80 години от рождението на проф. д-р Славчо Иванов

Ако беше сред нас, на 15 декември т.г. проф. д-р Славчо Иванов щеше да навърши 80 години. На него е именувана една от залите в сградата на Филиал Силистра на РУ „Ангел Кънчев".

Проф. Иванов е роден в с. Цар Петрово, Видинска област, но целият му професионален и творчески път е свързан със Силистра, на която посвещава най-силните си години. Завършва Българска филология в Софийски университет „Св. Климент Охридски“ през 1964 г. В периода 1964-1971 г. работи като учител и инспектор по български език и литература в Силистра, а от откриването на Педагогическия институт (днес Филиал Силистра на РУ „Ангел Кънчев“) е преподавател по Нова българска литература и Най-нова българска литература в продължение на 34 години. От 1981 до 1985 г. е заместник-директор. Дълги години е ръководител на Катедра „Литература“.

През 1980 година защитава дисертация на тема: „Страшимир Кринчев – живот и творчество“. През 1986 година му е присъдено научното звание доцент, а през 2000 година – професор. Като един от създателите на академичната общност в Силистра чрез преподавателската и научноизследователската си дейност той се утвърди като авторитет в областта на литературознанието. 

Проф. д-р Славчо Иванов е автор на 7 монографии в областта на Новата българска литература и Най-новата българска литература: Критици от миналото (1986), Хубаво е, където ни няма (1991), Пътища за оцеляване (Народничество и литература) (1991), Поезията между две епохи: 1878-1900 (1994), За поезията в Нова България (1999), От век на век (Поезията през очите на две столетия) (2001), Пътуващи диалози. Критика (2005). Участва с научни доклади в национални и международни конгреси, конференции, сесии и колоквиуми; публикува повече от 100 статии в научни списания и сборници и е автор на близо 400 научнопопулярни статии в национални и регионални издания.

Фактите чертаят диаграмата на професионалната реализация, която визира резултатите от вложения труд и буди уважение към неговите постижения и всеотдайност към литературознанието. Те открояват мястото на проф. Славчо Иванов в научната общност и в културния живот на града като изследовател, преподавател, редактор и критик, който не щадеше време и енергия в своята  отдаденост на стремежа да разширява духовните хоризонти на онези, които по различни начини се докосваха до литературата. Той беше сред хората, които създадоха интелектуалния образ на Силистра и близо 40 години работи за поддържане на духовния й живот.

Снимка от профила АРТ Силистра във Фейсбук

Онова, с което е в моите спомени проф. Славчо Иванов, е способността му да работи с вдъхновение и да въвлича в изследователските си търсения хора с различни интереси и професии; да преживява всеки път с  чистосърдечна и искрена радост откритията – своите и чуждите; да говори с  увлечение, но и да слуша внимателно.  Без значение дали е делник или празник. И в живота, и в науката той търсеше диалог. Свойствени за него бяха жестовете на толерантност и  отказът от конфронтация; внимателната настойчивост, с която насърчаваше, провокираше, подкрепяше, изискваше; неизменната добронамереност; желанието да създаде духовен кръг от хора със сходни интереси...

Чужд на всякаква авторитарност и лишен от амбицията да бъде непременно съдник и последна инстанция, той умееше да извлече най-доброто от хората, с които работеше, и без да е натрапчив, да бъде последователен, взискателен и критичен. Човещината и професионализмът му помогнаха на мнозина да направят първите си крачки в литературата и в литературознанието.  Сега – от дистанцията на годините, с благодарност за времето, което ни е било отредено да общуваме с него, в паметта за човека и учителя, сме с утехата, че добрите думи са казвани и приживе, че съпричастието – изречено или премълчано, е било наяве и взаимно. 

В друго време и по друг повод съм задавала въпроси на проф. Сл. Иванов. Заслужава си отговорите да бъдат припомнени!

Има ли неизменни стойности в преподавателската работа? Кои са те?

Снимка от профила АРТ Силистра във Фейсбук

 „Неизменното” е индивидуален и личностен въпрос. Да, затова моят отговор не може да не бъде субективен. Все пак, неизменното според мен е свързано трайно с идеята за непрекъсващото четене – като предпоставка за яснота и подреденост на умствената дейност. И сега продължавам да мисля, че универсална методика няма, че добрата теоретична подготовка, тя обещава ясно поставения проблем и аргументираното му изясняване пред аудитория. За мен творческият елемент в процеса на обучението е обусловен от научния му фундамент. Този фундамент днес бързо, с часове се пропуква. Та стойностите неизменни са значими само ако върху системно поддържана добра основа се гради емоционална глазура на аналитичното наблюдение и на синтеза.

Какво поддържа самочувствието на учения в днешния ден?

Как какво, освен нещото, което си му е даденост; то не идва с директиви и напътствия, то е вградено в самия теб. Има ли го, то е като вдъхновението - движи химикалката, ражда идеи. Не мисля, че само финансиран проект е гаранция за самочувствието, което ще дава воля на учения за упорито дирене на приносното. Париците са малкото сиренце за копривената каша. Та и в тежки за мен дни са се изписвали страници, които някои после са харесвали.

При мен всичко подготвено за печат е задължително да докосне погледа и на не-професионалиста. Ако тезата ми му е ясна, тогава имам самочувствието да давам за публикуване тук и там. В разговор за текста с колега го има я протоколът, я реверансът... Но винаги се сверявам посредством Негово Величество Другия!?

Какво е мястото на литературата в образователната система днес? Не е ли тя анахронизъм във времето на новите информационни технологии?

Не, то не може да бъде регламентирано. Мястото се определя от духовния ръст на учителя литератор. Той, той е, който може да го направи и водещо, и нестабилно. И никакво.

Какви са възможностите за съхраняване на духовността във време на прагматизъм?

Не се наемам да ги изброявам, така както не мисля да дефинирам своето време само като марш на прагматизма. Пък и прагматиката не е сред най-лошите неща в света особено ако се има прадвид така наречената практическа фокусираност на духовните дейности. Тук може би трябва да се говори за донаторяване нивата на наличната духовност. И то сега, в нашия век на двата хикса с удивителна накрая. За това може да способства художествената литература. Нека само припомня, че представата за вечност и звезди у учения Айнщайн се до/изгражда от „Дон Кихот” от „Престъпление  и наказание”. Достоевски и Сервантес са съхранили духовността у откривателя в неговото не по-малко тревожно време.

Мястото на литературата като изкуство е неизменно. Тъкмо литературата ражда чудното прозрение у нобелиста Бунин за това, че в загадъчния свят на човека е тъжно, но колкото и да е така, тъкмо този свят е прекрасен. Това не е плакатната патетика, а животоспасителният морфин на литературата – има ги свободата, красотата и пропорциите всякакви – нещата, които остойностяват. И спасяват. Значи го има всичкото.

Кои са основните послания към Вашите студенти?

Нека писмото ми до тях да е само с един ред, то многото тежко увисва. Та единственото изречение към моите неизменно скъпи студенти изразява горещото ми желание те като бъдещи учители по словесност да не разделят любовта си към литературата от обичта към човека.

Румяна Лебедова