www.bnr.bg. Фондация "Кор Кароли" връчи ежегодните си награди за най-добро морско ветроходно постижение за 2019 г. Носител на преходната награда Златен Глобус „Кор Кароли” за най-добро морско ветроходно постижение за 2018 година е Стефан Раев, за плаване през опасни райони от Танзания до о-в Лимнос, Гърция. Други над 10 ветроходци получиха награди за различни прояви през годината. Преди началото на церемонията бяха почетени 4 деятели на ветроходството, които ни напуснаха тази година, а юбиляри получиха плакети.
Раев бе начело на катамарана „Пикола” с екипаж Вилиян Господинов (на снимката с брадата), който е родом от Силистра - майка му Тинка Господинова бе дългогодишна учителка по физическо възпитание в СУ "Н. Вапцаров" - в миналото известна лекоатлетка националка, а баща му Валентин Господинов е също известен в професията си на рехабилитатор, вкл. в някогашното Дружество за физическа култура и спорт "Доростол".
Според www.chernomore.bg лодката „Пикола” е модел Parlay 40, строена в Дърбан, Южна Африка през 2003 г., тя е с дължина 12.2 м и ширина 7,25 м, като гази едва 0,90 м. Плаването е осъществено в периода 2.10.2017 и 12.12.2017 г., тръгвайки от Танзания и завършвайки на о. Лимнос, Гърция.
Описанието на плаването е колоритно, като в него са направени препоръки и е споделен опит за преминаването на екипажа през Червено море, предпазване от пиратски набези, бързо осигуряване на необходимите документи за пътуване в държави като Йемен, Судан и Египет. Също така, шкиперът споделя за тежката умора, от която са страдали и двамата членове на екипажа предвид продължителността на плаването, а и натовареността на района.
Разказ и снимки в профила
Реших все пак да драсна два реда, опитвайки да опиша плаването от Танзания до Гърция през Червено море. Година след швартоването на Лимнос, усещам как спомените избледняват и остава само най-екстремното, красивото и опасното. С малкия опит, който имам, не мога да претендирам за някакъв педагогически ефект на настоящото четиво. Но ще се радвам, ако помогна на някой, който се чуди готов ли е или не, сега или после, ами, ако и т.н.
След почти 35 години мечти за велики плавания, изчетени една секция книги, много опит в състезателното ветроходство (швертботи) и почти никакъв – в океанското, се оказах собственик на много хубав катамаран в много лошо състояние на много неизгодна локация от навигационна гледна точка.
Но пък, каква красота...Танзания...Занзибар! Зимата, прекарана там, беше вълшебна, но и изкара на показ скритите дефекти и нужни ремонти, пропуснати при огледа за покупката. А те бяха толкова много (ако и дребни), че първоначалният замисъл за плаване през нос „Добра Надежда” до Карибите се изпари като утринна мъгла.
Полека почна да изкристализира идеята, че или ще трябва да се плава през Сомалийските пирати, или да се продава лодката. Ама това с продаването ми мина много бързо...щото нали... какво ще кажат хората...цял живот мечтал и накрая се уплашил от някакви рибари с пушки на борда.
А и г-н Куртев ме засрами като мина точно оттам, съвсем сам, с развален двигател, в етап, продължил 56 дена от Шри Ланка до Египет без спиране. Мамка му...и това точно ,докато аз трябваше да вземам решение! Реших, че няма да мога да се погледна в огледалото, ако не мина точно оттам...и докато не минахме всеки ден, се чудех дали съм взел правилното решение.
Както и да е...ще се плава! То човек трябва да внимава какво си пожелава, че може и да се случи! Почна се едно безкрайно четене, мислене и планиране. Общуване с хора, минали по маршрута в последните години, а те никак не бяха много (имам предвид без въоръжена охрана на борда).
За малко да пропусна, че изкарах огромен късмет със спътника си. След като списъкът с желаещи да видят черна манга с пушка или мачете отблизо се скъси до липсата на такъв..., се появи Вили. Без него това плаване щеше да е почти невъзможно, поради честите ремонти, в които той беше много вещ, а аз го гледах с благоговение. Той може да борави със сложни и още по-сложни инструменти като гаечни ключове, ъглошлайф, дрелка и разни, дето се въргаляха по лодката, но аз не знаех за какво са. Както и можеше да смени ремък и филтър, което се налагаше мнооого често...Сигурно и аз ги можех тези неща, но си е друго да имаш технически грамотно лице на борда.
