В Силистра бе представена книгата за „божия огън“, съгряващ българските души в моменти на нещо страшно

В заседателната зала на кмета на община Силистра бе проведена дългоочакваната литературна среща с един приятел на Силистра -  проф. дфн Анчо Калоянов, родом от село Бъзовец, Русенско, преподавател във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“, от чийто първи випуск е от началото на Алма матер в престолнината.

Повод за неговото гостуване бе представянето на  романа  „Див огън“, за който авторът заяви: „Това е повече от роман, мен да ме питате – книгата е програма за спасение на криза. Тя е за „божи огън“, който съгрява българските души в моменти на нещо страшно…, затова е и лечителски огън. Книгата е за лечителската роля на самото изкуство и за страшните неща, които премахват травми от раждането.

Романа го писах от 1987 г. в очакване на нещо, което се случи, а го завърших през 1991 г., тогава го отнесох за печат в Земеделското издателство, защото в него става дума за земеделския бунт в „оня край“. (После преминава през други 2 издателства – Военното и „Български писател“, и по пътя й се „среща“ с познати имена като Иван Сарандев, Иван Радев, Кръстьо Станишев, Иван Гранитски, Симеон Султанов и др.). За да излезе през 90-те години в търновско издателство, после 2007 г. е второто издание, а сега – в издателство „Хермес“ е третото. Благодаря на книжарници „Везни 55“ в Силистра, че предложиха на участниците в срещата моите книги“.

Романа го писах го, като че ли съзирайки всичко онова, което ще дойде – с липсата на предприятия и работа, с бежанци – икономически от България. Всичко това се е случвало някога – преди 100 години, и сега отново сме…Ньой.  Задавам си въпросите: „Как тогава хората са се справяли с това? Къде с търсили спасение?“ Не само да удряме пети в дъното, защото дъното може да го няма – безкрайно дълбоко е дъното, в което може да тласнат един народ – на дълбоко място се намира.

Ами тогава какво ни остава – остава ни да останем верни на земята си, защото само тя ни разбира – с нея сме си говорили 1 300 години, и да не я даваме на други. Всяка една значима за национална литература книга – примерно „Под манастирската лоза“, „Под игото“, изповядва не унищожимост на етничното битие – това чух от моята колежка Виолета Русева по повод друг автор, но сам си добавих, че само с това не може.

…Зимна Силистра ми е хубава. Тук съм минавал за коледните празници на път от Измаил 4 години (първите години на новия век) и съм виждал българския бряг като Ботевите четници. Аз „стоя“ в Дръстър няколко месеца, пишейки петия том за поредицата „Славянската цивилизация“, за да установя, че моят край – Русенско, Дръстър и Велики Преслав от 1036 до 1185 г.не са били под византийско владичество – била е свободна земя на съюзник на империята, това е грижливо прикривано от всички византийски летописи.

Преди 18 г. зимна Силистра ме запозна с отец Руси – дългогодишен свещеник в Доростолска епархия (бел. Версинаж - с него го запознава Румяна Господинова, понастоящем доц. д-р Румяна Лебедова – преподавател в Русенски университет „Ангел Кънчев“), и от тази среща започна романът „Девети“. Началото на сюжета на романа е „подарен в Силистра“. И още нещо интересно: Климент Охридски от 898 до 907 г. е архиепископ на Българската църква със седалище Дръстър, и е Охридски, защото е починал в Охрид, където се оттегля след смъртта на Борис I през 907 г. Тук, в Силистра е пълно със святост и с история. Тук е бил Симеон Велики.

Една литература трябва да проповядва очарованието от света сега и тук, като българи на нашата земя. Четете по този повод „Под манастирската лоза“, „Под игото“ – най-тъжния роман, защото са убити всички, но започва с лозницата, която, знаете това, се размножава като я убият. Режеш, бучиш, и започва отново. Неслучайно това начало имат и двете книги. Един мъж – Иван Станков, и пет жени вече се изказаха за „Див огън“. Тук е третата среща за представянето на романа и Румяна Лебедова е първата от петте жени, написали впечатления от своя прочит.

