Съкровени бележки от незабравима калипетровска екскурзия в провадийските съртове – родна земя на някогашните шиковци

В рамките на два горещи летни дни – 19 и 20 август 2023 г., по инициатива на НЧ „Пробуда“ – село Калипетрово, бе проведено неслучвало се повече от сто години събитие – посещение на добруджанци в няколко села в община Провадия, откъдето преди два века са тръгнали дедите на днешните жители на повече от дузина села в област Силистра. Идеята е на Клуб по краеведство „По стъпките на родното“ в едно от най-големите в област Силистра села, в основата на което са представители на подетнографската група шиковци. На нея преди пет години етнологът д-р Йордан Касабов посвети книгата си „Шиковското население в Добруджа“ (публикацията в блог ВЕРСИНАЖ за представяне на книгата е на адрес: www.jordansilistra.blogspot.com/2018/12/blog-post_22.html). Тя проследява живота и пътя към „добрата земя“ на последователите на една от най-значимите и разпознаваеми в Крайдунавска Добруджа общности, която е част от голямата полянска група.

В село Равна

В Исторически музей - град Провадия

При представянето на книгата в салона на читалището в Калипетрово, което бе в навечерието на Коледа на 2018 г., стана дума, че ще е добре в обозримо бъдеще група хора – в случая около 40 души от различни възрасти, да посетят родните места на своите предци в поне 14 населени места в община Провадия,. Те се намират по и около т.нар. съртове (възвишения, хълмове) в този район на страната. В момента подетнографската група – потомци на шиковци, населява или по-скоро в миналото е населявала 15 населени места в област Силистра – в градове като Силистра и Дулово, в села като Калипетрово, Проф. Иширково, Брадвари, Алеково, Васил Левски, Добротица, Ястребна, а някога в Алмалий (Румъния), също в Бесарабия (Молдова, Украйна), но с разселване и в десетки други, както и в чужбина. Те са част от добруджанския сбор, подобно на капанци в Лудогорието. Заедно с гребенци, елийци, хърцои и други, шиковци са в основата на развитието по тукашните места на българския род.

 

Гостоприемство в село Черковна

Историята на шиковското население в Добруджа, която през годините бе представена още в Силистра и в Балчик (в поредно издание на Международен форум „Българско наследство“), позволява на непосветения читател да научи достатъчно за своя род, за да си обясни мисловни и поведенчески образци, на които е подвластен по линия на завещаното от своите деди. На практика чрез тази книга шиковци, които разполагат и със свой герб – съвременно творение, имат записано като на лента своето интересно в исторически план и живописно като съдържание минало, заслужаващо отдавна да бъде припомнено и разказано. В името на разпознаваемостта и в памет на хората, пренесли във времето и на различни географски ширини своите достижения във всички области на живота. Техните следи днес са живи, но досега не са били въведени в кодирана истема. А тя е ключ към познаване на явлението, наречено „шиковци“, и на неговите предшественици, както и вечен мост със съртовчании, по който, дори и без да подозират, минават техни наследници, независимо в коя точка на земното кълбо живеят.

В село Кривня

Пътуването към родното в Провадийско бе проведено в минимизиран вариант – на първо време в програмата влезе посещение със срещи с тамошните общности на 4 съртовски села: Кривня, Равна, Черковна и Петров дол. За други времена остава тя да бъде продължена и в населени места, като Марково, Неново, Аспарухово, Добрина и др. За участниците в прощъпулника – двудневното пребиваване в Провадийско, имаше образователен характер, а изпълнено с вълнение бе общуването с местните хора – братовчеди през няколко поколения.

В град Провадия - денем и нощем

Град Провадия - от птичи поглед от крепостта "Овеч" и кадри от самата крепост

Спомнени бяха имена на родове „и тук, и там“, които обаче са в режим на неразпознаване от сто и повече години. Разделението започва в средата на първото десетилетие на миналия век, когато Южна Добруджа остава под румънска власт, и така за дълъг период от време „връзката“ се скъсва. За съжаление, това продължава в по-траен житейски епизод, отколкото законите на природата повеляват.

