Преди 65 години през лятото на 1957 г. поетът с ватенката Пеньо Пенев живее, работи и твори в днешното село Черногор, Силистренско

Преди 65 години, макар и само за едно лято, „поетът с ватенката“ Пеньо Пенев е работил като редактор, списвател и издател на многотиражката в. „Добруджанска дума" в някогашното Държавно земеделско стопанство „Янко Забунов“ (днес с. Черногор, община Главиница, област Силистра). Днес паметна плоча върху сградата на читалището, носещо името на ДЗС-то, напомня за неговата дейност в Добруджа в края на 50-те години на миналия век.

В единия от трите сайта на селото (www.chernogor2.alle.bg) дългогодишната читалищна деятелка в селото Марияна Нацова разказва: „След 1956 г. в живота на поета Пеньо Пенев настъпва драматичен поврат. Критикувайки култовската политика, той си навлича гнева на много хора и постепенно се превръща във „вреден за обществото човек”. Към проблемите на поета, причинени от доносници, се прибавят и личните му брачни тревоги.

Многолетните грижи и безперспективността го смазват и обезверяват, временните затруднения го карат да губи равновесие, почти постоянната меланхолия, породена от грубостта и незачитането, както и алкохоът го лишават от сила за противодействие. През 1957г. при поредното му влизане за лечение в психиатрията за алкохолизъм, неговият тъст прибира в Тополовград жена му Мария и детето им (освен, че е непригоден за живота, поетът е и безпаричен).

За този период от краткия му живот специално внимание заслужава добруджанската му „пътека” защото в Тутракан Пеньо за първи път разполага със свободата да прави нещата така, както желае. Той тръгва за Добруджа с двама свои приятели – Ганчо Христов Керечев и Валери Копралев Иванов, за да списва, редактира, издава и разпространява многотиражката „Добруджанска дума”, орган на партийното, стопанското, профсъюзното и комсомолското ръководство на Държавно земеделско стопанство „Янко Забунов” – днешното село Черногор.

Многотиражката излиза вече трета година поред, но сега под заглавието и ще бъде обозначено „Редактира бригада от Съюза на българските писатели – София“. По това време – годината е 1957 г., атмосферата около името на поета налага той да се отдалечи от София, за да смени, както се казва, климата. Командирован е като щатен сътрудник на вестник "Литературен фронт" с месечно възнаграждение от 800 лева.

Към задачата си като дописник Пеньо се е отнесъл твърде сериозно и отговорно. В съдържанието на бележника „Опорни точки на мисълта“, на една от последните страници, малко преди да тръгне за ДЗС „Янко Забунов“, той си е направил извадки от сведения за състоянието на животновъдството у нас по онова време.

Именно тогава, през една късна, дъждовна вечер, по време на жътва в ДЗС-то пристига Пеньо Пенев. Пресреща го Тодор Лефтеров, кани го  да пренощува в дома си и споделя оскъдната си вечеря – лещена чорба. Пеньо остава възхитен  от  гостоприемството на този обикновен човек, който намира и за него място в своя скромен дом. Милостив и добродушен, виждайки мизерията и потресен от бедността на многолюдното 11-членно семейство на своя домакин, той ги подпомага с първата си заплата като журналист  в ДЗС–то, занасяйки на семейството одеяла, завивки и чаршафи.

Първата му работа след пристигането си е била да уреди редакцията на вестника и да я обзаведе. В бележника си той подробно е записал какво ще е необходимо: „1. Две маси и бюро, пет стола, рафт или етажерка; 2. Мастилници, хартия, писалки, моливи, попивателна хартия, две-три папки, кламери. За печатар на вестника е назначен бай Любо от гр. Тутракан.

В бр.19 и 20 от 1957 г. на в. „Добруджанска дума” са отпечатани стиховете на Пеньо Пенев в цикъла „Всеки своя пътека си има...”, съдържащ 12 стихотворения. Като редактор Пеньо Пенев се проявява като публицист, блестящ хуморист и сатирик, публикувайки в многотиражката едни от най-ярките си творби. Около редакцията Пеньо Пенев организира широк актив от дописници, които да му съобщават всекидневно за хода на кампанията в района. Става дума за работници от различни специалности от ДЗС-то, като се започне от обикновени труженици и се стигне до агрономи, техници, трактористи и милиционери.

Макар Пеньо Пенев да е прекарал само едно лято в ДЗС "Янко Забунов", той оставя незаличими следи в съзнанието на хората. В тъй наречения маншет на  последният бр .20 на в. „Добруджанска дума“ (на най-видно място – горе, вдясно, до заглавието) той помества своето стихотворно прощаване с тях, обградено отгоре и отдолу с по три петолъчки: „Довиждане, прекрасни, мили хора! Довиждане герои на труда!  Без сън и без почивка, без умора
вий често си проливахте потта. Ний подвига ви няма да забравиме! След всичко преживяно досега, в часа, когато вече се прощаваме -приятелски ви стискаме ръка! С вас обич ще ни свързва като мост! Довиждане...и все така   – на пост!“.

В материала си Нацова представя разказите на хора, които са работили с Пенев по време на престоя му в Добруджа. На сградата на читалището в село Черногор през 1980 г. на рождената дата на поета  - 7 май, е поставена възпоменателна паметна плоча, а в негова чест по това време се провежда Празникът на селото, полагат се венци и се рецитират незабравите му стихове.