Разбулени истини за прекършена българщина, оцеляла в кодирано проявление, очакващо своя съвременен научен прочит

В XX в.сл.Хр. времето е подвластно на все по-къс аранжимент, в сравнение с предишни далечни векове и особено с последните няколко десетилетия. Чрез новите технологии от почти всяка точка на света е факт като виртуална жива връзка прякото присъствие в пространството. В някаква степен обаче се забелязва все по-голямо раздалечаване в отношенията между хората. Това се отнася най-вече до т.нар. развити общества, в които индивидуализмът заема все по-отчетливи позиции, за сметка на разредени до размиване индивиди, общности, етнически и социални групи.

В резултат на това намаля количеството и качеството на общуването на хомосапиенса, което възпира междуличностното опознаване. В резултат постепенно забравяме от кой род сме и кои са нашите близки по кръв хора, какъв е бил животът на нашите (пра)родители. Изтъняват и нишките по линия на генома (ДНК), както избледнява представата как са изглеждали родствениците ни преди нас, на които дължим появата си на този свят. Загубва се информация за техния характерен бит и житейска философия, обреди и ритуали, таланти и форми на съпреживяване на основни човешки модели на поведение.

Понякога животът поднася изненади и в определен момент прочетена книга, стара снимка или вещ, „завещана“ от предишни поколения, може да възбуди любопитство, предизвиквайки въпроси, на които сърцето подсказва, че е добре да бъдат потърсени техните логични или подсещащи отговори. Тази е една от рецептите да се „намерим“ отново из лабиринтите в инфраструктурата на световния човешки мравуняк, давайки си сметка за едно или друго, което ни се е случило досега. Реална е възможността въз основа на внезапно озарило ни прозрение да прогнозираме какво ще е нашето предначертано в основни линии бъдеще.

Всеки от нас има „наследство“, което е добре да познава достатъчно, за да се чувства уютно в своя „свят“ тук и сега, но със съзнанието, че е благодарение на някого от преди и от някъде там. В днешно време, стига да е любознателен, настоятелен и последователен, човек може да се разрови в различни по съдържание „архиви“, включително практически в бездънния извор на Интернет. Така ще получи познание, което е възможно да го одухотвори, но може и да го приземи, за да се смири и спогоди със себе си.

Книгата на етнолога д-р Йордан Касабов „Милостта на времето“ е не само своеобразно продължение на предишни негови разработки, каквито са „Къзълбашите отвътре и отвън“, „Един народ – две вери“, „Богомилите – вечни и живи. Пратеници от древността“ и „Скритият бог – древна българска същност“. Също в някаква степен в ракурса им са енциклопедичното изследване „Шиковското население в България“ и сборникът с разкази „Преживелици“. Новата книга на етнолога е сложна амалгама от находки, почиващи на източници от най-различен характер. Това я прави многопластова провокация с мотиви от история, митология, теология, етнология, философия, езотеризъм, хералдика и др.

Тя е и поредната, чрез която той подава на читателя изобилие от сведения, включително и от автори – негови задочни съмишленици или опоненти на тълкуванията му по разнообразието от теми. Най-често това е на база на работата на терен и на последващи анализи на направените открития. Понякога е достатъчно да разтълкуваш личното си име, както и имената на твоите родители и родственици, за да достигнем до неизвестни истини и за самите нас, каквито не сме подозирали, че съществуват в паралелен свят, независим от нашата воля.

Друг път овехтяла дреха, съхранявана в „бабината ракла“ в продължение на десетилетия, а понякога и на векове, също е податка, за да се попитаме какво тя иска да ни каже. Да не говорим за духовни практики, характерни за семейната среда или популярни за общността, от която произхождаме. Какво да кажем за случая с незнайно откога неразлиствани документи от прашните ъгли на старите къщи, съдържащи свидетелства за миналото на хора, живели преди нас. Ние сме техни преки продължители, макар да се разминават с тях нашите актуални за момента вярвания, разбирания за живота, дори и конкретната ни битийност.

На пръв поглед това е логично (известна е максимата „всяко нещо с времето си“), но от друга страна непонятният за самите нас статус е резултат от прекъсната традиция –  забравена и загърбена по вероятно обективни причини. Защото междувременно в исторически план, а дори и в космически „нещата се променят“. Едва ли има човек, който в определен период от живота си да не се пита: кой съм, откъде съм „дошъл“, защо имам или нямам едни или други качества, с какво приличам или се отличавам от най-близките ми хора. Във въведението към книгата си д-р Касабов заявява „…успяхме да съберем, проучим, изследваме и напишем редица материали и книги за същности, които малко или много не сме познавали …“, както и, че „…ще направим опит да покажем какво имаме и какво сме пропуснали…“. По известни или по неподозирани поводи ние, хората от българския род, имаме бели петна в паметта си за вече далечното минало на народа ни и предимно от тъмните години на най-големия отрязък от време, в който не сме имали самостоятелна българска държава.