Трябва да отбележим, че пътуването до Провадийско бе предшествано от една друга, също първа рода си проява с културен характер „От раклата на баба“, проведена в село Калипетрово. В нейната основа бе дефиле на народни носии, представящи традиции на старите добруджанци и на техни събратя от крайморието, населено с някогашните шиковци. То стана факт в първия юлски ден на „лето 2023-то“ (публикацията за него е в блог ВЕРСИНАЖ на адрес: www.jordansilistra.blogspot.com/2023/07/blog-post_4.html).

Проявата бе част от календара на НЧ „Пробуда“ и премина с домакинството на механа „Добруджанска къща“, както и с подкрепата на множество спонсори, включително община Силистра и кметство Калипетрово. По този начин се превърна в своеобразна виртуална пътека между поколенията и между различни населени места в Североизточна България и оттатък Дунава – чак почти до румънската столица, защото участваха и гости от село Бранещи край Букурещ, които са потомци на калипетровци, респективно на съртовци.

Град Провадия е на 140 км от Силистра и е сред съртовските плата, току под крепостта „Овеч“, останала в историята с делото на цар Ивайло, за която се твърди, че е в процес на нов прочит. В общината има 27 населени места, повечето от които са имали шиковска „основа“, чиято нишка след поредната руско-турска война от 1828-1829 г. се пренася в Крайдунавска Добруджа, а оттам и в Бесарабия.

Посрещане в Петров дол

Летен пек в съботния 19 август: в село Кривня, за което има сведения от XVI в., групата от Калипетрово е посрещната на площада с красива на вид и чудесна на  вкус пита. Оттук са тръгнали преди два века някои от родовете на шиковци, за да останат частично в Добруджа. Други са отишли в Бесарабия, но после определени фамилии от тях се връщат в родното си село. По три главни коридора е ставало изселването тогава при охрана, осигурена по договорка между Руската и Османската империи. Трасето на единия от тях преминава през Силистра, което обяснява защо някои се отклоняват там и не продължават напред. Споменава се обаче за различни периоди присъствие в това село на гърци и на гагаузи, както и за наличие на турска махала.

Общественичката Красимира Костадинова показва на гостите красиво изписана със събития от по-ново време „Летописна книга“ с изящни рисунки в нея. Отваря се приказка за различни родове: Камбурови, Узуновци, Боранови, Кателиеви, Касабови, Папазови и др., каквито има и в селата в Силистренско. С уговорката, че началото им е от Беломорието – пак от бежански период, но в друг отрязък от събития, свързани с насилствената промяна на вярата.

В своето приветствие към присъстващите д-р Касабов, който подари във всички посетени села екземпляр от своята шиковска книга, сподели вече обсъжданата в първоначален вид идея – в бъдеще време да се осъществи уникална инициатива. А именно: в село Калипетрово да бъде събрана на едно място в името на миналите поколения в свещено взаимодействие пръст от 14-те съртовски села, чиито представители са родоначалници на редица силистренски свои събратя. На срещата калипетровската общност бе представена от Курти Иванов – председател на НЧ „Пробуда“, а местната – от най-високо поставения в администрацията на общинско ниво – Жоро Илчев – кмет на община Провадия.

В село Кривня храмът се казва „Св. Тройца“ и е от 1872 г. с възстановка през 1995 г. Любопитна подробност: в нейния двор д-р Касабов показа на добруджанци надгробни камъни – останки или непокътнати, с ясни изображения на богомилски послания. Някои от тях, вероятно поради неразпознаване от страна на строителите, са използвани за настилка или за градеж в основата на изцяло каменния храм. Подобни ще бъдат разпознати ден по-късно и в арката, от която започва пътеката за изкачване на крепостта „Овеч“. И още нещо знаменателно: по ирония на съдбата в Кривня и в Калипетрово празнуват своя „сбор“ на един и същи ден – на „Св. Дух“; еднакво – „Пробуда“, е и името и на читалищата в двете села побратими. Както се казва, в живота няма случайни неща.

Мило посрещане и в село Равна от група от НЧ „Светлина“, от пенсионерския клуб и от първенците на селото. В миналото то се е славело като изключително работно – дори не е имало ни една кръчма за разтуха, за да не си губят стопаните времето и парите в нея. Е, сигурно са се почерпвали на сбора на селото, който в днешно време е на 30 юли. И отново изключително каменни къщи с невероятно стабилни и красиви порти с покривчета върху тях – отделно за хората, и други – за добитъка и каруците. В селото е имало три каменни чешми, с една от които свързват легендата за мома Драгана, построена от баща ѝ в нейна чест, след като другоселец, когото тя не харесала за съпруг, я „затрил“ с бердана в „хубав септемврийски ден“, както се казва в поема от местен автор.

