Котаракът Митко чете вестниците на Щъркела

Вестникът отдавна не е единствената форма за връзка на властта с народа. Както и на бизнеса, на културните и социалните среди, които също разчитат информация за тях да стигне до потребителя. Защото „думите отлитат, но написаното остава”. Навремето почти всяко българско дете се е учило на нашето „А, Б” от някой вестник, разгърнат от очилат дядо, демонстриращ колко е грамотен пред погледа на цялата махала, петимна да научи нещо по темата „има ли война някъде по света”. Даже не може да си представим, тогава, когато не е имало радио, телевизия и Интернет, колко дълго е пътувал един вестник до своите читатели и с какво закъснение им е съобщавал „новините”. Но за сметка на това е бил единствено свидетелство за политически преврати, за бойни подвизи на N-ския фронт, за вести, свързани със сватби и погребения. От един пожълтял вестник от далечното минало човек може да научи толкова неща, колкото няма да намери в нито един учебник по история.
Чете ли българинът вестници в днешния преходен период,
когато електронните медии могат в реално време да ни кажат времето, да ни предадат резултатите от мача, а и да ни пуснат „на живо” посланията на политиците от поредната им публична изява? Въпросът изобщо не плаче за социологическа анкета. Достатъчно е човек да се разходи из сергиите за вестници и да чуе разсъжденията на глас на разпространителите им. И да не се изненада на дежурното съждение „е, не е като в 90-те на миналия век, когато българинът се редеше на опашка за „Демокрация” и „Дума”, струващи няколко стотинки; за „Свободен народ” и „1 000 дни”, за „Нова силистренска трибуна” и „Порт Силистра”...”. По-младите читатели даже не са и чували за тези емблематични за времето си издания.
Нашият съгражданин Артюн Мардиросян не е от първите вестникопродавци след „10-ти ноември”, но в момента е един от „най-оборотните”. Дори от новата разпространителска фирма „Стрела”, вече стъпила и в Силистра, го обявяват за „отличник” още от първите им съвместни дела. Подобно на мнозина свои връстници, и той е опитал от меда и жилото на бизнеса в годините, когато никога не се знаеше истинската цена на парите, заради валутните премеждия поне до 1997-ма, докато бордът им каза „Стоп!”. Осем години обаче са достатъчни в тази сфера, за да има правото от камбанарията на своите 61 години да предаде впечатленията си.
Без щъркелово високомерие
(б.а.-„Артюн - щъкел). А с онази фина острота, каквато малцина могат да си позволят. Освен ако не притежават настройката да наблюдават хората, да ги ухажват в името на добрата услуга и да правят преценка за всеки жест и дума, разменени в рамките на краткото общуване.
„Малко е да се каже, че силистренецът не чете „преса”, макар да предлагам 101 вида вестници и 35 различни по съдържание списания”, твърди арменецът, някога голям фен на Джон Ленън, докато посреща поредния си клиент пред магазинчето си в близост до площад „Аврора”. Много хора се спирали при него, някои само да си поговорят, а други да си поискат услуга, примерно, кога бившият елтехник ще им поправи 40-годишния хладилник „Бирюса”. „Аз не вярвам на вестници...” била една от репликите, която му е омръзнало да слуша. И си го превежда така: „Голяма дивотия настъпи сред народа, уж от всичко разбира, а все по-малко знае за света”. Иначе твърди, че контактува с интелектуална среда, ама нейните представители не са сред редовните му читатели. Местните вестници не вървят, а от централните се харчат „24 часа” и „Труд”.
На път за автогарата обикновено хората си купували вестници от офиса на Арто. Какво като питат предимно за клюкарски седмичници, нали и те трябва да свършат? Пък и вече са прочетени от котарака Митко, който обича да си полягва върху вестници на припек през магазина. Дали сънува написаното в тях? Случвало се да минат и по-сериозни читатели, които още от „вратата” казат: „Дай „Пари” и „Капитал”! Бре, какви хора, пък му и разбират.
Дружко си е обаче да „обслужиш” онези три дами, които редовно се доверяват на списание „Розов свят”, а понякога налитат и на сестра му „Лолита”. Ама още не са си признали какво интересно намират в него. Не са длъжни, естествено, пък и кой ли ще се осмели да ги попита? Не е пичовско, някакси, особено за човек, който е бил по цяла Европа, та даже и в четири африкански страни.. Виж, случва се млади мъже да разлистят „Плейбой”. Дали са по-разюздани от акраните си, или просто любопитството им е в повече, има ли значение...
