08.04.2014 | автор: Валентин Събков
http://www.fakel.bg/
Ровейки се сред купища архивни материали в РГАСПИ - Москва (Руски държавен архив по социална и политическа история), попаднах на един документ, свързан с борбите за Добруджа. Не повярвах на очите си, когато прочетох част от него. Беше написано от българи, от хора, които през далечната 1929 г. са имали претенцията да бъдат „интелектуалци”... Това е "Изложение-апел към добруджанската организация", в който наред с другите типични за коминтерновската линия постановки и оценки силно впечатление правят и няколко реда, отнасящи се за известната българска поетеса Дора Габе. Цитирам ги дословно: „...известната „писателка“ национална ренегатка, еврейката Дора Габе...“
Как може хора, наричащи себе си „интелектуалци“, да пишат и говорят по толкова грозен начин за една голяма поетеса и борец за свободата на Добруджа? Още повече, леви дейци да използват, и то в такъв повече от публичен текст (!), типични антисемитски и човеконенавистни внушения?
Ето за какво става дума. От 1919 г.. след поражението на България в Първата световна война и грабителския Ньойски договор, Южна Добруджа попада под властта на Румъния. Населението на тази област в огромното си мнозинство си е българско и съвсем естествено се стреми и се бори Добруджа да се върне в границите на Родината. За съжаление в добруджанските среди съществуват три течения. Първото, към което принадлежи и Дора Габе, иска да види Добруджа в границите на Майка България. Това е и основната дейност на Вътрешната добруджанска революционна организация (ВДРО), създадена по модела на ВМРО, отстояваща национални и безпартийни позиции.
От нея през 1925 г., в типичния за Коминтерна и Москва „маниер”, се отцепва Добруджанската революционна организация (ДРО), ръководена от комунистите. Следвайки идеологията за „световната революция”, това течение издига като своя цел превръщането на Добруджа в автономна област. В духа на същата „матрица”, довела до прокламирането на прословутата „македонска нация”, тази линия води до изрази от рода на „добруджанско население”, като един вид самостоятелна (eтническа?!) група. Начело на тази фракция застава д-р Петър Вичев. Той е в много близки отношения с третата група, която е представител на БКП и Комунистическия интернационал. За тях Добруджа трябва да е част от бъдещата балканска федерация. Заради остри спорове и вражди между първото и другите две течения се стига до това изложение-апел след 13-я конгрес на съюз "Добруджа" състоял се в Разград през ноември 1929 г.
С какво Дора Габе е заслужила тези обидни думи? С това, че е искала Добруджа да се върне в границите на България. С това, че е била против автономия на Добруджа и включването й в една бъдеща Балканска федерация. С това, че е била против комунистическата идеология относно Добруджа.
Дора Габе посещава Париж, Лондон, Женева, Виена, Букурещ, Брюксел, Прага, Варшава и други градове. Навсякъде тя говори за свободата на Добруджа. Пише статии, есета, стихотворения, говори на митинги и събрания.
Ще си позволя да приведа за пример няколко откъса от творби, статии и писма на Дора Габе. Нека те да покажат дали тя е била "национална ренегатка" и "писателка", или един родолюбив човек и Писател с главни букви.
- Добруджа няма нито един връх! Но тя има ширини, които ме научиха да мисля! – казва тя.
Във "Впечатления от Добруджа" Дора Габе пише: "... Който не е расъл в Добруджа, нему тя е скучна и безцветна - но откърмен ли е с нейното мляко, диша ли нейния въздух, тегнат ти и те душат планините, тегли те към нейния простор, окото ти търси далечния хоризонт и не се насища.
От пролет до късна есен тя се мени, сякаш се ражда, расте и умира. Зиме под бялата покривка всичко изглежда мъртво, но в недрата й нов живот дебне, дебне, за да избликне през април, а избликне ли веднъж, нека дойдат тия, дето Добруджа се не нрави.
Когато станат нивите сребърнозелени, а някои лимоненожълти от цъфналата рапица, синурите почервеняват от мак. До коленете е тревата из ливадите и ясно сини малки пеперуди, сякаш живи цветя, трептят над тях.
Като змия се извива безкрайно шосе, а от едната му страна телеграфни стълбове. Само жиците пресичат небето, синьо като стъкло, и накацалите по него: усамотен горд сокол; по няколко в ред лястовички - едните с главите насам, други натам; някаква голяма синьо-зелена птица, сякаш дошла на гости от чужд край. Надвечер по целия хоризонт наоколо изплуват като от дън земя облаци, натрупани грамади, сякаш алпийски върхове. Слънцето, кога клони към запад, им дава все по-тъмни и по-ярки очертания.
Никъде слънцето не захожда тъй голямо и тъмночервено и не си отива толкова бавно, както тук. Сякаш не му се ще да залезе, а след залязването дълго още денят не се решава да си отиде. Тогава изведнъж става съвсем тихо. От съседното село се чува камбанен звън, лъхва мирис на прясно сено.