Всички хуманитарни дисциплини са с особени мерки за истинност. Историите, писани след 1919 г., след 1944 г. и по-късно – като ги сравните, ще помислите, че става дума за историята на различни народи. Трябва да учим историята. Тя не е скучна като граматиката. Там е царството на случилите се неща. 

Историята се променя и от употребата й. Всички победители, не само в България, искат те да са ангелите – защото са победили, пък техните противните – демоните. Победителите пишат историята, а победените – бъдещето, както казва Светлозар Игов.

Ние помним Ньой и след 100 години, защото ни е взел твърде много. Помним, че ни е взел идеалите за историческо битие – „един народ в една държава“ се оказа вярно, но само за победителите, а от победените късаха (територии), както намериха за добре. Тогава има един крах в националното мислене, което поражда Септемврийския бунт и спор между писателите: едните казват – „Назад към миналото!“, а другите – „Долу иконите! Долу Бог!“.

Румяна Лебедова: „Романът на Анчо Калоянов „Див огън” възкресява събития от периода между трагичния за България Ньойски договор (1919 г.) и Девети юни 1923 г. – период, в който давайки кръвен данък на историята, българите изпитват вярата и доброто у себе си в огъня на страданието. То има много имена и лица – войната, Голямата Боля, смъртта, съмнението, безпътицата…Тематичен и идеен център на „Див огън” обаче е усилието да се намери основание за живот, да се укрепи виталността и сред руините на изгубени надежди да се въздигне и извиси в пространствата на духовното човекът, узрял за своя нов разговор с Бога.

Събитията са пресъздадени от различни гледни точки – на един голям писател – Йордан Йовков, на един неизвестен художник и на един учител. Всеки от тях по свой начин е преживял и осмислил войната и е избрал да бъде миротворец.

… Художественото пространство е конкретизирано – село Ченге – най-южната точка на Провадийска околия, но посредством разказа за съдбата най-вече на мъжете, които войната повлича в неподозирани посоки, то е разширено и очертава пределите на осветеното с кръв българско пространство. Топонимите, превърнали се в символи на българския воински подвиг – Чаталджа, Одрин, с. Богородица, Гевгелийско, Добро поле, Тутракан, Бабадаг… възкресяват болезнени спомени и присъстват в живота на оцелелите с трагизма, който дамгосва виделите в очите смъртта – чудовищно ненавременна, еднакво абсурдна в силните им години.

… Изгубената вяра в справедливостта на Европа и споменът за поражението „с име кратко като изохкване – Ньой“ превръщат „безводна и суховейна Добруджа в част от рая на българите, пазен от вярното куче Балкан”, където „между земята и небето шеташе Вълкадин, един много стар шаман от времето на конниците…” – разместват се плановете, разместват се и образите на света като непреодолимо и отчаяно усилие да се съхрани пред прага на гибелта достойнството. Това е постижимо чрез отречената валидност на настоящата реалност и посредством създадения нов порядък в отношенията между Паметта, Историята, Разказа…

…В романа образът на Добруджа е митично пространство, което отправя преди всичко към представата за отвъдност, за царство на смъртта. Имената на селища, които въплъщават „бойната слава” на Добруджанския фронт, са като топография на другия, отвъдния свят. Тутракан, едно от местата, емблематични за българската история, носи белезите на трагизъм, чиито измерения не се побират в рамките на реалистичното, в този смисъл той е като прагов топос.

Разказът за случилото се там напомня омълвяване на ужаса от това, че през 1916 г. „там и рибите като орлите човешко месо проядоха”. Този образ се формира мъчително и внезапно проблясва, избистрен от болката на онези, които съдбовно са свързани с нея – Михаил Ненов, дядо Никола и Гавраил Попов. В съдбата им е въплътена идеята за търсене на „родното” като спасително в трагичните дни – като завръщане към „чернозема”; като стремеж да се дарява утеха и да се гради словесно духовно убежище за онези, които в трудните дни ще подирят упование в Бог; като глас на кръвта.

Образите са обединени и чрез обвързаността си с темата за любовта като живот – към земята, към бога или към жена – любовта е представена като сила, която отприщва живителни извори и отново запалва светлина. Тя задържа мъжете на този бряг и изцелява онази част от душата им, която е белязана в отвъдната земя. В романовия свят пребиваването им там (в Добруджа) има смисъла на изпитание и е като илюстриране на митологичната идеята, че избраните чрез допира си със света на отвъдното добиват „златен белег” (Ив. Маразов), в случая проявен чрез особените им способности и светостта им. 

