Туристически поход на силистренци в района на Сухоречието в дуловско

В дните след Великден - на 22 април 2023 г., когато се празнува Денят на земята група от над 30 членове на Туристическо дружество „Дочо Михайлов“ – град Силистра, осъществиха за първи път от много години насам организиран поход в част от т.нар. Сухоречие, простиращо се от Крайдунавска Добруджа през Приморска Добруджа до Варненския край. Според някои източници, става дума общо за 65 км разстояние на отклонения на няколко пресъхнали реки. На редица места са направени археологически проучвания и са обособени пунктове за посещение на някогашни скални манастири (най-известните са при Оногур, Войново, Стрелково и др.).

В случая с домакинството на Туристическо дружество „Караджата“ – Дулово с личното участие на неговия председател Валентин Грънчаров и на негови колеги от дружеството бе реализиран отдавна планиран, но отлаган по различни причини във времето походен тур, започващ от покрайнините на село Върбино. На практика отходна точка е поляната със сцената, където се провежда единственият в региона едноименен национален пенсионерски събор. Два часа общо в двете посоки продължава разходката в пресечена местност, маркирана според туристическите правила. Маршрутът е достъпен, включително в обходната си част, за туристи с всякакви физически възможности.

Една от точките, до които се стига е християнски монашески комплекс, за който се твърди, че е свидетелство за съществуването на подобни в годините на Първо българско царство. Мястото е обявено като най-голямата колония от скални обители, центрове на монашески живот. Говори се за поне 50, за които има доказателства, че в древността са били действащи от Върбино до Алфатар. Специално в района две от отправните точки са т.нар. Хайдушки къщи и Хайдушка дупка. Първата от тях се намира на левия бряг на Канагьол – пресъхнала река в средното й русло. Смята се, че някога река Дристра е свързвала столиците Плиска и Преслав със Силистра в периода 927-971, когато крепостта „Дръстър“ е била епископски и патриаршески център в българската държава.

Разбира се, за да се достигне до някои от монашеските помещения – килии, църква, трапезария и др., има и отсечки с екстремен характер, сравнително облагородени със стъпала и помощни метални въжета (веднъж откраднати, но после възстановени). За туристите със спортен заряд никак не е трудно да се стигне до възможно най-висока точка, от която погледът да обгърне сравнително широко пространство с чудесна гледка. В едно от помещенията дуловци са поставили рисувана икона на св. Иван Рилски, за да напомня за светостта на мястото.

Походите от този вид позволяват на туриста, а и на поклонниците да се впишат в атмосферата на манастири, лаври, скитове, църкви, монашески килии, издълбани във варовикови скали по незнаен начин. За съвременника ни е почти невъзможно да си представи как са живели и работили в името на вярата някогашните монаси.

Някак естествено участниците в похода си намериха пътьом и други „занимания“: както се казва, почти не остана необран свеж див лук, още и млада коприва, а и на мащерката бе обърнато заслужено внимание. Сред хитовете от находките бе великолепна на вид, при това гигантска дървесна гъба, превърната в повод за масова фото сесия. Зоркото око на някои от по-осведомените походници не пропусна да забележи и видими остатъци от действия на иманяри, които, както е известно, винаги са една крачка напред от учените, а някои и работят успешно в паралелно взаимодействие с тях.

Крайна точка на силистренските туристи бе един от обектите в областта, който е сред най-посещаваните, при това не само с туристическа цел, а и по други най-разнообразни поводи, сред които и поклоннически, тъй като в района от двадесетина години има построено алианско тюрбе. Оставяните в него дарения – предимно дрехи, периодично са отнасяни за преподаряване на общности в Дулово и региона, в които има хора, нуждаещи се от тях.

Аязмото Демир Баба теке е край тракийска и средновековна крепости при силистренското село Руйно в Дуловско, и е уникално със славата си на култов център на 3 различни религии от 3 000 години насам. То е почитано еднакво от алиани, сунити и християни. Намира се на около километър и половина югоизточно по права линия от центъра на едноименното село. Руините на крепостите са край суходолието на съществувалата някога река Сребърница (разположението е на 10-50 м над нивото на „реката“). Площта на обекта е изчислена на около 70 дка.

При селото има две ранносредновековни крепости (Картал кале и Аязмото), разположени само на 1.5 км една от друга. Крепостите са функционирали синхронно в периода IX-XI век и са охранявали пътя от „Тегулициум“/ „Ветрени“ на река Дунав към Ришкия проход.

Блогът Версинаж припомня със свой материал от преди няколко години: „Трудно може да узнае на кой бог се моли собственикът на парцалче или парче от хартия с написано пожелание върху тях, завързани на металната решетка пред аязмото с лечебна вода. От нея от един и същи калайдисан черпак пият вода хора от различни религии (бел.-в момента достъпът до лековитото изворче става с пластмасов съд). И с еднакво упование се надяват Всевишният да ги дари с едно и също: здраве, любов и благоденствие.

Местността е свързана и с пребиваването на мюсюлманския светец Демир Баба – в буквален превод означава Железен баща, който се смята, че е герой от средата на ХVІ век, описан в специално за него житие „Виляетнааме” – книга светописание за подвизите на Демир Баба, копие от която се съхранява в Регионален исторически музей Силистра. Свързан е с къзълбашите като етническа група, които са мюсюрмани – алиани. Главната забележителност е лековитият извор (аязмото) – малка пещера с цепнатина в дъното, от която тече вода, появила се след като Демир Баба забил меча си в скалата.

