидетел – някогашна млада фиданка, днес круша столетник на поне век и половина, която още ражда плодове и пази сянка.

Сред другите обекти за своеобразно поклонение е чешмата, посветена на Марин Сяров – ковача на бунта, своеобразен новоселски Балканджи Йово – истински символ на националната саможертва. Също паметниците в Батошево и Кръвеник. Десетократно по-малко от 7-хиляднтата армия от башибузук и черкези са били въстаниците и едно от местата с кървави битки е Граднишкият боаз, който бе посетен от силистренци и калипетровци. Там през 1900 г. е издигнат паметник, нуждаещ  се от възстановяване, защото на четирите му стени едва се четат различни по съдържание надписи, включително с имена на загинали юнаци. И в този си неугледен вид те въздействат със своето най-обикновено човешко изразяване по адрес на участниците във въстанието с предводител войводата дядо Фильо Радев – кмет на село Кръвеник. На него, 54-годишния бунтар, е посветен отделно паметник в старата, горната част на селото.

На изградената в боаза чешма е монтирана плоча с изписано стихотворение, в което се казва: „Пътнико, спри, помълчи за минута, дедите ни битка тук водиха люта. Туй място е свято за да станем народ, да възкръснем из гроба. Тук на смърт и живот  поробител и роб премериха сили. Девет дни тук трещяха сопи и вили. Девет дни във глухите дебри хайдушки звънтяха ножове и пукаха пушки.  Потънаха в кръв и пожари селата. Но из пожарите изгря свободата.  Пътнико, спри се, спомни си за минута падналите за нас във битката люта“.

В експозицията в една от залите на Историческия музей в град Севлиево е отделено място за революционерите и възрожденците от района, които, подобно на участниците в Новоселското въстание, не са известни на българите от останалите части на страната. А за тукашните хора знакови за общността са имената на севлиевския апостол на свободата Стефан Пешев, Йонко Карагьозов (член на комитета, командир на въстаническа чета), съратниците им Иван Преснаков – главен агитатор, Радион Попниколов, Павли Венков, Христо Филев и други като тях. От пожълтелите от патината на времето снимки гледат добре облечени в модерни за своя век дрехи млади хора. По лицеизраза и стойката им пред фотоапарата личи тяхното съчувствие на будни личности – образовани и вдъхновени, хора с убедително присъствие в обществото.

На 1 май 1876 г. на хайдушкото сборище връх „Бабан“ е взето решение за избухване на Новоселското въстание, което на следващия ден вече е обявено, за да стане най-масовото по рода си северно от Балкана. Протекло е в по-горе споменатите села, още в Острец и в другите околни махали). Според предварителните планове е трябва да се съединят с четите на Поп Харитон, Бачо Киро и Цанко Дюстабанов, но това не се случва и въстанието „залязва“. Според една от версиите, арестуването на Пешев преди обявяването на въстанието е пречка събитието да се състои както е замислено.

Клетвата на въстаниците със съдържание „Ако ме уловят очите да ми вадят месата да ми режат нема да изкажа нищо“ е изписана върху една от плочите на чешмата до паметника в центъра на гр. Априлци. На върха му от години щъркели вият огромно гнездо, отглеждащи в него своите чеда, което е символно в името на  щафетата между поколенията. В някаква степен това е и в памет на над 200 опълченци, родом от тези населени места, потвърждаващи представата за борческото им начало. На тях и на всички поигнали е посветен и Паметникът на свободата срещу сградата на общината в общинския център.

На това място, където в края на м. юни 1876 г. след Априлското въстание са ебесени осем севлиевци, той стои от 1894 г. насам по реализирана инициатива на Дружество „Лев“, създадено две години преди това от опълченци. Проектът е на Ото Хорейши и на италианския скулптор Арнолдо Дзоки. Върху 12-метрова каменна колона от римския град Никополис ад Иструм е поставена скулптурата на млада жена, символизираща свободна и независима България. В лявата си ръка тя държи лавров венец, символизиращ загиналите за свободата на България. В дясната ръка виждаме тръба, насочена към Македония – символ на зов за обединение на всички български земи. Върху постамента са поставени четири бронзови плочи с текстове, подбрани от Петко Р. Славейков, чиято учителска кариера започва тук още когато е на 19 години.

Музеят в Севлиево дава информация за размисъл и разсъждения по повод икономическото състояние в миналото на района, обхващащ към последната четвърт на по-миналия век 40 населени места в каазата. Налични са списъци на извършителите на 30 занаята, както и членовете на 10 вида еснафи (един от тях е на учителите). Твърди се, че една трета от населението се е занимавала с кожарска дейност и съпътстващите я, включително производство за износ на обработвали фини кожи от кози и овце. Покрай това занимание се е формирал и друг „бизнес“ – производството на сапун и свещи.

