Чешмите в Добруджа - белокаменните очи на равнината

ЧЕШМИТЕ НА ДОБРУДЖА

Автор: Лена Кирилова 

Стародавна традиция е, когато искаш да направиш добро и да оставиш диря в живота си, да съградиш чешма. Защото чешмата е „най-голямото благо и най-големият дар”, „извор, създаден от човека, божествено благодеяние, което прави хората щастливи”. Така гласят издяланите върху камъка надписи – израз  на благодарност, възхвала и преклонение пред човека, сътворил този свещен дар. 
Предполага се, че думата чешма идва от персийски и означава око. Безспорен факт е, че за безводна Добруджа водата винаги е била изконна ценност, а белокаменните й чешми, наричани очите на равнината, са съществен елемент от бита и фолклора на добруджанеца. Изградени преди столетия в безкрайната шир на равнината, белокаменните чешми, наред с бялата лястовица, са се превърнали в символ на Добруджа. В традиционния мироглед водата е не само ежедневна битова необходимост, а и извор на лечебна и магическа сила, символ на ново начало и на безкрайността, символ на живота и заедно с това преходът, връзката с другия свят. Според древни космогонични легенди тя е първият и вечен елемент в сътворението на света. Водата и камъкът остават във времето, а чешмата носи усещане за вечност. Затова за всеки, избрал равнината за свой дом, независимо от разлика в култура и религия, да съгради чешма се превръща в свещено обществено благодеяние – „себап”, безкористен добротворчески акт, какъвто всеки е редно да стори, за да да остави нещо значимо след себе си. 

 За безводна Добруджа изграждането на различни водоизточници е сред традиционните и най-разпространени строителни практики, а стремежът да извършиш добро дело, благодеяние, да направиш жест на благотворителност, да увековечиш името си чрез подобен дар, се превръща в характерен елемент от светоусещането и традиционната култура на добруджанеца. Строителството от частни лица като себап на монументални крайпътни чешми е практика, засвидетелствана в добруджанските предели на Османската империя още през втората половина на XVI в. 
По-голямата част от чешмите, някои от които запазени и до днес, са изградени през периода ХVII – XIX в. Характерни за Добруджа са водопойните чешми с много корита, наричани още кервански, изграждани край селища, пътища, ниви и полета, предназначени за водопой на добитък, за пиене и за пране. Те се открояват със своята монументалност, дълги каменни зидове, архитектурно-художествено оформление, прецизни декоративни форми и изключително богатство от знаци, символи, образи в пластичната украса – растителни мотиви, геометрични форми, животински и човешки изображения, соларни символи, розети, палмети и др. Типични за архитектурния пейзаж на градовете и селата в областта са и уличните чешми, задоволявали потребностите на населението в определена махала или цяло селище.

 Няма пътеписец от онова време, който да е минал през Добруджа и да не се е впечатлил от белокаменните очи на равнината. От Евлия Челеби, посетил Хаджиоглу Пазарджик – днешния Добрич, през средата на ХVII в., научаваме, че градът се „слави със своето безводие, а жителите му пият горчива кладенчова вода”. Вероятно тогава са построени и първите 9 чешми от един от местните благодетели, докарал „сладката вода в града”. „Потекоха води от много чешми, за да пие всеки от нектарната вода... “ – гласи един от най-старите турски епиграфски паметници от 1665г. За добруджанци определението „сладка вода” означава вода, която става пиене.

 Словенецът Роджиер Бошкович, минал през Добруджа през 1762 г., отбелязва съществуването на голяма и интересна със своята архитектура чешма, разположена на централен път към Констанца. Някои изследователи предполагат, че става дума за т.нар. Каралезка чешма /с. Каралез, дн. Царевец/, намираща се днес в територията на с. Стефан Караджа, за която по-късно певецът на Добруджа, писателят Йордан Йовков, ще напише едно от най-красивите и поетични описания и ще я превърне в една от най-прочутите в региона.

„Каква чешма и на какво място! Деветнайсет каменни корита, отпред калдъръм, като двора на хан, три чучура, които бълболят и сипят студена и бистра като сълза вода. А наоколо е посърнало поле, суха и напукана земя, пек и горещина, като в пустиня. 
И идат стада, идат хора, вървят към чешмата и очите им горят от задуха и от жега. От едната и от другата страна на чешмата е бяло шосе и всеки, който мине по него, отива ли, или се връща, отбива се на чешмата да пие вода. И може би рядко някой ще го каже, но в душата на всекиго е благодарност към бога и хвала към онзи, който беше направил тая чешма и чието име сякаш вечно шепнеха струите на трите чучура.”

