Книга за ВДРО „Без борба – няма свобода“

В края на миналата година в Русе излезе книгата „Без борба – няма свобода!“ Вътрешната Добруджанска революционна организация (ВДРО) – 1923-1940 г. Това е второ допълнено издание на изследване, дело на Любомир Златев, посветено на падналите за освобождението на Добруджа  и по случай 75-ата годишнина на Крайовската спогодба. Рецензенти на труда са проф. д.и.н. Иван Стоянов и проф.  д.и.н Калчо Калчев.

В трите глави на изследването се проследява трагедията на добруджанци след Първата световна война; създаването, развитието и разцеплението на ВДРО и нейното продължение като организация до възвръщането на Южна Добруджа през 1940 към майката родина България.

Посочва се, че т.нар. Добруджански въпрос като част от Българския национален проблем, възниква още с Освобождението на България през 1878 г. Споменава се, че през 1919 г. Петър Вичев, един от основателите на организираното Добруджанско движение, издава своя докторат от Брюкселския университет през 1913 г. с допълнение и доработки към него на тема „Добруджа в общия конфликт на интереси“. Неговата теза е, че Добруджа е е делима част от българското държавното пространство. Той не пропуска да разкрие ролята на Великите сили за политическия статут на областта, част от която е Силистра и Крайдунавска Добруджа.

В материала е споделено и изследването на Петър Габе „Добруджанския въпрос в неговата същност“, излязло през 1925 г. с богат статистически материал. Разгледана е и възможността по темата да работи Добруджанският научен институт, създаден в София през 1932 г. от Добруджанската организация, прераснал след 1942 г. в Добруджански културен институт.

Още един учен – Гани Ганев, през 50-те и 60-те години на 20 в. работи по въпроса с четири свои обемни студии. В по-късните десетилетия авторът отбелязва изявите на проф. Антонина Кузманова и на проф. Петър Тодоров. В началото на 90-те години от печат излизат два тома „Извори за историята на Добруджа (1878-1941 г.) Почти същият период, с продължение до 1944 г. е уважен с изданието „Документи за историята на Тутракан“, излязло от печат през 2007 г. През 2015 г. пак в Тутракан във вид на хроника излязоха две книги – трудът на Петър Бойчев и Жеко Попов „Летопис. Хронология на факти събития“ (1913-1940 г.), и сборникът „Съхранена памет“, съдържащ 47 автентични разказа на добруджанци от преди 1940 г. и за първите години след това.

Отново през 2007 г. става факт „История на Добруджа“ – т.4, в който е анализиран периодът след Освобождението до 1944 г., поради което представлява безспорен принос в българската историография.

Авторът на книгата за ВДРО прави преглед и на изданията в Румъния, свързани с Добруджанския въпрос – пряко или косвено. Става ясно също, че е трудно проучването на автентични документи по линя на ВДРО, макар да има в различните архиви от тях в достатъчна степен, вкл. и в малка част от местните архиви. Проучванията обаче са най-често до 1925 г. Известно е, че разцеплението между десницата и левицата във ВДРО е факт през 1926 г. Още по-трудна е работата след 1934 г. Отново Златев акцентира още в първите страници на книгата си, че през 2009 г. излиза монографията „ВДРО 1923-1940“ с уговорката, че през последниште години има още нови попадения в чуждестранните архими по същата тема.

Вкл. и чрез активната работа на родения в Алфатар Валентин Събков (бел. а.-участник със свой доклад на историческата научна конференция в Тутракан през есента на м.г. по повод 75 г. на Крайовската спогодба), който е събрал изключително ценна информация. Да припомним, че преди няколко години с негово участие стана възможно откриването на паметник в малкия добруджански град на войводата Стефан Боздуганов – в името на един възкръснал подвиг 70 години след кончината му.

В заключение: „Неговата цел (на автора Любомир Златев) е да се проследи в цялост процесът на създаването, развитието и дейността на ВДРО на фона на проявяващите се различни и в някои случаи противостоящи си тенденции в Добруджанското движение между двете световни войни. За реализирането на тази цел анализират причините и предпоставките за възникването и структурирането на ВДРО, на централното й ръководство и на пропагандисткия четнически апарат; осветляват се въ­трешните и външните фактори, довели до разцеплението на организацията, чрез интерпретирането на новоиздирен доку­ментален материал от архивите в Русия и Румъния; после  за се промяната в тактиката и в политическото поведение на  ВДРО през втората половина на 20-те и през първата половина на 30-те години на XX в. на фона на все по-изострящото се противопоставяне между левицата и десницата в Добру­джанското движение; очертават се вътрешните и външните фактори, оказали влияние върху дейността на ВДРО през втората половина на 30-те години, и обединяването на усилията на организацията с тези на българското правителство за възвръщането на Южна Добруджа към отечеството, а в заклю­чението се прави периодизация на дейността на нелегалната Добруджанска организация от създаването й до фактическото прекратяване на функционирането й след Крайовския до­говор от есента на 1940 г.

За улеснение на читателите, селищните названия на южнодобруджанските населени места са предадени със съвременните им наименования. Проучването на дейността на организацията за целия пе­риод на съществуването й дава възможност по-детайлно да анализира личният принос на най-изявените й функционе­ри в борбата за запазване на българския характер на Добруджа се посочат спецификите на протичащите в нея про­цес и да се очертае нейният принос сред останалите клонове на българското националноосвободително движение между двете световни войни.“

За книгата (457 стр.) четем и в „Български книжици“ на сайта www.knigabg.com: „Добруджанският въпрос между двете световни войни в no-общ план е бил обект на значителен брой публикации в нашата историография. Крушението на националната кауза след Втората балканска и Първата световна война, свързано с отнемането от територията на страната на исконни български земи, основателно предизвиква реакцията на българската общественост.

Още в първите месеци и години след румънската окупация на Добруджа и подписването на катастрофалния за България Ньойски договор, в печатните издания на добруджанската емиграция се публикуват статии, които мотивирано изтъкна т, че в областта е наложен режим на „твърдата ръка“ спрямо местното българско население. В тези публикации с многобройни примери се разкрива нерадостната съдба на Добруджанци в условията на чуждото политическо господство, подложени на постоянен денационализаторски натиск, осъществяван с различни административни и законодателни средства от румънската държавна машина.

Настоящото изследване няма претенциите да изчерпи проблематиката свързана с ВДРО. То има за цел по-скромна задача да се доосветлят, доколкото е възможно, някои по-съществени моменти от нейното развитие и от дейността на нейните най-изявени ръководители на базата на нови проучвания, които са направени основно в АМВР, ЦДА, ДВИА и в държавните архиви на Североизточна България.

Привлечен е и значителен по обем материал от местния периодичен печат, който до голяма степен разкрива най-впечатляващите легални изяви на ВДРО. Особено полезен за написването на това монографично изследване беше и личният архив на Иван Хаджииванов, един от първите ръководители на ВДРО, голяма част от който наскоро бе дарен на Държавен архив – Русе от неговия внук съименник.“ Преди 10 години на него посветиха своята книга отново Любомир Златев заедно с Хачик Лебикян.