вторник, 23 април 2013 г.

За солта на живота и за пипера на интервюера






Шах-мат!

       В началото бе демократичното опиянение от промяната, въздухът на която бе взривен от очаквания, че животът вече наистина ще бъде "по-хубав от песен". Изведнъж обаче като от мравуняк излязоха рояци от по-малко знайни и съвсем незнайни доморасли политици и зажужаха всеки на своя идеологически език. На едни грапав, на други - в ретро план, на трети - направо изпълнен с думи от неразбираемо експеранто. И стана кавгата между политиците. После от тях се заразиха икономистите. По-нататък приватизаторите решиха да вземат нещата в свои ръце. Преходът заплува все в разни безкрайни, неразбираеми и безсмислени препирни. Някои наужким, втори - истински, трети - тъй между другото, докато се избистри обстановката. Дойде времето на Командира, смени го периодът на Царя, последва го "Синът на наш другар", за да се появи на сцената след няколко изиграни роли и Генералът. Животът за едни стана повече от добър, особено в сравнение с годините, преди да се окичат с ореола на "нови лица". 
        На мнозинството в сол на живота се превърна решаването на проблема с насъщния. За да дойдат годините, когато всеки интервюер би попаднал задължително поне на една анкета, в която някой ще му каже искрено и лично: "Доходите ми са туберкулозни". С допълнението "А, бе,...никакви са направо да си кажа". Притеснителното е, че всеки втори няма да знае какво да отговори на въпроса "Като какви си определяш доходите?" Защото при липсата на критерий ще му се струва логично да каже...примерно, "средни". Каквото и да означава това. Само защото все още има какво да яде. Макар че как звучи от устата на млада пенсионерка изречение, при това изречено с гордост: "Имам пенсия от 200 лева и на нея разчитат синът, снахата и внуците!" И Христос не би бил толкова доволен от себе си, ако и да знае, че успешно храни народа си с два хляба и с пет риби. Там някъде в пустинята: дълга като смъртта, страшна като безнадеждността и винаги далеко от оазиса с водата, която винаги може да пресъхне от нечия клетва. Или от тътена на безброй човешки стонове, от ехото на които боли.
Старците отново на припек,
пак ли те ще решат изхода от изборите?
         Та скараха се първо политиците..., след това и прелетните птици. Мина се не мина време и медиите ги последваха, защото да враждуват и за тях изведнъж стана втора природа. От враждата им се заразиха и журналистите в стремежа си да бъдат непременно с победителите, дето все не се намира кой да ги осъди. Не съвсем накрая и социолозите решиха да си ударят по една брадва право в лицето. И за тях "парата прай борбата - партията рани, ний казваме дали ще победи" се превърна в максима №1. 
Циркът още не е дошъл, но замакът е готов
        ...И стана една, не е за разправяне. Назначават те с тежък конкурс, намаляват ти след време заплатата, накрая те уволняват по имейла и даже не ти благодарят за достойната служба в името на нечий финансов успех някъде нагоре в редакторската йерархия. А за капак - и без обезщетение оставаш, защото междувременно някой сменил закона и ти намира буква в него, благодарение на която отиваш на улицата безнадежден и унижен. Там пък такива като тебе колкото щеш. С времето медиите са фалирали една подир друга, най-често без предизвестие, и във всяка от тях един човек едновременно взема решенията, командва (...себе си), работи за петима и реклами събира с протегната за милостиня ръка...И ако остане нещо в паничката, дори заплата си дава, стига собственикът му да не му я вземе от предята. "Уан мен шоу" в български вариант.
В края на пустинята тези деца ще вземат нещата в свои ръце,
ако все още са на разположение
на нашата географска ширина
         ...В заключение едно прозрение-предложение: всеки кандидат за депутат да грабне по една социологическа анкета в ръце, на подостри молива и да се направи на интервюер за един ден. И без да е учил политически науки, бас държа, че след 7 интервюта ще знае повече за солта на живота, отколкото може да му сподели на ухо някой политически ветеран с 10 предизборни кампании зад гърба си. При едно условие: ако не е като трите маймуни от онази прелюбопитна композиция, в която всяка от тях е закрила с длани някое от сетивата и органите си. За да не чува, да не вижда и да не подушва мириса на пипера, стрит на прах от тежките мисли на народа. Иначе току виж доловил в анонс вечната и свята сочна попържня в духа на неумиращия "Ганьо Балкански".
    

Няма коментари:

Публикуване на коментар