В неговите рамки българинът е вървял по дълъг и криволичещ път, в който на всеки остър времеви завой или пред възникнала житейска преграда е трябвало с цената на всичко да продължи да върви уверено напред, по възможност заедно с хората от общността, макар и в различна посока, несравнима с предишната. Налагало се е да се заобикалят прегради в търсене на странични и безопасни обходи. Първата „глава“ на книгата се отнася до историческите истини за периода XV-XIX в., когато в подобни случаи повечето от нашите предци са вземали важни решения –  в индивидуален порядък, като личен избор или на общностно ниво, но предизвикани от безалтернативна принуда. Така се налага впечатление, че обикновено обстоятелствата са диктували подходи, гарантиращи и най-малката възможност за оцеляване – на първо време във физическия смисъл.

А после и фактически, т.е. с проекция в бъдещето, понякога в друго качество и проявление – най-често безвъзвратно  с рязка промяна в начина на живот на същата географска ширина. В днешно време всичко това е основание за съвременните поколения да са с една утвърдена представа за себе си и да имат живот, далечен по форма и съдържание, език и религиозна принадлежност на своите предци. Защото възловата свързваща брънка отсъства, за да спои поколенията с байпаса на препредадената между тях информация – понякога категорична в посланията, а друг път – кодирана, както се оказа, според твърденията на д-р Касабов.

Но тъй като нищо не се губи в пространството, тя е някъде там и трябва да я намерим, за да закърпим бримката, преди да се е самообезличила докрай дрехата на прекършената българщина. Д-р Касабов надниква в пренебрегвани до днес документи, малко познати или афиширани с друг научен прочит. По този начин той подпира с иновация своите твърдения, включително чрез разбулване на предимно скрити съобщения, които обаче са все още видни по епиграфски и хералдически надгробия, останали от времето на империята, владяла няколко века българските земи. Разбираме също, че в продължения на десетилетия някои от темите са били в периферията на интереса на изследователите, поради което не е работено последователно по тях. 

Разпознавателните тълкувания, свързани с властвалите в продължение на три века т.нар. еничари, голяма част от които българи християни, са сред най-интересните и с научен принос в книгата, тъй като разширяват общоприетата представа за ролята им в кръга на султанското управление. Разкрита е философията им на съществуване, както и важното им многофункционално значение в периода на служба и преобразяването им след нея. За мнозина сигурно ще е изненада колко голям е броят на техните поселища в Североизточна България. В разшифрован план е представена темата „девширме“, отнасяща се до преобръщането във верска и родова основа чрез вземане на деца за бъдещи еничари. В контекста на темите в книгата са разгледани различни религиозни течения – богомилство, бекташийство, шиизъм, суфизъм, хетеродоксно дервишество и др., вписани в канавата на сложната философска и житейска действителност в Османската империя и в частност на древната българска територия, където са съжителствали като османлии (поданици на падишаха) не една и две етнически групи.

В края на своя пореден завладяващ със своята многообразност труд, д-р Касабов завършва със своеобразен завет: „Милостта на времето е опарила много съществени свидетелства за това какво всъщност те предявяват на желаещите да научат повече за миналото си. Има още огромна работа, която трябва да се свърши по разшифроване на този проблем, но времето е милостиво и ще даде на учените тази уникална възможност да го направят по най-категоричен начин“.  Подобно на всяка разработка по въпроси, някои от които са били табу в продължение на векове, включително и по волята на държави с други интереси спрямо историята на България, разгледаните в книгата теми са били пренебрегвани или за тях е писано от диаметрално противоположна гледна точка. Възможно е вижданията на автора да внесат смут както у отделни учени, така и в наши съграждани от определени среди. Със сигурност ще има хора, които ще се почувстват лично засегнати, и поради това ще им бъде трудно да възприемат твърденията на автора, и на други като него, достигнали до същите идеи.