„Все повече обаче се убеждавам,
че днешните млади не правят секс,
струва ми се, че им липсва стръв и страст в това отношение; не изтръпват, когато погледът им се навре в голотиите върху кориците на списания от този род”, отваря приказката Артур. Мно-о-о-ого рядко младежи под 20 години посягали към тях. Алкохола ли, наркотиците си, чатенето в Интернет ли, май нещо ги повреждало и ги правело индиферентни към темата за секса. Пък и тя не е табу вече по телевизията. Беше то едно време, когато по-старите признаваха „ние знаехме една поза – отдолу и отгоре” и имаше едно лицемерно „Аууууу”, когато се покаже нещо по-разголено на белия екран в някой пожален от цензурата западен филм. Виж, старците не се притеснявали да си купуват сегиз-тогиз по някое списание от „онези с горещите каки”. Очи пълни - ръце празни, ама...все си е друго.
„Ще помоля, лели, да ми го вкараш в телефона...?”, казва двусмислено, без да иска, възрастна жена, купила си ваучер за мобилния си телефон. „Аз с вкарване не се занимавам”, отговаря афористично арменецът. Тя не се усеща и продължава „А-а-а-а, не искам за 5 лева, за 10 ми дай,... ей-там нещо стачкуват на пътя за Калипетрово, да не изтърва автобуса?”, говори си нещо лелката и отминава, без да се сбогува.
„А, бе, страшни станаха хората...интересуват се какво е написано за този, дето откраднал; за онази, дето избягала от мъжа си; за убиеца от другия край на България”,
казва Арто. И бестселъри като „Фатик” се харчат като топъл хляб. Така де, да видим как е завъртяна интригата. Тя ни храни в смутното време. Уж преходът е мирен, а всеки гледа да крадне и в същото време иска правосъдие за политиците, дето правят същото, ама наедро. Мнозина споделяли вещо „затова сме крачка назад от Румъния, а бяхме напред от тях, защото имаха революция и години наред властта ги натискаше” А дали е така? Някой и да знае, едва ли ще ни каже. Нали тогава трябва да признае колко хората изпростяха и как това устройва елита, защото за две кебапчета, бира и ракия, а и за една вересия в магазин, може да му купи...глас. Казват, че на никого не вярват, а са готови да подкрепят всеки непознат, който се изрепчи на властта и се изперчи по телевизията, че ще промени нещата в полза на хората. „Страхотни промивки на мозъците и стадни изпълнения наблюдаваме през някоя и друга година”, споделил наскоро държелив дядо, явно от онези, дето са правели същото, ама в други времена. И в името на комунизма, дето трябваше да мине оттук. Кога беше? Май някъде през 80-та година на миналия век.
Какво ги вълнува децата и 12-13-годишните,
дето предварително се знае, че вече са скарани по принцип с четенето? Не си мислете, че налитат на голотиите, както вече споменахме, защото „очите им не стават на патлачки”, като зърнат силиконов бюст. Било то едно време. Дай им сега филмчета да си купят, с рисунки за оцветявки да се снабдят, някой комикс да прелистят или модно списание да разгърнат, за да им стане ясно как се кипрят звездите. Спортни издания? Ами-и-и-и, хич не ги търси. Един странен млад мъж обаче, при това от семейство на инвалиди, току ден през ден минава и оставя 10 лева, за да си купи списания като „RAP basket”, „Скейтборд” и...”УСУРИ-приключения за духа”. Да се смееш ли, да плачеш ли, но по-добре си затрай, за да не го изтървеш като клиент. Мъдра философия. Още руснаците са го казали, че „за вкус и за цвят няма приятели”.
„Няма и просвет!”, разсъждава на глас Артур Мардиросян. Тъжно е, че все повече хората са без надежда не за утрешния ден, а още за днешния следобед. Сред препоръките му е „всеки да обиколи света”, за да види как живеят другите и, ако може, да вземе най-доброто от тях. Той е имал този шанс, включително и да бъде почетен член на „Балканхолидейз” в годините, когато „Балкантурист” бе единствената ни туристическа фирма. За да разберем как се отърсиха гърци, турци и сърби от немотията, запазиха си патриотизма и настроението, а ние тъпчем на едно място и се самоизяждаме. С наивната увереност, че ще се намери някой, който да ни покаже пътя. Към покаянието и Голготата. А там на кръста е вече късно за връщане. Защото от „бандата на Юда” ни чакат в засада зад всеки ъгъл, за да бъдем предадени отново.

Колко ли струват днес онези древни 30 сребърника?