
Клубът на учителите по
история в Силистра с председател Иван Занов проведе поредния си 12-и тур по места, които са интересни в един или друг смисъл. И този път към групата
се присъединиха и…приятели, които не са учители, но имат траен интерес към
родните краища.

Избраният маршрут в
края на учебната 2017-2018 г. бе едновременно близък – Исперих-Разград, и в
същото време далечен, защото бе повод за връщане към забравеното минало, макар и
подчинен на темата „Локалното историческо наследство в глобалния свят“. Пътьом
в познат екскурзоводски стил стана реч за Алфатар, Дулово, Окорш и други
населени места, през които преминава главното направление Силистра – Шумен.

Малко известно е, че
през 1942 г. за около година тогавашното село е наречено Генерал Лазарово на
името на достоен български офицер - генерала от пехотата Велизар Лазаров, който е бил председател и на Българския
олимпийски комитет през 1929 г. Също любопитен факт е, че част от града е и
махала, която се самопроизвежда като квартал с име „Попово“ – в него живеят
потомци на преселници по Крайовската спогодба от 1940 г., обособили преди 70
години и свое читалище, наречено „Ведрина“.

На тяхната религиозна основа е посветено светилището на Демир баба в село Руйно, тъй като е част от пътя „По стъпките на Железния баща“ (www.jordansilistra.blogspot.com/2018/04/blog-post_51.html) - маршрутът му обхваща и още едно добруджанско населено място – село Йорданово край Силистра.
Уникален е и паметникът
„Жажда“ край града, който е единствен по рода си, изграден на някога безводно
място. А според местни легенди както Дулово, така и близките населени места, са
създадени около гьолове за…гъски, ползвани още за водопой и за охлаждане на
животните в типичните за Добруджа летни жеги. По данни от първото преброяване
тогавашното населено място е имало 25 християнски и 100 мюсюлмански семейства.
До 1944 г. тук са
живеели 1 800 души, а в годините на социализма населението скача рязко и в
момента общината е сред 50 най-големи в страната. В момента икономически хит е
находището от „Каолин“, разработвано от немска фирма, с идеята да има
предприятие за преработка, което може да осигури работни места, респективно и
икономически напредък.

За окоршлии наскоро
разказа в първия том на своя краеведческа книга оф. от резерва от Варна Атанас
Сивков, който е родом от селото, където живеят християни и мюсюлмани – местни
и преселци (www.jordansilistra.blogspot.com/2017/11/blog-post_68.html).
Любопитни препратки – старото училище бе превърнато в православен храм, а част
от него е малък, но богат музей, предимно етнографски. Преди месец по идея на местното СУ „Йордан Йовков“ бе
проведен първият и единствен засега в област Силистра Фестивал на народните занаяти (www.jordansilistra.blogspot.com/2018/05/blog-post_12.html).