В политическия смисъл е възможно да се достигне до крайно отхвърляне на научните достижения в „Милостта на времето“, защото в светлината от историческия прожектор наблюдаваме в брауново движение други тези по същите щекотливи проблеми. Във всички случаи обаче повдигнатите въпроси и предложените на нашето внимание тези ще търсят своето продължение в търсенето на истината. И не трябва да се забравя, че в настоящото изследване всички дирения са на терен, където (арте)фактите сами говорят за своята същност с доказателства на безсъмненна наука (Йордан Георгиев)

За автора и книгата - доц. дфн Тодорка Георгиева

Най-новото изследване на д-р Йордан Касабов – „Милостта на времето“ (2022) – е плод на непрестанните дирения на един вечно търсещ автор, чиято будна съвест и висока академична подготовка го тласкат да потърси отговори на премълчавани или неглижирани досега въпроси, свързани със съдбата на българското население, приело исляма по време на османското владичество. В книгата се разгръща тезата, че макар част от нашия народ да сменя вярата си, за да се спаси от дискриминацията, непосилните налози и кръвния данък, то тези хора са намерили начин да пренесат през вековете спомена за своя род и потекло. В защита на тезата авторът подбира три основни групи аргументи, разположени във възходяща градация: логиката, историческите факти и етнологията.

Логическите аргументи са почерпани от впечатленията и размислите на Йордан Касабов при дòсега му с български и чуждестранни учени, които, изследвайки произхода на българите – мюсюлмани, стигат до заключението, че те са потомци на местното помохамеданчило се население, а не на преселени турци. На същите изводи навеждат личните наблюдения, срещи и разговори на автора с български мюсюлмани. Една част от тях са наши съграждани и макар да знаят от дедите си, че имат български корени, не го афишират. Други са се установили в Република Турция през различни моменти от новата и най-новата ни история; те говорят български език и го употребяват в своето ежедневие, а нерядко и в деловите си отношения. Макар да обичат България като своя родина, финансовият им интерес ги задържа в нашата съседка заради нейната стабилна законова основа.

Убедителността на всички тези аргументи е силна, защото почиват на споделени свидни спомени и на разкази за удивителни човешки съдби. Колкото и логични да са, доказателствата от този порядък имат характера на лично мнение, затова не са неоспорими. Нужни са аргументи от по-висока степен. Ето защо Йордан Касабов подбира и поднася реални исторически факти, които подкрепят и доказват неговата теза, че мюсюлманите в България не са наследници на османските турци и не принадлежат към турския етнос. В първите четири части на книгата се изтъкват свидетелствата на съхранените архивни документи – султански заповеди (ирадета, фермани и укази), узаконяващи произвола над християнското българско население; на административни документи, съдържащи данни за имената, отличителните белези, родителите и родното място на отнетите и потурчени български момчета, част от които запазват в себе си своята вяра и отричат пророка Мохамед; на етнографски карти, изготвени и публикувани от изтъкнати европейски учени, показващи, че по време на османското владичество нашият народ заема обширно пространство, като в Източна България преобладаващо е българското по произход население.

С особено внимание авторът се спира на въпроса какъв е ислямът, изповядван от еничарите, тъй като по това време в империята се разпространяват по-толерантни към християнството религиозни движения, които успяват да приобщят големи маси от адепти – както обикновени хора, така и социално издигнати, каквито са били еничарите. Изяснена е ролята на богомилите торбари (влели се в исляма след XIV в.), на народния ислям и на Бекташийския орден за привличането на големи български маси към мюсюлманството, като същевременно ги правят съпричастни към древни източни религиозни общества и практики.

Йордан Касабов не подминава съществуващите противоположни мнения на някои чуждестранни учени, които твърдят, че в периода XV–XIX в. българският компонент по нашите земи е твърде незначителен и клонящ към изчезване – нещо, с което авторът категорично не е съгласен. Затова той се насочва към проучване на скритите послания, запечатани върху каменните надгробни мюсюлмански паметници в Североизточна България, които провокират вниманието му с изсечените върху тях древни символи и знаци, неприсъщи на исляма.

Каменните надгробия са неопровержимото етноложко доказателство, че в българския народ трайно присъства българо-мохамеданският елемент, чиято вековна заслуга се изразява в това, че е съхранил спомена за своя произход, като го е изсякъл върху камък, втъкал го е в носиите, извезал го е върху ризите, вплел го е в обредите и ритуалите, за да го знае и да го възкресява непрестанно. Тези паметници на материалната култура стават абсолютният и неоспорим аргумент, който подчертава силата на логиката и на историческите факти. Чрез тях е бил запечатан споменът за рода и е бил отправен заветът към бъдните поколения; те са едновременно указатели и пазители на народността, която е бивала скривана в ежедневието.

 Книгата на Йордан Касабов е задълбочено изследване с научно-приложен характер. Тя продължава темата за вечното в учението на българското богомилство, като я доразвива с наблюденията за неговото проектиране в различните разклонения на т. нар. народен ислям и за каменното му превъплъщение в мюсюлманските надгробия по българските земи. Всеотдайността, с която д-р Йордан Касабов се е потапя в своите проучвания, е пословична. Именно на нея дължим изпреварилата своето  време книга „Милостта на времето“.