Отплеснах се...При планирането стигнах до извода, че ако трябва да имам всичко препоръчано и нужно за плаването, нямаше никога да тръгна. Горещо поддържам тезата, че съвременните мореплаватели, както повечето съвременни приключенци, са много изнежени, претрупани с информация и сковани от регулации.
Няма съмнение, че модерната техника в по-големи количества на борда облекчава много навигацията, но липсата ѝ не може да бъде причина да не се плава. Обожавам съвременната техника, но реших, че липсата на AIS и радар не може да ме спре да следвам мечтите си. Затова пък имах сателитна връзка чрез Iridium Go и прогнози с PredictWind. И двете свършиха фантастична работа и ги препоръчвам на всеки. Към момента на пазара няма по-изгоден вариант за сат телефония и интернет от Iridium Go. Навигацията основно се случваше на таблета ми, като имах и резервен Navionix на два телефона.
Предстоеше плаване през африкански и арабски държави, в които имаше или пиратство, или гражданска война, затова се запасихме с много части и консумативи за двигателите. Качеството на дизела по пътя бе такова, че като чистих резервоарите след плаването, помислих, че Пришълецът и Хищникът са минали през лодката и са оставили потомство.
Бях се погрижил във всеки възможен порт по пътя да имаме агент за помощ с бумагите и това се оказа една от най-успешните точки от подготовката...В държави като Йемен, Судан и дори Египет за сто долара си спестяваш три дена ходене по мъките в потни коридори и офиси с вързоп документи.
По-неуспешната част от подготовката беше подценяването на бруталната умора при екипаж от двама, плавайки три месеца през натоварени води. Признавам си с риск да ме охулят някои от вас, че често през нощта на вахта заспивах за по 10 минути с навита аларма.
Преди да тръгна, стигнах до убеждението, че дори да си се подготвил що-годе прилично, ще трябва и малко късмет, и много вяра, и ако я нямаш, по-добре не тръгвай. Изчетох маса неща за перфектно подготвени и екипирани яхти и екипажи, потънали или пострадали при черезвичайни обстоятелства, както и за лодки, които трябва да са на Искъра, а пресичат океани и преживяват страховити щормове. Списъкът с възможни нещастия, аварии, травми и т.н. е по-дълъг от рулото тоалетна хартия в банята. Но също толкова дълъг е и този с красивите моменти, оставящи те без дъх...
Ние имахме много от тях – фосфоресциращ планктон в такива количества, че лодката като че ли плува в разтопено сребро, огромен син кит, на който му бяхме толкова през оная работа, че чак беше обидно, вкусните жълтопери туни, които ловяхме в Индийския океан, огромните стада делфини, на които така и не се уморихме да се радваме като деца....
И така, след двуседмична потна и натоварена подготовка на лодката, наближи времето за тръгване. Предвид несигурността по отношение на зареждането по пътя с гориво и провизии, претоварих лодката с един тон гориво и тон вода. Предпочетох по-малка скорост и повече слеминг пред мисълта да останем някъде без гориво или прясна вода и тази стратегия често работеше...
По целия път (с изключение на Египет) нямахме нито една възможност да спрем в пристанище. Често зареждането на каквото и да било отнемаше по половин ден. Първо товариш дингито догоре с празни туби, после ги претоварваш в такси, отиваш до града, после товариш на дингито, после на катамарана и като го направиш това два пъти, ти иде да се гръмнеш. От друга страна, си на места, където не много яхтсмени имат привилегията или нещастието да са били.
Етапът от Занзибар до Сокотра мина както се очакваше – първо плаване в открит океан, първи щормове, щилове, хиляда мили покрай крайбрежието на Сомалия, ремонти, риболов, оплетени и двата винта на дебели рибарски мрежи, двудневни размисли „за” и „против” гмуркането да размотая винтовете, предвид голямата акула, изяла уловената от нас туна на пет метра от лодката в следобеда преди да навием въжетата, двудневният дрейф при нула вятър и без двигатели към скалите на изток от Сокотра, последвалото все пак гмуркане и рязане на въжета с нож, ножовка, трион, макетно ножче и мачете...пълна скука.
