Още един силистренски спомен за 10 ноември 1989 г. - Мартин Маринов

Фейсбук-профил на Мартин Маринов

Мартин Маринов е роден през 1953 г. 

Журналист и белетрист, 

автор на публицистика и проза, 

издал е белетристичните книги: 

„13 етюда за надеждата” - 

1988 г., сборник с разкази, 

„Тъмният ъгъл на храма”- 1989 г., роман, 

„Блян” - награда за най-добър роман 

от извънстоличен автор за 1995 г., 

„Дуенде” - 2002 г., лирика и проза, „Булото” 

- роман, награда „Перото на Йовков”-2003 г.,

 „Силуети” - 2012 г., сборник разкази и друга проза. 

Главен редактор на различни издания в Силистра

(в. „Порт Силистра – в началото 

на 90-те години на миналия век), 

както и по-късно в Шумен.

На този ден преди 27 години, привечер, с моя вече покоен приятел Божидар Божков (мир на праха му, един от най-светлите хора, които съм познавал!)q след като чухме новината за падането на Живков, веднага отидохме в Клуба на дейците на културата, постоянното ни свърталище - да разгласим и да черпим. 

Бяха хубави места тези клубове, ичкиите бяха евтини, събираха се хора от бранша, говореше се по-свободно и дори можеше от време навреме да се изпсува и властта. Те аслъ и затова бяха направени май - имаше си "уши", които слушаха и донасяха където трябва. Че беше въдица беше, ама твърде не ни пукаше, защото особено към края на пързалката (след 88 година) нещата се олабиха и езиците все повече се развързваха. 

Тръгнахме с Божков от маса на маса да поздравяваме, с чашите в ръце, протягахме длани да се здрависваме, сякаш току-що бяха ни съобщили, че сме получили някаква голяма награда, към която искахме да направим съпричастни и останалите, братята. И тук настъпи най-странното: мнозина от онези, които най-много се деряха, че не харесват режима, гледаха като отровени и не си подаваха ръцете... 

Започнахме да се споглеждаме с моя приятел и постепенно ентусиазмът ни се охлади. Защо не се радваха тези хора, нали най-сетне невероятното беше станало факт? Седнахме двамата на отделна маса и мълчешком продължихме да пием. Все още не ни минаваше и през ум, че това е само началото на една ОДИСЕЯ, през която ще видим неща, за които никога не бяхме предполагали. И главно - разочарованието от близки приятели, които с редки изключения постепенно се отдръпнаха от нас, свиха се встрани и повече не обелиха и дума срещу комунизма. 

Инстинктът им за самосъхранение ли беше толкова голям или просто под прикритие бяха служили на системата - не стана ясно никога. Но тази вододелна дата като лакмус раздели зърното от плявата и в следващия четвърт век имаше грижата да направи така, че зърното да бъде смачкано, а плявата да изскочи отгоре, да се самопровъзгласи за зърно и да шества под формата на елит: кметове, областни управители, министри, депутати и всичко онова, което до ден днешен (като прибавим децата и внуците) си е по местата - тези, които им завещаха, и солидно подплатиха с финикийски цифри, активните борци против...всичко, което им пречеше. 

Както би казал един фриволен приятел, промениха поговорката - успяха да направят новия бардак със старите курви: и за това се иска усталък. До ден днешен.