В романа Добруджа е неизменно свързвана с личността и творчеството на Йордан Йовков – един от персонажите, които търсят своя път към истината за войната и мира и отговор на въпросите дали цената на победата се определя от запазеното достойнство на победените, как да се върнем към земята, която „сама оставихме, без нас”, къде са изворите на живата вода, които ще посочим на децата си, все кръв ли трябва за преображението и за чудото на неговото случване…

…Романът „Див огън” е философски размисъл за жизнеността на българския дух и разказ за устойчивостта на волята за живот. Възкресеният в него фрагмент от историческото битие на нацията е провокация спрямо каноничното възприемане на понятията героизъм, дълг, сила, грях, святост. Човекът и раните му, страховете, съмненията, въпросите и пътят, по който всеки достига до смисъла – в това преплитане на човешки съдби е търсен висшият промисъл, доловим по-често интуитивно и като способност да се вслушваш в себе си. В „мъчни” години, когато животът свидливо процежда само няколко капчици радост, светлината им се оказва непомътена и благодатна, защото извира от глъбините на душата – като любов, като талант, като вяра, като потребност да посееш и да чакаш своята жътва.

В съвременната ни литература този роман е единствен опит да се ремитологизира Добруджа и то чрез необичайна стратегия – демитологизиране на идеологическия разказ за случилото се на Добруджанския фронт през Първата световна война. Във времето, когато дистанцията, промененият обем на историческо познание, различната морална оценка и изгубеният респект пред „големите исторически разкази” (Лиотар) разколебават вярата в неизменната устойчивост на представите, утвърждавани като непоклатим и несъмнен образ на героизма, Калоянов го разкрива чрез способността на човека извън строя да намери сам своя път към другите – да ги приеме като общност извън декламативните вричания в братство, дори когато са в името на дълга.

Цветана Игнатова - директор на дирекция „Хуманитарни дейности”, поднесе поздравителния адрес от името на кмета на община Силистра д-р Юлиян Найденов. Поздравление с добруджански армаган - еликсир от Изба Кайнарджа, бе поднесен и от областния управител Ивелин Статев. Останалото са задушевни разговори с госта, автографи - за всеки специален, и много снимки за спомен. С надежда за нова среща - дано не е след цели 18 години.

Защото, както каза професор Калоянов още в началото на срещата с него: „Вълкът, където яде, след 7 години се завръща. Аз малко удължих срока и след 18 години идвам тук със същото намерение, защото ми казаха, че тези два романа „Димитър Злочести и войводата Патрев“ и „Див огън“, заедно с „Девети“ не са триптих, както ги водеха специалистите и проф. Иван Станков, а вече става дума за трилогия“. 

Която можело да се превърне и в четирилогия, защото живеещият в родното си село в Русенско, търновецът, кръстен с фамилия Калоянов от самия Йордан Радичков, пише нова книга. През 2015 г. Анчо Калоянов е избран за „Преподавател на годината“ от студентите във ВТУ. През 2017 г. е удостоен с наградата „Христо Г. Данов“ за цялостен принос в националната книжовна култура, а през 2018 г. получава награда „Култура“ на Община Велико Търново за ярки постижения в областта на изкуството и културата. Тази година е носител и на плакет за принос за утвърждаване на българските традиции, както и към Министерство на отбраната.

Анчо Калоянов е член на СБП от 1981 г. Автор е на книгите „Последното жито на лятото“ (разкази, 1970), „Селищна могила“ (новели, 1976), „Седмият живот“ (разкази и новели, 1981), „Див огън“ (роман, 1997, с трето издание от ИК „Хермес“ през 2018 г.), „Девети“ (роман, 2003), „Димитър Злочести и Войводата Патрев“ (роман, 1978 г., с трето издание от ИК „Хермес“ през 2016 г.) и др. През 2017-а излезе и „Анчо Калоянов. Литературна анкета“ от проф. Иван Станков. По разказа „Страдивариус“ от сборника „Седмият живот“ е заснет едноименен филм.

Йордан Георгиев