Когато мине жетва, Добруджа е осеяна с точки. Това са натрупваните в правилни редици кръстци. Тогава всичко е изсъхнало и безцветно - но миражите започват тогава... Изведнъж на хоризонта вятърна мелница. Тя на нищо не се опира, крилете й като на сън се въртят... Или пък кръстци, сякаш се залюляват на хоризонта - те не приличат на другите - не тъй тежки, не толкова тъмни. Явяват се и изчезват. Далечно някое село, към което се приближаваш, започва изведнъж да се мени: езеро пред него, къщите се отразяват с яркокеремиден цвят - по покривите, яркозелени дървета с дълги, провлачени клони, чак до дъното на езерото, а самото дъно е небе - плуват облаци по него... Наближиш: езерото изчезва, селото е пресушено от горещините, покривите - кафяви, дърветата потънали в прах. Това са сънищата на Добруджа - тия миражи. И колкото по съхне и погрознява, толкова по цветни сънища сънува тя...".
Дора Габе пише в своето есе "Стига жестокости!": "С какъв глас да заговорим, за да се чуе, че младежите на Добруджа, потомците на Караджата, гният из затворите на Румъния, че колкото и да са измъчвани, смазвани, волята им е непримирима и непрекършена, че я разпъва сърцата им на кръст, защото е затворена в желязна клетка!… Знаят ли ония, до чиито уши мъчно дохождат далечни вопли, ония, които решават съдбините на народите само с няколко думи и с една черта отрязват живо месо от държавите и го раздават на плячка? Знаят ли те какво значи да се задигне цяла челяд от дома, в който се е родила и в който се е раждал баща им и прадядо им, знаят ли какво е да се изтръгнеш от земята, която е хранена от костите на целия им род, откак името на България съществува, и да тръгнат ограбени, прокудени, опозорени и бездомни?".
Ето и част от слово, което поетесата произнася в Шумен: "След освобождението от турско робство ние мълчахме цели четирсет години за Северна Добруджа, докато загубихме и южната. Сега усетихме вече ножа, опрял до кокала, но само ние, добруджанците, които сме най-близо до тая неправда, само ние дигнахме глас. Защо не помислиха обаче всички българи веднага след Берлинския конгрес за хубавата Северна Добруджа, където е най-издръжливия наш народ, хубавата раса на благородни български патриоти и граждани парекселанс - огнището на нашето Възраждане? Може би днес не бихме загубили втората, Южната Добруджа…".
В писмо до сестрата на братя Бъкстон тя пише: "Помолете се и за нашите деца, които живеят там, в Добруджа, в мрака на неграмотността и в ужаса на престъплението, което завлича по затвори и участъци бащите им… Но нашите братя вече не траят. Досега мълчаха, защото още не искаха да повярват, че светът е глух и ням, че неправдата и лъжата могат така безнаказано да се разхождат из домовете на невинни - сега не искат да мълчат, защото възмущението ги пробуди, - те са като възкръснали духове на нашите герои от хубавите минали времена. Те като рицари ще тръгнат. Всичките ни братя са смели и хубави. И ако един ден, дойда при вас, ще ви разкажа за ония смели и красиви, и човечни, и справедливи деяния, които няма да ви изплашат, като бял гълъб, а ще събудят сърцето ви като сърце на орлица. Довиждане, скъпа госпожо, до тоя чуден ден!".
На 25 септември 1940 г., когато Добрич посреща с радост българските войски, Дора Габе посещава Военното гробище и пише в "Златна книга на героите" следните редове: "Простете ми, покойници скъпи, че не дадох живота си като вас за тая свидна земя!
Възможно ли е всичко това да показва един възвисен, светъл образ на родолюбката Дора Габе, а не този, който си позволяват да й лепнат "интелектуалците" през 1928 г.?
Прекланям се пред всички родолюбиви българи, които са милеели за своята Родина. Голяма част от тях са сложили костите си именно в добруджанските полета, но има и много, които изчезват безследно или са осъдени от "Народния съд" след 9 септември 1944 г. Тяхната вина е само една: ТЕ СА ОБИЧАЛИ БЪЛГАРИЯ! Ще завърша с едно стихотворение на Дора Габе - "Добруджа":
Родният ни край остана
тъй далече,
пътя, който води в него,
враг пресече.
Като пилци изпоплаши
той децата,
като вятър ги разгони
по земята.
В златно утро златни ниви
клас люлеят,
клас люлеят и изтихом
песен пеят:
„Ветре, братко, намери ги
тез стопани,
дето са далеч в чужбина
разпиляни.
Не е мила ръка чужда
да товари,
зърното ни почернява
по хамбари.
Зърното ни потъмнява
по нивята,
намери ги, събери ги
наште братя.
И кажи им, че земята
наша черна
ги милее и ги мисли,
и е верна.“
Няма коментари:
Публикуване на коментар