Затова пък, стигнахме на Сокотра, където, поне аз, не съм чувал да е бил български ветроходец...голяма гордост. Сокотра е раят на земята...За жалост, Йемен е в гражданска война и до там се стига само с лодка и то с възможна среща с черната манга с пушка и мачете.
Но островът те оставя без дъх..., останал по средата на морето при разделянето на континентите. Като нежелано дете при развод. Огромно количество растения, виреещи само на това място в целия свят, и впечатляващо добри и честни хора, които отскоро имат електричество и топла вода... по няколко часа на ден.
Бидейки на места като Сокотра и Судан, си дадох сметка колко неблагодарни сме за това, което сме постигнали и имаме, и колко по-малко е нужно, за да сме щастливи. Дори година след това плаване, все още усещам, че съм по-смирен, по-малко раздразнителен и по-благодарен за това, което имам.
Етапът от Сокотра до Джибути си беше едно безкрайно и уморително взиране в хоризонта за съмнителни скифове с черни нинджи на борда.
Тук е моментът да отворя кратки скоби и да разкажа за подготовката ни за очакваните срещи с тях. След изключване на варианта с въоръжената охрана като много скъп, останаха два други: 1) добра застраховка живот и чести и настоятелни молитви; 2) бутафорно показване на сила с ръчно измайсторени оръжия.
Въпреки че съм чувал, че не се вади оръжие, ако не си готов да го използваш, реших да се подготвим за втория вариант. На Вили му хрумна, че от изолацията на хладилника ще стане превъзходен автомат, а на мен, че има голям шанс пиратите като видят въоръжен човек отдалече, да не приближат достатъчно, че да стане очевадна измамата. Осъзнавам, че последното за повечето от вас звучи като безумие и руска рулетка, но така са минали няколко яхти и по принцип пиратите няма да рискуват да се стрелят за някаква мизерна лодка. Но няма да им попречи да я атакуват, ако им се стори безрисково. През целия път в рисковата зона аз бях облечен с камуфлажна жилетка, черна шапка с козирка и автомата на гърдите и на три пъти някакви лодки, идващи към нас, завиваха рязко, виждайки въоръжен командос на носа.
Както и да е...не ни превзеха и стигнахме до Джибути, което е една гадна клоака с отвратително население и много военни бази. Не можахме да отремонтираме двете водни помпи, но поне не ни беше страх от пирати при толкова военни. Предстоеше най-опасният участък – проливът Баб ел Нааб, който е толкова тесен, че и сомалийските, и йеменските пирати общо взето те виждат от брега.
Единствената стратегия, която ми дойде на ум, бе да изчакаме яка прогноза и с много вятър и големи вълни да го прелетим...От една страна, този пролив е последното място, където искаш да щурмуваш, дори попътно, от друга – и пиратът си мисли така най-вероятно. Така и стана...При четири-пет метрови, на моменти сриващи се вълни (вятър срещу течение) не видяхме пукнат пират и влетяхме в Червено море с десет възела на пет квадрата стаксел.
Етапът Джибути – Порт Суакин (Судан) мина при щормове до приятни попътни условия за плаване и пълна катастрофа откъм риболов. Явно в това море риба има само по рифовете. За Судан бях чел само ужасии за геноцида и гражданската война, и очаквах да ни накълцат на парчета или най-малкото бумащината да бъде страшна. Нито едното от двете не се сбъдна. Хората бяха изключително дружелюбни и набожни, готови да помогнат, всеки с каквото може, а местният ни агент взе паспортите и ни ги върна при тръгването...това беше цялата бюрократщина.
А..., за малко да забравя, че все пак щяхме да си умрем там от дизентерия и повръщане, след като изядохме една камила с местно кисело мляко. На мен ми мина за ден, понеже имах няколко години бизнес в Африка и съм ги минал тези гадости, но Вили го удари толкова лошо, че по едно време си мислех, че ще плавам сам до края. Отслабна много и проблемите се проточиха почти десет дена. Понеже нямахме толкова време, си изкара болестта на път и чак в Египет го изследваха сериозно и се видя, че няма някой гаден бацил.
Което ме връща към списъка с възможни проблеми...да не забравя да сложа: мъчителна смърт от дизентерия. Общо взето, Судан се оказа спокойно място без трупове по улиците и без никаква хигиена по ресторантите. Мухите и мръсотията са в такива количества, че преставаш да ги забелязваш и ги игнорираш, както местните правят.
