В условията на поредната политическа криза у нас, може
би най-голямата и най-зависимата от медийното й отразяване, стана ясно, че
всичко в България вече протича на принципа на скачените съдове. При тях една
субстанция, в случая информация и отношение към властта, преминава от един в
друг съд. И се консумират филтрирани от политическия цензор, редакторския
настрой и от промитите мозъци на гражданите. На практика т. нар. централни медии
се върнаха в зората на демокрацията, когато за тях единственото важно е това,
което се случва на жълтите павета в столицата. Даже вече не толкова в
институциите, колкото на улицата. И изобщо не е интересно какво се твори някъде
там в периферията на държавата. С изключение на случаите на жертви от пороища и
други природни „явления”; при битови стълкновения с фатален край и в резултат
на прочие случки, достойни за еднократна употреба в името на евентуалния
по-висок медиен тираж. Впрочем той вече е мираж, не само защото народът няма
пари за вестници и предпочита безплатното информиране от интернет, а и по
причина на вече тотално отсъстващата бримка от чорапа на живота в страната. Какво
от това, че върви жътва, вихри се кампания за бране на череши, вишни, кайсии, праскови,
дини и пр. плод и зеленчук. Много важно, че ядем домат, пренесен от 200 км, и
хляб, преминал магистралата със 100 км в час.
Журналистическите гилдии по места са
вече жалки останки от предишни времена. На терена са едни мохикани, които все
още имат търпението да събират трохите от софрите на властта и бизнеса, за да ги
превръщат в дописки и репортажи. Понякога и в очерци, макар че тях все повече
никой не ги иска, защото кой чете разкази в днешно време? А и дали днешните
медийни звезди могат да пишат подобни неща, изискващи въображение и
художественост? Някои са на възраст, когато няма какво друго да правят, а и
навикът да бъдеш с лист и химикал в ръце е втора човешка природа. Други са се хванали
на медийното хоро и не искат да се пуснат от него, защото не могат да повярват,
че вече свърши хубавото време да си с професията журналист – уважавана и
последна крепост пред неуважителното отношение на властта към негово величество
гражданина. Съществува и категорията на продължаващите да практикуват медийност
между другото, защото им харесва да са на ръба на бръснача на общественото
мнение. А и все още информацията може да бъде едновременно стока и познание, които
могат да потрябват, когато вероятно се случи да получат своята цена в
подходящия момент. Примерно по време на избори, когато най-после някой кандидат
се позаинтересува от битието на народа, за да му говори в множествено число за собствените
му проблеми.
Някога, някога – къде в края на 19-я
век, в Добруджа в градове като Силистра и Тутракан са се издавали по няколко
вестника наведнъж. Защото е имало печатници, информацията и книжовността са
идвали по Дунава от Виена и Букурещ. Не знаем колко много хората тогава са
уважавали работата на журналиста и ефекта от техния труд – писаното слово, но е
знайно, че сме имали преса. Дори и в румънския период. После след „Девети септември”
първо този процес замръква, за да избуи десетилетие по-късно по околии, села,
паланки, ТКЗС-та и заводи. Над 80 издания за по-малко от един век!
И така до началото на 90-те години. Отново бум на
медии: в продължение на 15 години – не по-малко от два всекидневника само в
Силистра и поне един седмичник в Тутракан. В един период 3 са телевизионните
кабеларки и още толкова радиостанциите в тогавашна 50-хилядна Силистра.
Независимо от онзидешното ниво на техниката. Куражът, самочувствието,
способностите, стремежът са достатъчни. Впрочем, вероятно и средствата за
издръжка на медиите. Едва проходило, преди близо 20 години радио „Мелодия” има
24 души журналисти, водещи и сътрудници. За сравнение – днес емисиите му се
правят от два души, даже от един човек. Стремителен бе стартът и на основния му
конкурент – радио „Менес”. В далечната 1993 г. се явиха 15 души на първия
конкурс за водещи. Днес радиото мълчи, защото е с отнет лиценз. Не по-малко
от пет са FM в района, вкл. и радиа от
националния ефир, но нито едно от тях не осведомява местната общественост какво
се случва на територията, граничеща по река и суша с Румъния. Само музика и
реклами, доколкото ги има, при това отново без местно естество. Единствено общинското
кабелно радио „Радиоцентър Силистра” е със същия си състав от трима души, в
сравнение с миналото си, но пък за сметка на това отдавна емисиите му не звучат
в 14 000 радиоточки в цялата област. Радиомрежата е компрометирана по
възраст и като ефект от липсата на инвестиции след преминаването й от ръцете на
някогашната държавна БТК в собствеността на общините.
От 3 всекидневника в Силистра вече има
само един, при това русенско издание, благодарение на групировката „Бряг”. И да
отбележим – прави се от един човек – той (едновременно) репортер,
фотограф и редактор. В криза е и репортерското войнство за националните медии.
Актуални като щатове са само кореспондентите на БНР и БТА, т.е. само държавата
на този етап не се отказала от един край, който на два пъти е имал злата участ
да бъде извън ефира на българското. Защото София е далеко и тамошните медии никога не са
разтребвали за информация от най-северния север. Малко успокоение е, че повече
от 70-годишния ни национален радио ветеран е имал двама директори добруджанци,
при това земляци от крайдунавското село Гарван. И още, че начело на един от
най-тиражираните всекидневници – „24 часа”, е също силистренец – Борислав
Зюмбюлев. Силистренски журналистичеки кадри има в БТА, БиТиВи, БНР, „Телеграф”
и др. Сравнително минорно е настроението и в
общините от Силистренска област по отношение на медийното си покритие. Извън
областния център ефирно радио има в град Дулово, където делата му са зависими
само от ентусиазма на един човек. В Тутракан има два седмичника, единият от
които – „Независимост”, е продължител на традиции от преди повече от 100 години
и е зависим от икономическите възможности на местен бизнесмен, а другият –
„Тутракански глас”, излиза неизменно от 50 години насам, за да ги има като факт
вестникарските руини сред наследниците на древната Трансмариска. Любопитна
подробност е, че в 4 от общините – Главиница, Ситово, Кайнарджа и Алфатар,
положението на медийното присъствие се спасява от общините, които издават всеки
месец свои вестници. Първо, защото по закон Общинският съвет на всяка от
общините е длъжен да обявява решенията си на гражданите, а и все пак някой
трябва да забелязва какво се случва в кметствата, читалищата, училищата,
земеделските кооперации и съществуващите структури на бизнеса. Най-малко това
има значение за архивите и за времето, когато някой ще реши, че
ретро-информацията му върши работа.
Няма коментари:
Публикуване на коментар