Защо паметникът на Дочо Михайлов не „оживя“ преди четвърт век в Силистра?

ВЕРСИНАЖ. Годината е 1990-а. Преди земетресението през м. май, едно от най-запомнящите се в онези години. Тогава Градската художествена галерия бе сред сградите, които се пропукаха и трябваше да минат много лета, преди да бъде отново ремонтирана.

Художникът К. О. – днес живеещ в Германия, беше подготвил интересна изложба с изображения в различни  форми върху най-обикновен фазер. Откриването й също премина по необикновен начин: с мелодии, гарванска гъдулка, изпълнени от възрастен музикант от крайдунавското  село, и накрая вместо коктейл – черпня с дунавска риба, подготвена по местни рецепти.

И покрай тази суетня в непринуден разговор К. казва: „Що не боядисаме Дочо с темперни бои, за да „оживее“ пане за една нощ, на сутринта ще го „измием“?“ В онези времена с все още тоталитарно излъчване и разбиране за „нещата“, вкл. и за изобразителното изкуство, идеята прозвуча кощунствено: едновременно примамлива, скандална и дръзка. Тогава властта още не бе „сменена“, макар и вече не толкова проявяваща откровено консервативно отношение към подобни предложения.

Разбира се, идеята за оживяването на един от символите на борците за свободата на Добруджа, не намери своето поле за развитие, може би защото никой не тръгна да лобира за нея. Вероятно осъществяването й щеше да донесе главоболия на автора й, както и на неговите поддръжници. Възможно е и да беше създала неповторимо приятно визуално впечатление от необикновената гледка: вместо сивия образ да имаш насреща си навуща, ватенка, панталон, прическа и очи, обагрени в естествените си цветове.

Сигурно е също, че своеобразното преобразяване на паметника щеше да остане като уникален спомен за поколенията.