Наблизо е и Маринкиният скок – това е 15-метров водопад, който е един от повече от двадесет подобни в района. Наоколо са 4 от ръкавите на провадийската река, опитомена в града – общински център, с въздълги бетонни стени от двете страни веднага след навлизането ѝ в жилищната част. На излизане от селото се открива невероятно гледка, включително към т.нар. Пробит камък, известен като мистичен страж на равнината, служил за обсерватория в древни времена.

Той е в близост до тракийско светилище и до манастирски комплекс, осветен през 899 г. От висотата на камъка се виждат елементи от прелестната дива природа на Провадийска река, но някъде там снага вие и железопътната линия, по която трака колела влакът от София за Варна. На десетина минути оттук е и средновековният манастир.

Тържествен момент е посрещането в село Черковна, чиито деди са били предприемчиви, будни и свободолюбиви хора. Празникът на селото е на Спасовден, а църквата се казва „Възнесение Господне“ – твърди се, че е първата във Варненско, поради което и селото е заслужило името си: Черковна. Читалището е наречено „Васил Бъчваров“ на името на своя основател. Селото в османския период е от типа „войнушко“, а както е известно, войнуците са набирани от средата на българската рая и са се числели към помощните отряди на султанската платена армия. Имали са свои поделения по места. Били са въоръжени и са участвали във военни походи, в замяна на което са получавали правото да владеят наследствени земи – т.нар. войнушки бащини.

Черковна остава в историята с първото училище на територията на днешната Варненска област. То е основано през 1841 г. от Рашко Блъсков, свързал своята съдба като учител по-късно за няколко години и в село Калипетрово. Впечатляващо е, че население с 40 къщи се е обединило около просветата, създавайки свое килийно школо. Години по-късно то се преборва и за своя църква на най-видно място. Учител в селото, което след Освобождението през 1878 г. става център на община с 5-6 села, е бил и Никола Калипетровски. Той после кметува в Провадия, а е бил и народен представител в първите НС на новосъздадената българска държава.

Подобно на много села в региона, и в Черковна е създадена преди няколко десетилетия музейна сбирка (1959 г.), подредена в две стаи на някогашното училище, намиращо се току до църквата. В нея има образци на ненадминати със своята красота, изящество, оригиналност и майсторство народни носии – от видовете бозита и осинени облекла. Най-интересните от тях бляха показани на вече споменатото дефиле, проведено наскоро в Калипетрово. Запомнящо е също, че в Черковна посрещнаха калипетровци с питка от...лимец, т.е. от стар вид пшеница. Местната история на гостите представи Никола Чернев – наследник на известен местен общественик.

Достойно посрещане отбелязваме и в село Петров дол, от най-високото място на което – примерно от подножието на православния му храм, се открива широка, разнолика, пъстра на цветове и разнообразна като релеф панорама. Къщите са отново от камък, както и единствената с питейна изворна вода селска чешма, която е на сто години – наскоро е обновена по проект и със спонсор. Първо селото е било в ниското, в XVII в. е до гората, но после се изнася на по-високите места. И това село има свой мегдан, наричан „орището“ – това е мястото за хорá по време на празници. Факт е първото издание на едноименния фестивал, който в бъдеще е планиран да бъде центриран навръх Гергьовден, когато е празникът на едноименната православна църква.

Храмът е с оригинален дървен олтар, изработен в разноцветие, дело на майстори зографи от Трявна, както е написано на някои от оригиналните икони. На горното ниво, където е женското отделение, е оформен малък музей с църковни книги на по двеста години, като там се пазят и венчални корони, ползвани и днес в редки случаи на сватби. Някогашните черковненци се оказали хитряги, тъй като първоначално църквата, според разрешението от Високата порта в Цариград, е трябвало да е най-много на метър и половина от земята, но те сметнали това разстояние от нивото на оградата, която първом построили. Идеята за изграждането на храма е приписана на местен чорбаджия, сънувал белобрад старец, който му казал, че трябва да стане инициатор на църква, носеща името на св. Георги, както и се случило с общи усилия.

