Димитрина Христова от Силистра представи новата си книга - сборник

В студен декемврийски ден зала „Диоген Вичев“ на Регионална библиотека „Партений Павлович“ Силистра бе отново гостоприемна, за да каже на почитателите на литературата „Добре дошли!“ на поредната в Силистра вечер в чест на новоизлязла книга („Мисли споделени“ на Димитрина Христова), напомняща ни, че във време на криза, когато на пръв поглед духовността е на заден план, творците получават вдъхновение и намират начин да материализират своите търсения в избрания от тях жанр.

Напоследък в нашия град, а и в близките градове Тутракан и Дулово, зачестиха подобни срещи с творци, за да влязат в оборот книгите им, при това представящи различни литературни стилове. В художествената галерия своя празник направиха поетапно поетесата Мариана Стоянова, а бизнесдамата Димитричка Георгиева (Дими Борисова) даде поле на изява на втората част на романа си „Сама по пътя“, за да задоволи любопитството на аудиторията. 

Според предварителната програма на културните събития в града следваха поетът Любен Дашев („Думи по водата“), както и гостите на града - неговият варненски събрат Валери Станков, режисьорът и пиар Нидал Алгафари от София („Боже, защо Господ лъже?“ и „Аллах, милост нямаш ли?“, които са част от трилогия, последната част от която ще е „Любиш ли ме, Господи?“), роденият в Силистра дисидент, публицист, писател и дипломат Димитър Бочев („Несъгласни думи“).

Учителката по литература Ванушка Димитрова представи своята представа за книгата на Димитрина Христова – импресии, есета, разкази, публицистика, на дългогодишната библиотекарка и краеведка, родом от Лудогорието, но свързала за повече от половин век живота си с Добруджа и Силистра. Поетът Димитър Курдоманов също се присъедини към изказалите се с впечатления. Цветана Игнатова от Общинска администрация поздрави авторката от името на кмета д-р Юлиян Найденов. Поздравителен адрес до нея изпрати областният управител Стоян Бонев. Подходящи за настроението в залата мелодии изсвири пианистката Ингеборг Нейова.

Председателката на Литературно сдружение РЕКАТА И ПРИЯТЕЛИ Мариана Стоянова заяви своята позиция и след представянето на книгата, този път в профила си във Фейсбук: „Липсата на жанрова определеност не е недостатък, а смел ход на авторката да приобщи читателя към мъдростта си, събрана през годините. Онемях пред разголената човешка душа, но не го приех за слабост. Преклоних се пред изконните човешки ценности, съхранени от Димитрина във всяко едно нейно произведение.

И благородно й завидях, че в днешното време на девалвирана духовност, тя пази спомена за своя род – „скромни и трудолюбиви хора”. Гордо носи превратностите на времето, отразили се трагично върху нейното семейство. Провокирах я да потърси възможностите на художествената проза и от цикъла „Потомка горда” да се родят великолепни разкази, които, съхранили непреходните български добродетели, да са коректив на съвременността ни.“

За новата книга на Христова поетът Валентин Чернев е изпратил до авторката следното послание: „И друг път, по друг повод, съм обяснявал какво е смалта – това са онези изящни непрозрачни стъклени кубчета или пластинки, от които се правят най-красивите цветни мозайки.

Точно на смалта приличат тъй различните творби, събрани между кориците на най-новата книга на Димитрина Христова „Мисли споделени“. При това не просто на шарена смалта, щедро пръсната по страниците, а „градивен материал“, с който авторката е успяла да оформи смислена картина, обединена около общ замисъл, събрала не толкова красотата на авторовите намерения, колкото успешно реализираните идеи, споени с цимента на житейския опит, наличния талант и умението на мъдър разказвач.

Премиерата не е моментът да правя преглед или анализ на публикуваното в книгата. Но мога по-скоро да потърся „цимента“, който държи смалтата в сборника, онова, което обединява материалите, тъй различни иначе като тематика и натюрел. И стигам до дълга. До вътрешния, до осъзнатия дълг. До моралния дълг – като храм на душата, пред чийто прост олтар сега, на последната права на живота си, Христова изповядва молитвено най-съкровеното, което носи в себе си – верността към корена, обичта към рода, преклонението пред истинските непреходни човешки ценности. И много още...

Втората обединяваща черта е навярно достоверността. Тя не измисля образи и ситуации. Взема ги готови изваяни от живота, не съчинени, а някак реални, действителни. Образите в книгата живеят свой, неподвластен на решенията на авторката живот – тя само описва онова, което героите й преживяват; ситуациите се развиват по свои закони, по-силни от авторовото желание. И това ги прави достоверни.

Третата обединяваща линия в сборника, струва ми се, е реализмът. И не само защото героите в повествованията на Димитрина Христова са реални личности от нейното обкръжение или от пантеона на безсмъртните, добре познати на читателите, а и защото във всеки текст ясно се чувства документалното начало, личи искреното преклонение пред живота и делото им, описвани по начин, който ги прави не литературни герои, а живи хора, съвременници.

С други думи: сборникът определено се е „получил“ – обикновено е така, когато всеки текст е имал цял един живот време да зрее и да се преосмисля. Събирана с години, тази книга има, въпреки еклектиката, която я прави на места разностилна, здравата основа на емоционалната душевност на своята авторка, бистрата дълбочина на нейната изповедалност и внимателното изпипване на всеки литературен детайл.“