Пещерата е съвсем плитка, но в лявата й стена има цепнатини  (камина на езика на скалните катерачи), през която може да се влезе в по-горната дупка. В единия край на която има добре видима погребална камера с изсечено място за капак. На дъното се вижда горният край на камината, от която може да се излезе до тук.

Според легендата, на по-късен период Демир Баба напуска пещерата край Руйно и се заселва в долината на село Свещари край Исперих, където е каменната му гробница. Там също има култ към него и е място за поклонение. Край село Йорданово е един свързан с легендарния Демир Баба (Железния баща) обект, който е недостатъчно познат в Крайдунавска Добруджа и дори не е превърнат в място за посещение. Обектът се нарича „Стъпките на Демир Баба“.

Те са свързани с част от „маршрута“ на великана над великаните, юнака над юнаците, героя над героите, мъдреца над мъдреците и заповедника на водата и огъня. Той е известен още като „воин на правдата“ и е част от най-старите творения във фолклора на българския народ. Началото е още в предхристиянските времена на митотворчеството, когато по нашите земи са живели траките.

Съхранени са в паметта на населението от Североизточна България и се разказват както на български, така и на турски език, подхранвани от култовата практика в древното тракийско време, а след това като християнско и накрая алианско светилище при извора „Петте пръста“ край теке „Сборяново“ насред Лудогорието.

Тези предания в по-голямата си част са слушани и записвани именно на това място, превърнало се в култово за няколко религии. Разказвачите на тези легенди най-често са били възрастни мъже  (християни и мюсюлмани). Едни от тях са ги предавали за поколенията сухо и схематично, други – с фантазия и поетично вдъхновение.

В легендите за Железния баща са отразени, според народния мироглед, далечни исторически събития, засягащи Североизточна България. В образа на героя е олицетворена вярата и надеждата на обикновения човек в победата на доброто над злото и насилието. В основата е „Баш великан – дух”, който „не умира, а се скрива нейде из дълбоките пещери и излиза в трудните за хората години на войни и размирия”. Говори се още за жертвен курбан с благоговение и за ходене по скалите за търсене на стъпките от обувките на светеца великан, по следите от колелетата на колата му и подир белезите от копитата на биволите и коня му или даже след белезите от лапите на кучето му.

Първите записани сведения за легендарните подвизи на Железния баща са на османотурски език от 1824 г. във вече цитираната ръкописната апокрифна книга. Допуска се, че под образа на Железния баща трябва да се търси спомен и за славния хан Омуртаг. През 1982 г. е направен първият опит за хронологична класификация и анализ на легендите пред Първия национален симпозиум – Североизточна България, проведен в Добрич. Тогава е обоснована тезата, че е налице един разгърнат разказ за автохтонен фолклорен персонаж, създаден в далечното праисторическо време.

Като носител на огромна сила, Железният баща (с железни обувки на крака, с желязна костура касатура на пояс и с желязна брадва на рамо), според легендите, извършва фантастични подвизи, свързани със сломяването на скали и гори за циклопския му строеж, с прехвърляне на сечивото (брадвата) през хълмове и лесове; с извличане на вода от земята; с борба с чудовища и други сили, характерни за предхристиянските легендарни времена на великаните, наричани елини, жидове, джиневизи и пр. Като повелител на силите (духовете) на водата, огъня и въздуха, той се родее с персонажите от соларно-хтоничната религия на траките и с героите от божествените митове на древните народи, свързващи трите нива на света – подземния, земния и небесния.

Подобно на Крали Марко, Железният баща се проявява и след християнските времена и особено когато над родната земя надвисва сянката на османското робство. За последен път Демир Баба се появява по време на Плевенската (Освободителната) война, когато оставя завета: мюсюлманите и християните от Лудогорието да си помагат като братя от общ корен и деца на една земя. После изчезва, като обещава да се появява в усилни години с друг образ и под друго име.

Железният баща имал трима побратими: Презморецът Лечител (Денизли Хеким Али баба), който бил от легендарните моряци и останал при оттеглянето на водите, заселен при с. Варненци, Тутраканско; Мъдрецът Стогодишник (Юзсенели Юсеин баба), който живеел при изворите на воденската река Чеир дере, и Юнуз Глупакът (Юнуз абдал), заселен до йонковската река Янлъсча. Железният баща – Демир Баба, олицетворява прехода от бронзовата към желязната епоха и култовата практика, свързана с него, поддържа легендите за великана, дарител на блага.

От епохата на Залмоксис и Орфей, през ранното християнство и в алианството еднакво силна е идеята за сливането на душата с природата, за обожествяването на човека, за отшелничеството и мистицизма като път към проникване във вселената. Казват, че там, където се е запазил духът на мистицизма, има повече уважение и толерантност, мир и спокойствие. И хората са по-мъдри и добри. Затова и на Илинден е общият празник на всички, които считат другите за равни". (Материалът е оформен с помощта на с кромна извадка от сборник с легенди и научни изследвания „ДЕМИР БАБА – ЖЕЛЕЗНИЯТ БАЩА“, поместен в сайта www.gutenberg-bg.com).