Позовавайки се на местната устна традиция, авторът свързва построяването на чешмата със себап на Мурад бей от Сърнено – личност, за чието съществуване не са известни исторически факти.Оригинален образец на взаимопроникване и допълване на християнската и мюсюлманска традиция е Голямата чешма в с. Жегларци. Изящно изписаният върху мраморна плоча надпис е на арабски език, а датировката е дадена по християнското летоброене, като в текста редом стоят имената на Ибрахим ага и на Св.Георги: „Всичко произлиза от водата. Чешма, плод на истинско старание, извор, съграден от човека, носител на добродетел, източник на вода, дар от мехлема на благодеянието на благодетеля Ибрахим ага-банбашия на свитата на Великия везир. Изгради и съживи това свято място. Водата беше в ръцете на Св. Георги, ако водата на този извор, водата на всичко живо, не бе потърсил в околността. Не хаби нито капка от водата му!” .

 А легендата, свързана с тази чешма, разказва, че Джиджи баши, турският бей в селото, имал красива дъщеря. Той се канел да се сроди с богат турски офицер от Силистра и дал много средства за приготвяне на моминския чеиз. но се случило нещастие. Девойката обичала друг, беден момък от селото, и от мъка се разболяла и умряла. Беят разбрал несправедливостта си и продал приготвения чеиз, а със средствата построил за хаир каменна чешма – бяла и хубава като неговата единствена дъщеря.

 Всяка чешма има своята история. Според преданието името на „Проклетата чешма” в гр. Каварна е свързано с трагично завършилата любов между красива девойка и млад овчар, изгорени по заповед на султана живи в пещта на „хамама”/старата баня/, разположена в непосредствена близост. Широко разпространени са и легенди за „вграждане” на лична, хубава девойка – камъкът „иска душа”, за да „хване” и да устои на силата на стихиите и на превратностите на времето. Има и водоизточници, свързани с конкретни исторически събития. Така например чешмата в с. Кайнарджа става известна след подписването на Кючуккайнарджанския мирен договор между Русия и Турция през 1774 г., като надписът увековечава това събитие.

Проклетата чешма XVIII в.

Чешмата в с. Поп Груево 1797г.

Особено важно е мястото на водата и водоизточниците в обредната система. Според народните вярвания пречистващата, магическа сила на водата, носи здраве, плодородие, благополучие на човека, и го приобщава към дом и род. Неслучайно първият следсватбен обичай е ходенето на младата невеста за вода. А с първото си отиване за вода порасналото момиче показва, че вече навлиза в предбрачна възраст. Къпането и поливането с вода е задължителен ритуал в обичаите на Йордановден, Ивановден, Бабинден. Особена магическа сила притежава мълчаната вода, донесена при пълно мълчание. С нея се замесват обредни хлябове за празниците, с нея се гадае за щастливо задомяване на Нова година и Еньовден. 
По росната трева за здраве се търкалят всички на Гергьовден. С почитта към водата и вярата в нейната чудодейна сила е свързана и особено важната роля на водоизточниците в живота на всяко селище. Чешмата е мястото, където хората общуват, където се срещат влюбените, където си разменят китки за обич и вярност; центърът, около който се отбелязват семейните, календарни и трудови обичаи. Почти няма празник, който да се извършва далеч от водата. Водоизточникът и пространството около него се обособяват като едно от най-важните средища за духовно общуване на основата на традиционни ценности, а запазените чешми придават и днес неповторим облик на добруджанските селища. 
Макар и в голямата си част да не са вече действащи, белокаменните символи на равнината продължават да впечатляват с прекрасното съчетание на монументална архитектурна композиция, оригинални каменни релефи и изящна пластична декорация. Вплели ведно битова, религиозна и духовна потребност, те са едни от най-ценните исторически, епиграфски и архитектурни паметници, прекрасни свидетелства за изкусните умения на народните майстори и будния дух на населението в този край. А днес, макар и загубили традиционната си роля, съградените през столетията белокаменни чешми продължават да ни напомнят за вековечните български традиции и носят посланието на предците ни за мъдрост, надежда и добротворчество.

Взето от http://dobrogeasilistra.blogspot.bg/