Мило, непосредствено и приятелско по настроение бе и посрещането на специално подготвена трапеза в салона на НЧ „Вичо Иванов“ – с ракийка, салатка и за разкош – с типично българско ястие: боб с наденица. Разбира се, когато в една компания има поне един музикант – в случая акордеонист, винаги ще се намери и гласовита певица; ще се появи и цяла певческа група, за да стане събитието разтърсващо със своята емоционална дреха. Сред централните герои в него бе и 77-годишната Мария Андреева, която връчи от себе си на избрани хора от гостите наумени от нея дарове. Добруджанци благодариха, подобно на другите населени места, с кайсиева ракия и нарочен поздравителен адрес. Както и с изпълнение на вездесъщата сборенка, която, кой знае защо, на други места в страната е наречена с прозаичното…тропанка.

С три малки, но ефектни по съдържание, музейни сбирки разполага черковненското читалище, което нескромно, но вероятно мотивирано, бе признато от домакините, че минава за едно от най-активните в цялата провадийска община. Сред експонатите в тях блестят съхранените стари мъжки и женски дрехи, комплект момински чеиз и други експонати, включително подарена стара машина за плетене. Напоследък къщите в селото са лакмус на интереса на много млади хора, които изкупуват старите и градят нови. С надеждата да възродят славата на селото, което е едно от най-знаковите в региона.

Град Провадия е втори по големина в област Варна. За неговите жители важи разделение по две перспективи: железопътната линия по направление изток – запад, и реката („отсам и оттатък“). Известен в миналото е градът и с умозрителното шеговито обръщение: „Какво си се разпищолил (пръснал) като Провадийска околия?“. Повод за него е фактът, че в един период след Освобождението от османска власт градът е център на околия с 82 до 108 села. Бил е важен занаятчийски, търговски и духовен център. В момента в града има една православна църква, носеща името на „Св. Николай Мирликийски“ (1864 г.), както и седем джамии, като от тях една е действаща – най-старата, която е от 1622 г. На височината на крепостта на метри от пилон с националното знаме е изграден светещ православен кръст гигант, дарен през 2019 г. от местния арендатор Стойчо Стоев.

Главните забележителности в дългия и тесен град са „Солницата“, която е датирана с начало от 5500 г. пр.Н.е., и останките от крепостта „Овеч“, действала при няколко цивилизации, но с най-запомняща се сила при българите във връзка с антифеодалното въстание начело с цар Ивайло. За тях разказва екипът на уредничката Милена Драгнева от Историческия музей в града, чието начало е през 1954 г. Подреден е в най-съвременен вид в няколко зали в реставрирана стара бейска къща, някога дарена от патриотично настроен провадиец. В града има пет училища, както и часовникова кула, която единствено освен вече споменатия православен кръст, е осветена ефектно през нощта. 

Двама възрожденски герои – Левски и Ботев, стоят на стража със своите бюст паметници пред обновената фасада на достолепна сграда – според билборд на европейски проект би трябвало да става дума за центъра за работа с деца. Поне два са паметниците, посветени на борците ни за свобода в различните епохи. Сградата на общинската администрация е с вид на крепост в горната си част и е с лице към реката, бреговете на която са свързани с десетина пешеходни моста, най-известен от които е т.нар. Черен мост, останал в историята на града със спомен за поражения по време на проливни дъждове. „Белези“ за високо ниво на наводнение има и по снагата на часовниковата кула.

За крепостта се казва, че е  от III в. и е изградена край най-удобното място за преминаване през Стара планина – Айтоския проход. Оттам идва и първото име на селището крепост – Проват (Проватон), вероятно заради добре развитото овцевъдство в този край, което е продължило и в българския период. Крепостта е с 3 входа, а от нея се открива гледка „от птичи поглед“. Характерна е с дървения си мост, дълъг 112 м, част от който е бил подвижен. Забележително е, че кладенецът на крепостта е с дълбочина 79 м. Преди 20 години е почистен от алпинисти, като е проверен и за наличие на тунел, за какъвто се е говорело в легенда, но се оказало, че няма такова съоръжение. Днес кладенецът е затворен с решетка. Три са манастирите, най-запазени останки обаче има от митрополитския.