За това е и малко
известен, в сравнение с гробницата в Свещари, която е открита през 1982 г., и
работи с туристи от петнадесетина години насам като обект от списъка на ЮНЕСКО (в първите години на новия век е
създаден „Приемен център“).
За разлика от другите тракийски гробници, свещарската е с барелефи с различни
изображения на жени, олицетворяващи Богинята майка. Друга, намираща се в
съседство забележителност, е известният обект Демир баба теке – уникално свещено
място на възраст повече от 3 000 години, място за посещение и поклонение
за представители на няколко етнически и религиозни общности.
Исперих – подобно на
Дулово, е селище, обявено за град през 1960 г., и е като Пазарджик, Добрич,
Търговище и др., чието начало е свързано с обмяната на стоки в далечното
минало, т.е. с т.нар. панаири. По време на Османското владичество се е наричал
Кемаллар, на името на първия заселник Кемал и неговия род, за когото има и
предание: гробът на Кемал баба се помнел и тачел от поколенията, а надгробният
му камък се намира в старото гробище в западния край на града.
Според друга легенда
обаче името идва от „Кем агалар“
(горделивите господари – свирепа банда
разбойници, тормозеща местното население от турци и българи). Според още една
хипотеза – от словосъчетанието въпрос „Кем аалар“ („Кой плаче/или стене?“), свързано
с воплите и стенанията на затворници в гъстите гори на Лудогорието. Според пореден
вариант името Кеманлар произлиза от „кемане“ (цигулка), т.е. може първи тук да
са били някои си „цигулари“ (гъдулари
– скитащи музиканти).
Днес Исперих е една от
важните спирки в провеждания вече 33 години единствен по рода си поход в
Североизточна България, наречен „По стъпките на Таньо войвода“ от основателя на
Културно-просветно дружество „Родно Лудогорие“ Борис Илиев (www.jordansilistra.blogspot.com/2013/06/blog-post.html).
Музеят е от 1975 г. и
му предстои обновление, но само на сградата, в която се помещава. В него са
представени над 30 000 експоната, а на подчинение му е и Историко-археологическият резерват
„Сборяново“ с над 140 археологически, както и културни паметници – древни
селища, светилища и некрополи на траки (езичници), българи (християни) и
хетеродоксни мюсюлмани.
Отдел
„Археология“ отразява неолита, енеолита, ранножелязната и елинистическата
епохи, късната античност и Средновековието. В отдел „Етнография“ се оглеждат
битови, фолклорни и етнически традиции в района на Исперих, резултат от
заселването на хора от различни краища на страната след Освобождението и след
Първата световна война, както и от преселенията от Северна Добруджа. Отдел
„Нова и най-нова история“ е с вещи, архивни документи и спомени на видни
личности от региона, сред тях е познатият и в Силистра генерал Боян Михнев.
Град
Разград е последното звено от кратката еднодневна екскурзия – своеобразен
открит урок по история. Основен обект е крепостта „Абритус“ (60 дка от които са към предишен завод и на практика е безвъзвратно загубена възможността за разкопки там). Последният проект на местния Регионален исторически музей прибави още нещо
към изградената досега инфраструктура. Подобно на силистренския, и този музей е
разхвърлян на различни места. Така археологическата експозиция си е останала в
неподходящо помещение – на практика е разположена на място, ползвано като
служебно по време на разкопките на крепостта преди няколко десетилетия.
При това
до 2005 г. е имало артефакти само до античния период, а сега вече по нещо за
18 000 години назад, но до периода до Второ българско царство. Крепостта е
възникнала върху 4 места, където е имало настанени легионери в Римската империя
– едно от тях е и музеят. Любопитно е, че в района има 100 могили, но е
разкопана само една.

