![](https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgRsQJxOXq8r9KQhug7eQ7-UzUX1uvUeXYRm6RHawsQqoBBCsu_4A3Q24Kt7ZV-WzfEw_FdDKimyc_HgpLy7_oR_GBvS6kNRn72uE49YnzFcWKiGCHNmSqM2IIfYBTQwtEu9A50qF8PL6WS/s320/imen_den.gif)
ожда копието си в земята, връзва на него коня и влиза при Господа. А когато тръгне да се връща, изтегля оръжието и на мястото излиза пàра от топлината. Свети Тодор носи лятото зад гърба си. Сякаш зад него остават и трудните дни, въртоглави и луди.С Тодоровден завършва един седмичен цикъл от понеделник до петък, когато е бил и най-големият жизнен спад. Заедно със зимата е минало и първото изпитание. Вече може да се погледне към неделята, към лятото, към възкресението, да се празнува. Да се избере най-бързият кон – онзи, който прилича на коня на светията. Да започнат надбягванията. Да се гордее стопанинът му с коня, да го окичи с венци и цветя. Да се омесят хлябовете. Да се раздадат за здраве и плодовитост. През цялата черна Тодорова седмица хората са се вглъбявали в себе си, търсейки готовността всеки сам да преодолее и да осмисли забраните, да излезе подготвен за дните, които предстоят. На Тодоровден човек вече може да се обърне към другите, да се включи в общото веселие. На празника сякаш се споделя и кой как се е справил с изпитанията на тази трудна седмица, а смелостта и силата на ездачите прогонват и последните остатъци от демоничното зло, което е тегнело над селището през цялата седмица. На много места се вярва, че светецът излиза от гробището на празника си като страшен ездач на бял кон (белият кон е символ на допира с царството на сенките), обикаля селището и удря с тоягата си всяка жена, която е нарушила забраните – изобщо образът на този светец е твърде страховит. Свети Тодор стои на границата на времето, преди и след хаоса, свързва пространствата – на необитаемото чуждо място и на родния дом, – свързва световете, нашия и този на душите, на подземната вода и произлязлата от нея суша и плодородие.
Няма коментари:
Публикуване на коментар