В района на Кръвеник е имало и розоварни с 30 системи за добив на розово масло, казват, че после те са превърнати в съоръжения за варене на ракия – сливовица. Възможно е някогашните розови насаждения, от които днес няма и следа, да са били съобразени с това, че тук е границата на две климатични области. Над р. Росица, която е печално известна със своите наводнения във връзка с тях, майстор Кольо Фичето е изградил мост. За съжаление, той не е в някогашния си вид – на няколко пъти е реконструиран (удължаван, разширяван, изправяна му е и гърбицата). Най-старата архитектурна забележителност в града е Часовниковата кула от края на XVIII в.

През 1870 г. в града е създадено Ученолюбиво братско дружество за напредък на просвещението, членовете на което се самозадължават „който колкото обича“ всяка неделя да плащат финансова помощ. В храма „Св. пророк Илия“ е запазена записна книга от 1824 г., а храмът е имал в обръщение и „монетни значи за вътрешна размяна“. Твърди се, че, преоблечен като турски търговец в града, е гостувал Васил Левски и в този си вид е гледал пиесата „Многострадална Геновева“. През 70-те години на по-миналия век по тези места е минал и пътешественикът Феликс Каниц, описал двете тогавашни севлиевски махали – турската с 550 къщи, и българската с 660.

Средновековният град крепост Хоталич е на 4 км северозападно от града и е сред забележителностите на Севлиево, за чиито първи заселници в някогашното населено място се смята, че са представители на две групи –  освободени роби и новоприели исляма, според семантиката на мюсюлманските имена в регистъра. Описанието на крепостта показва, че е разположена върху естествено укрепена хълмиста местност (Крушевския баир) над пролома на река Росица. Намерени са останки на 90 гради в 4 квартала, като любопитното е, че между тях има вътрешни стени. Разкрити са две големи църкви и една болярска. Етнографската експозиция е в Дандаловите къщи, на практика три къщи с общ двор. Част от комплекса е и Музеят на тиквата, на който е посветен празник в културната програма на севлиевци, чийто „сбор“ е на Петковден.

В Севлиево има и няколко галерии – Градската художествена галерия „Асен и Илия Пейкови“ е поместена преди 15 години в триетажна бивша сграда на съда и от нея със сигурност запомняща се е композицията „Авторски комплект за шах“ от 1947 г., дело на Асен Пейков. Интересното е, че на двамата братя в Италия има кръстени площади – на единия е до киностудията „Чинечита“, а на другия е до „Колизеума“. Интересна е и частната галерия „Видима“, която предлага разнообразни експозиции.

Със сигурност в града, наследник на „село Серви, спадащо в XVI в. към Търнова…“, едно от местата, където със сигурност гостите му се спират, е бронзовата композиция „Пенчо Славейков в компанията на Мара Белчева (име  ѝ днес носи домът на културата), която е родом севлиевка – спътница на поета в последните години от неговия живот“. Тя е дело на  младия местен творец Велизар Захариев и е открита в навечерието на Деня на народните будители през 2016 г. Градът, намиращ се в плодородното Севлиевско поле, където се сливат пет потока и се пресичат пет пътя, задължително припознава като свои знакови личности бореца Дан Колов, роден в близкото село Сенник,  народния певец Борис Машалов, роден тук преди 110 г. (на него в момента е посветена изложба в музея) и др. личности със завидна изява всеки в своята област.

Град като Севлиево може да се понрави на хората с естетически кръгозор и във връзка със запазеното му богатство на нискоетажни постройки от първата половина на миналия век, които са несравними шедьоври, останали за поколенията като завещание от предишни архитектурни гении. През Възраждането стилът в най-развитите български градове е „негеометрична планова структура и живописна обемно-пространствена композиция, органически свързани с особеностите на местността и с концентрацията на занаятите и търговията, разпространени по отрасли из централната улица (чаршия)“. Характерно е и обогатяването с различни обществени сгради, които дотогава са били монопол на османския завоевател и в това отношение Севлиево е също сред примерите за нововъведенията.

Включително и защото и тамошните еснафи, подобни на своите събратя от „страната“ издигат часовникови кули (в града са две), чрез които изменят облика на селищния силует, до преди това определян в много селища главно от минаретата на джамиите. Половин век по-късно на ход е българският архитектурен модернизъм, който за съжаление е малко познат на широката публика, дори и когато тя се диви на образци, заслужено привличащи погледа и галещи сетивата. Според някои, дори темата е доста неглижирана и от професионалистите в бранша. А стилът има за акцент обема, играейки си с него, и вкарва в действие асиметрични композиции и минималистична орнаментика.

Някак симпатично и кокетно в пространството стоят в различни форми последните етажи – сфера, трапец, триъгълник, правоъгълник, и фасади в неправилна стойка. И „черешката на архитектурната торта“ – издадени напред са миниатюрни балкончета, най-често с метални ковано-мрежести парапети с преобладаваща извита свивка по „ъглите“. Гледката звучи определено „буржоазно“, защото не издава прагматично отношение за създаване на използваемо пространство. В същото време обаче се долавя романтика, а във въздуха прелитат като ехо любовни трели от едно безвремие, което вече никога няма да се повтори.