Фортификационните
съоръжения в крепостта са от 1-5 в. сл.Хр., като показаните от 4-6 в.,
макар по-интересни да са тези от 1-3 в., но за тях разкопки не са правени.
Подобно на Силистра, и тук провеждането на археологически експедиции става трудно,
предвид финансирането.
Началото
им е през 1887 г. при Анание Явашев. Колоните са почти в естествен размер.
Силно впечатление прави лапидариумът, вкл. и грижата за него чрез създадени
прозрачни покривала. Богата информация за начина на строителство, за керамиката
и др. дават таблата извън музея.
В района
на крепостта – на няколко километра, се прощава с живота си Деций Траян,
единственият римски император, умрял извън Рим. Тук под негово ръководство се
води битката между римляните и варварите през 251 г. Както за него, така и за
30 000 легионери блатата в този район се превръщат във вечна гробница. За събитията от
онова време разказва филм, създаден наскоро. Още за тях в интернет (www.standartnews.com/lifestyle-lyubopitno/blatata_kray_razgrad_sa_grobnitsa_za_30_000_legioneri-203416.html).
Легенда обаче разказва, че, когато императорът„бягал“, се наложило да скрият –
закопаят, златна колесница, която иманярите търсят безуспешно и до днес. Тук
при разкопки през 1971 г. сред 30-сантиметрова пепел обаче е намерено
най-голямото в България златно съкровище от монети от периода 408-491 г. – 835 отлично запазени разнообразни т.нар. солиди
с общо тегло 4 кг, като особен интерес представляват редките монети на Юлий
Непот. Преди 22 години музеят на два пъти е ограбван, като впоследствие от Германия е
върната рядка култова пластика.
В 4 в. крепостта „Абритус“ (140 дка площ), е преместена по времето на Константин Велики. Любопитно
е, че до 1960 г. е била безименна, докато се
намерят доказателства за името й. Предполагало се е дотогава, че това е
тракийският град Даусдава („вълчи
град“).
Приятно впечатление с различността си прави интерактивната зала (археология, архитектура, религия, обичаи,
занаяти, мода и др.),
проследяваща „линията на живота“ на града от траките до днес. Обяснимо е, че
така направената експозиция е особено интересна за учениците, тъй като им е предоставена и възможността сами да си задават въпроси и да намират отговорите им.
Така става ясно, че в онези времена един легионер е имал годишна
заплата, равнявана на днешни 3 600 лв. С уговорката, че купуването или
изграждането на дом е струвало 8 000 лв, цената на магаре – 2 000 лв,
туника – 60 лв, кг жито – 4 лв, 1л зехтин – 12 лв, една супа в „заведение за
бързо хранене“ – 1 лв.
Научава се също, че в Древния Рим при пиршествата е имало меню със 7
различни блюда, от които 4 предястия. Както и, че на публичния дом му казвали „лупанарий“ (идва от „вълчица“, както наричали проститутките); римляните пишели на латински и гръцки езици
върху дървени плоскости с восъчно покритие; пет са т.нар. добри императори –
Нерва, Траян, Хадриян, Аврелий и Антоний Пий, от династията на Антонините –
третата от създаването на Римската империя.
Както и, че във вековете на нейното съществуване са изградени
80 000 км, колкото е два пъти обиколката на земята, включително от и до
Дуросторум (Силистра) – един от т.нар. над 100 живи града от древността
до днес в Европа, Азия и Африка, на които е посветена голяма карта в музея към крепостта в Разград. За
съжаление сред тях нашият град кой знае защо не е поставен. За разлика от
другите, някои от които в момента световно неизвестни, дадени като имена и
разположение.
Разград има и други забележителности, най-посещаваната от които в момента
е…„Лудогорец арена“ – футболният стадион на седемкратния напоследък
републикански шампион по футбол на България.
Една от тях е високата 26,15 м часовникова кула от 1864 г., дело на тревненски майстор в
готически стил, изградена на основата на по-стара преди нея, от която
най-вероятно е останала камбаната, докарана от Унгария, и датирана към 1731 г. По-старите
силистренци помнят, че и в нашия град е имало подобно съоръжение в близкото
минало.
Разградската джамия от 1612-1614 г. също е сред архитектурните и
религиозни забележителности в града. Тя е на името на Ибрахим паша и е правена по времето
на Сюлейман Първи - сред запазените е трета по големина в България. Градена е от
българи зидари и строители, с нея е свързана легенда за Майстор Манол.
От 30
години не е реставрирана, като само отвън сградата е възстановена. В
архитектурно отношение джамията
е един от най-красивите образци на класическа османска архитектура –
централнокуполна е с долна част във вид на куб, преминаващ във височина в осмостен, а после и в цилиндър.
За легендата за майстор Манол и другарите му „разказва“ паметник пред мюсюлманския храм. За това как, за да
избяга заедно с другите майстори от ятагана на поръчителя си, уплашен, че
същите творци могат да съградят друга подобна обител, той литнал с тях със
саморъчно направени дървени криле. Но в хода на полета брадвите им, привързани към крилете, прерязали вървите и летежът завършил
трагично.
Толкова може да види човек в рамките на един ден, без да се напряга,
натоварвайки сетивата си. Междувременно забелязва и неща от всекидневието и
бита си, които са по-различни от мястото, в което живее. Например, че и Разград
е сред градовете, в които в почивните дни няма достатъчно хора по улиците –
освен ако случайно не е ден за завързан мач на лудогорците. Но пък цените са по-достъпни, вкл. за кафе, „бързо хранене“ и др., в сравнение със силистренските.
Включително липсват подходящи хора, за да те упътят къде е паметната плоча на разградчанина
капитан Христо Бърдаров – герой на България от преди век, на когото на
македонски диалект своята паметност българска са оставили признателни охригяни (охридчани), отчели заслугите му за свободата на Македония в Първата световна война.
Но него, смелия 26-годишен офицер, кой знае защо го няма на паметника с
изписани имената на други герои от същия период. Слава богу, е трепнала ръката
на незнаен архитект, който оставил за поколенията костницата, независимо че е
затапила входа на намиращата се зад нея сграда. Както се казва, историята
познава и по-тежки случаи, към които изобщо не е здравословно да се връщаме.
Освен в случаите, когато трябва да ги превърнем в предупреждение как не
бива да се прави, за да се заличават следите на живелите преди нас. За които
постъпки обикновено с лека ръка казваме, че...такава е била повелята на времето. А тя
винаги е еднаква – в името на приемствеността трябва да се съхраняват
материални свидетелства, за да не се налага да създаваме легенди и да превръщаме
историята в „юргански чаршаф“, както твърдеше преди години дълголетна търновка,
някогашен екскурзовод доброволец в манастира „Св. 40 мъченици“ в старата ни
престолнина.
Много добре структуриран анализ!
ОтговорИзтриване