По изображението на орел върху пръстен, намерен на крепостта, се смята, че той е символ за нея. Според мнозина тук има странна енергия, чувствана от много хора, изкачили се по спираловидната съвременна метална стълба. Дори се твърди в рекламен каданс, че по тази причина изкачването на платото на крепостта не е само разходка из историята, а има и други по-съществени измерения. Подробност е, че от три години крепостта не е на управление и обслужване от местния музей, а е на самостоятелно пилотиране. Дежурният екскурзовод строго предупреждава да не се ползват алтернативни пътеки при слизане от крепостта, защото отвеждат до други изходи. Не е препоръчително да се върви и по т.нар. заешки стълби, защото са опасни за преминаване. Не е желателно и надвесването над пропастта, дори и при най-голямо желание за екстравагантна фотографска сесия.

Интересен бе и съветът на възрастна калипетровка при краченето по дървения мост: „Стъпвайте по гвоздеите по средата на дъските – там е най-сигурно“. Не така убедително е обаче подпирането на дървения парапет край моста, защото не е никак стабилен, макар да е изкушаващо да се облегнеш на него, преди да те запечата за поколенията жадна за спомени камера.

От разказа на Драгнева научаваме, че пеещите пъстро-шарени каруци на Сали Яшар, превъзнесени от Йордан Йовков в добруджански ракурс, може да се окажат…провадийски. Техен мини образец е  показан в етнографската зала на музея. Някога в района е имало над 300 майстори арабаджии – коларо-железари. В града е живял братът на Йовков, при когото той е идвал. Съвременни изследователи допускат, че точно тук певецът на Добруджа е срещнал подобни запомнящи се творения, на които е възможно да се е възхитил и после вдъхновено е пресъздал по художествен начин в творчеството си. Ненадминат етнографски хит в колекцията на провадийския музей е изработен преди век „нишан“ – това е кърпа на младо момиче, създадена от сръчни ръце с отбелязани няколко момента с предназначение да бъде предадена чрез женовари на избран от нея момък.

Солницата край Провадия, която в днешно време се ползва със суровината си за промишлени цели в заводите на град Девня, докъдето тя достига по специален тръбопровод, е интересен обект, който още не е официален „музей“, но е достъпен за посетители. Благодарение на тази даденост в далечното минало тукашното населено място е било сред най-богатите в Европа, независимо че солта е добивана по труден начин, но тя обаче в онзи период е скъпа универсална разменна стока. Мястото в това отношение е уникално, защото концентрацията е 267 гр сол на 100 л вода, за сравнение – в Черно море е 16 гр. „Обектът“ е бил нападан, поради което в 4700 г. пр.Н.е. тук е изградена първата в Европа защитна каменна стена, която не е била от затворен тип, защото е имало и укрепление от дърво, омазано с глина.

Добиването на солта е ставало в съдове чрез изваряване (отначало по 800-1 000 кг годишно), много по-късно се е достигнало до значително по-сериозни промишлени количества, тъй като технологията е усъвършенствана. Разкопките на солницата са от 2005 г. насам и благодарение на тях се установява, че поради климатични и други причини селището край солницата е напуснато през 4 300 г. пр.Н.е. Става ясно, че солта е резултат от факта, че районът е бил дъно на море преди 150 млн. години.

Приключва разнообразната, но наситена с необикновени преживнявания и запомнящи се впечатления кратка екскурзия в Провадийския край, повод за която бе гостуването по родова линия на калипетровци и на хора, принадлежащи поне по линия на единия си род към шиковци. С увереността, че е изпълнена мисията за своеобразен поход към родното, онова забравеното, но оставило следи в нашето ДНК, в говора и в обичаите, в облеклото и в закодираните в съзнанието ни спомени от времето преди да се родим. За да имаме повод след това да вървим срещу времето и да се срещнем някъде в пространството с духа на нашите предци. Засега у всеки от нас остава и тайната надежда, че приказката „Провадия – Кривня – Равна – Черковна – Петров дол“ ще бъде с продължение. Стига да има сърцати двигатели на организационно ниво в лицето на Ирена Владимирова – библиотекар в НЧ „Пробуда“, както и ведри настоятели в духовната обител на село Калипетрово, които да осъществят и други начинания с подобни благородни намерения.

Силистра – Провадия – Силистра

Йордан Георгиев