Урок по родолюбие в Брадвари възкреси представата за характерна добруджанска къща

 Наскоро в село Брадвари за пръв път от над 30 години отвори врати за външни хора една стара и достолепна къща, която е на близо 130 години в своята първооснова и е типична за Добруджа като архитектура и предназначение. Става дума за бившия музей в чест на Никола Петров-Караджата, който е родом от това село и е бил командир на партизанска чета в Южна България по време на т.нар. съпротива преди 9 септември 1944 г.  Понастоящем къщата е частен дом с голям двор. Съхранена е в предишния си вид и на практика е една от малкото по рода си, която може да представлява интерес за днешните ни съвременници, които се интересуват от подобни градежи в миналото, дело на добруджанци.

Пред ученици от местното училище в рамките на „Урок по родолюбие“ етнологът д-р Йордан Касабов, който по ирония на съдбата цял живот е живял в съседство, представи къщата на любознателните си събеседници, участници в проект на НЧ „Заря“ – село Брадвари. Пред тях той заяви, че истинската голяма добруджанска къща има малък и голям кьошк. Малкият е пред т.нар. пишник, в който е огнището, благодарение на което едновременно се отопляват помещения, но и се ползва за кухненските нужди. Долу в къщата е килерът, където се съхранява посудата и материалите за кухнята. Там е и пещта.

По пармаклъка, т.е. по отворен „коридор“ с перила се стига до големия кьошк (открития пруст), който е също открито предверие към големия пруст. Там обикновено има две спални, като едната е голямата соба, предназначена за гости. Етнологът обясни на младата аудитория, че в нея преди 80 години са спали видни гости по време на пребиваването в града на щаба на Трети Украински фронт в първата фаза в края на Втората световна война. Касабов обърна внимание специално на дървените колони отвън на къщата, които са изписани с тотемно съдържание, защото играят ролята и на пазители срещу зло и поличби.

Посетителите на добруджанската къща се заинтересуваха от малката дървена трикрака софра с трикраки скоменчета (столчета) край нея, за да разберат, че на тях сядат само мъже, тъй като в стила на триединството са връзката между Бога и Богинята майка. Научиха също, че около софрата жените сядат или на пода, или върху възглавници. Беше им разказано, че посудата в миналото е била от дърво и от керамика, продавана от преминаващи търговци, или от бакър, от който са произвеждани сахани. Пред очите им бяха и различни по големини стомни, делви и гърнета, ползвани за съхраняване на различни неща – вода, мляко, сирене, маджун (петмез), туршия, семена и др.

„Знаете ли, че кратуната е била хладилникът и фризерът на старите българи?“, попита д-р Касабов слушащите го в захлас хлапета. По-нататък от разяснението му стана ясно, че тя е наш характерен атрибут в домакинството, преминаващ през различни обработки, включително изстъргване със ситен пясък, изпичане в пещ и измиване, преди да стане възможно използването му по предназначение.

На децата бе показана и стара ръждясала ютия, която в момента е хит във всяка етнографска сбирка, тъй като е хубав спомен за някогашно успешно действие в гладенето на дрехите, благодарение на истинска дървена жар. Специален бе разказът и за друг важен за жената предмет във „време оно“ – става дума за дарака, в случая запазен от 1937 г. насам. При това с изрисувани орнаменти на него в стила на старата българска геометрия, показваща знаци и символи, свързани с вечността, безкрайността, плодородието, бога и богинята майка, и др.

В хода на речта се стигна и до това къде се сушат провизиите, а именно на язлата, т.е. на специален таван, където престояват на сухо зимнината, орехите, лукът, чесънът, за да бъдат под ръка за консумация в различните периоди през годината. Дойде моментът да бъде разяснено, че за доброто настроение някога са вършели работа музикални инструменти като триструнна гъдулка, тъпан, гайда, кавал и хармоника, а при мюсюлманите – също тамбурата (саз, бузук, тамбур булгари), макар да не е много характерна за Добруджа.

В урока бяха засегнати и други теми, свързани с поминъка, с отглеждането на животни. Реално разговорът бе възможност да възкръсне в съзнанието на подрастващите миналото по повод посещението им в една добруджанска къща. Подобни има малко за обществено ползване в Силистренския край – другите са етнографските музеи в Алфатар и в село Гарван (там и в съседство с мелница от 1918 г.).