Да се завърнеш в 2021 година в…бабината къща

В годините на втората половина на второто десетилетие на новия век в България се засили интересът към миналото, към народното творчество в различните му проявления, към краеведството като цяло и към прочие други ретро подходи, сред които и галопиращото внимание към везбарството и шевиците (третата българска азбука). Както и към исторически събития, останали в забвение или доскоро вписвани в пренебрежителния списък и все по някаква причина – често в името на политическа коректност или временна конюнктура.

Известно е, че от години сградата на бившия затвор в Силистра е Етнографска експозиция към Регионален исторически музей Силистра. Заедно с Музей галерия Дулово това са официалните места, където по държавна и общинска задача са съхранявани вещи от миналото. Когато преди повече от десетилетка обаче малкият Музей на комунизма в село Гарван бе „открит“, това се считаше за израз на неприкрито носталгично чувство и на някаква съвременна екзотика.

Защото тогава пионерската и чавдарската връзка, черно-белият телевизор от прощъпулника на националната ни телевизия преди 60 години, радиоапаратът с грамофон с размери на сандък от времето на баба изглеждаха архаични, непотребни и кой знае защо събрани на едно място, за да бъдат показвани на съвременното поколение. Без да е сигурно, че то се интересува неистово от всичко това, независимо как е подредено – като в склад или като в изложба – повече еклектична, отколкото етнографска.

Бяха години, когато частната етно сбирка на Ганка Димитрова от село Професор Иширково бе сред малкото подобни в областта, на които човек можеше да се порадва, за да си припомни минало, от което е бил част, или което е принадлежало на неговите предци. Сега като тях, вероятно в по-малки размери и не толкова впечатляващи, най-често в предверия на народни читалища има в редица села – Сребърна, Шуменци, Добротица и много други.

Имаше един период от време, когато педагожката Калина Михайлова – бивш кмет на село Шуменци, провеждаше спорадично ревюта на народни костюми, за да показва непомръкващата красота на премяната на добруджанката, респективно и на българката от други краища на страната включително и в благотворителна проява на Ротари клуб Силистра, но и в европейска изява в Брюксел.

Преди десетилетие и повече бе прощъпулникът на клуба за разучаване на народни хора в Силистра на преподавателя по физкултура и дългогодишен директор на силистренското Спортно училище Петър Цветков. Тогава срещу скромна лепта се събираха по два пъти в седмицата до 40 души, за да си спомнят заедно забравени стъпки от най-обикновени до най-сложни народни танци. В днешно време подобни клубове има в почти всяко читалище, увличащи и най-младите, за да се явяват на сборове и фестивали.

И някак забравихме, че от десетилетия насам не е излизала от актуалност Добруджанската къща в Алфатар – един от примерите как се поддържа традиция, достойна за местна употреба и за демонстрация пред чужденците. Сред тях в годините назад бяха и войници от Пети американски флот – колко му е било да ги разходиш с магарешка каручка, след като са дегустирали по 20-30 грама кайсиева ракия – може и по няколко пъти.

Като нея, макар и с друг фасон, плюс стара мелница на сто години, има за чудо и приказ в село Гарван. Сред подобни обекти споменаваме комплекси като „Чобан махала“ край Сухоречието в Кайнарджанско и „Калимарица“ в дунавското село Ветрен, както и някои т.нар. къщи за гости, съхранили времето в себе си.

Разбира се, в област Силистра има и други места, като тези, за които вече стана дума, но те или не са станали популярни, или са променили своето предназначение. Все пак в името на коректността да не пропуснем кръчми за добро настроение като „Стара къща“ в Силистра и  механа „Добруджанска къща“ в Калипетрово.

Тези дни като истинско продължение на целия този процес, връщащ времето и преобръщащ пространството, бе откриването на комплекса „Бабината къща“ в село Сребърна. Това е едно забележително и заслужаващо уважение дело на сем. Виолета и Живко Жекови, защото показва, че когато има отношение към живота на поколенията преди нас, може да има и завръщане към стойностни традиции.

На пръв поглед скромно – пет къщи с 21 места за нощувки, но забележителното е, че към всеки дом – сам за себе си различен отвън и отвътре, има и етно кът, включително за усамотяване и самопреживяване на придобитите впечатления от досега с нещо неповторимо като даденост. Да оставим настрана, че домакините са върнали към живот стари легла с изписани табли, различни аксесоари от бита на „баба и дядо“, някои от които спасени от селското сметище и от огъня в камината.

Важното е, че в село, което е прочуто с биосферното си езеро, е създаден малък оазис на българщината, макар и в осъвременен вид, но с душата на миналото, от което избягахме, връщайки се към него, за да ни зареди с енергията на отдавна изветрялата патриархалност и майчинска топлота.

Иначе – откриване като всяко друго – с дъхава пита за посрещане на отбраните гости – предимно приятели, с рязане на лента и лисване на менче с вода и росна китка със здравец. Кратка разходка из малките обители на красотата в духа на десетилетията назад, когато шит ковьор, тъкана пъстра черга, везан пешкир и мил портрет на стената създават в душата такъв изненадващ уют, че чак ти присяда на гърлото. Дори когато нямаш личен спомен от тези времена, възвърнати по този начин, защото паметта в гените ни е жива, за да ни проговорва коварно и в най-тържествени моменти.

И, разбира се, накъде без почерпка, защото питата трябва да бъде изядена до троха – такава е народната традиция. Ракията, независимо дали е кайсиева или от друг вид – примерно в случая тамянкова (не сте пили от нея – еми, загубили сте много?), е добре да бъде разлята до капка в малки чаши, по възможност пръстени, в името на автентичността.

Приятелска раздумка, непропускаща чрез чести наздравици да похвали инициаторите за реализираната от тях идея, струваща вероятно много средства, енергия и труд, но така или иначе вече е станала факт. С надеждата да бъде оценена, което значи комплексът да бъде посетен поне за запознанство с него, защото осигурява приятно изкарване и възможност да проведеш непринудена реална екскурзия в миналото.

С ясното съзнание, че то никога няма да се върне в този му вид, но със сигурност може да вдъхне поне малко кураж, че животът продължава и само малко приемственост трябва, за да му се радваме с една идея повече. В името на непреходността на родните традиции, които сме загърбили, повлияни от глобалистични причини и народностни комплекси. А и от глупостта на съвремието ни, признаващо единствено новия световен ред, космическите постижения в резултат на развитието на науката и технологичния ни бит, без който не можем, защото е част от нас.