Също така, на най-неочакваното място (Судан), успяха да ни отремонтират и двете водни помпи и то така, че стигнахме с тях до Европа. Преди тръгването всички ни питаха само за пиратите и Индийския океан, но аз бях убеден, че Червено море ще бъде най-тежкият етап. И точно така се получи. Хилядата мили от Суакин до Суец ги взехме за един месец.
Непрекъснат насрещен вятър, къса и стръмна вълна със зверско блъскане и постоянно 24-часово обливане с ужасно солена вода. Безкрайно моторене с никаква скорост, поради всеизвестните лоши лавировъчни качества на катамараните, които в такива условия клонят към нула. Много дни след 12-часово моторене правехме 30 мили преход...
При такива условия и мизерни преходи единственото ти оръжие е търпение и умение да понасяш гадости. Все пак, да отбележа, че плавахме в Червено море два месеца по-рано от идеалното време за преход на север, но ако бяхме изчакали, щяхме да плаваме в Средиземно и Егейско през люта зима. Предпочетох моторенето пред зимните бури в Егейско.
Случи се и да се крием с дни и нощи на котва в някакви заливи при 50 възела вятър в очакване да стихне малко поне. Мамка му... при пиратите поне ветроходствахме! И все пак се добрахме до Хургада и се почуствахме в рая...марини, молове, храна, бира, кайтспотове. Чак сега, след два месеца плаване, се отпуснахме малко и се почуствахме близо до дома...През останалото време имах чувството, че сме по-близо до Луната.
В яхтеното пристанище, като разбраха откъде идваме, станахме известни и ни викаха да изнасяме сказки и да им даваме съвети (имаше няколко яхти дето хем искаха на юг, хем не им стискаше). Един полски катамаран, с чийто екипаж се запознахме, малко по-късно на път за Сейшелите са имали истинско нападение с въоръжени нинджи...Изкарали са страшен късмет, че двигателят на пиратската лодка отказал малко преди да се качат на гости.
След Хургада остана само да минем Суецкия канал и си бяхме у дома. От навигационна гледна точка каналът не е нищо особено и е лесен за минаване, като изключим първоначалния стрес от минаването на гигантски контейнеровоз на метри от тебе...след това минава втори и така цял ден. Много по-трудно беше излизането в Средиземно море през Порт Саид. Огромно количество кораби във всички посоки през нощта, без AIS и радар. Изтекоха ни очите, но се провряхме.
Преди излизането от канала имахме сериозна дилема дали да тръгваме изобщо, защото цялото Средиземно море от Тарифа до Крит и половината Егейско беше ад – страшни насрещни ветрове, дъждове и ниски температури. Само по нашия маршрут до Родос – три дена слънце и малко вятър. Чак не беше за вярване. 12 часа след швартоването в Родос удари 40-50 възела и не спря три дена.
Ако прогнозата се беше променила по време на пътя, можеше да се наложи да се връщаме до Кипър, но ни провървя. Някой отгоре ни изчисти точно пътечката, по която трябваше да минем. Дълго време след плаването съм размишлявал дали не съм поел прекалено много рискове. После се сещам и какво съм причинил на любящото си семейство и ми става съвестно...
Но в крайна сметка, дълбоко в гърдите ми се загнездва чувството, че най-голямото предателство е да предадеш себе си, да предадеш мечтите си и да се откажеш, търсейки извинения. Няма идеален момент и няма идеално подготвена лодка и екипаж. Животът си минава, докато чакаме по-добрата лодка или по-правилния момент..., а с него избледняват и мечтите.
Ветроходството, особено океанското, е опасен спорт и ако не си готов да приемеш факта, че може и да не се върнеш на брега, по-добре не тръгвай. Разбира се, това важи само за случаите, когато си сам или с други като тебе и следваш мечтите си. Ако плавам с чартъри, семейства, деца и т.н., не бих поел и 10% от рисковете, които поехме с Вили по пътя.
Пожелавам на всички от групата, които са в период на мислене или подготовка на някакви плавания, да не се замислят прекалено дълго, че може и да измислят някоя причина да не тръгнат. Хоризонтът е безкраен и ни зове! Алоха!
П.С. Благодарности на Вили Господинов, че изтърпя всичко това с мен и не ме изостави.
Няма коментари:
Публикуване на коментар