България е държава, облагодетелствана да има излаз на голям и важен обект в стратегически план за световната политика воден басейн, какъвто е Черно море, едната ѝ граница да е река като Дунав, а на територията ѝ да са разположени 39 планини. Тях географите определят като неповторими със своя релеф, фауна и флора, също характерни с различни по съдържание красоти и гледки както към езера, така и към долини, забелязани от върхове.
Родопа планина е най-обширната
у нас, заемайки около една седма част от българската територия и е с
продължение в съседна Гърция. На българите през Средновековието тя е известна
като „Славееви гори“. По името си се родее със Стара планина, защото, според
легендата, Родопа и Хемус са брат и сестра. Макар и планина, която е средна по
височина, в нея се извисяват близо 50 върха, а гъста и сложна е речната ѝ мрежа.
Вероятно наличието на много извори в съчетание с родолюбивото чувство на
родопчани, независимо от техния етнически произход, е предизвикало създаването
на традиция за изграждане на безброй чешми с разнообразно архитектурно решение
– наличието им на практика е на всеки завой. И явно се случват без претенциите
на разни архитектурни съвети, които често по общини вгорчават добрите намерения
на обикновените хора. На всички тях почтено е отбелязано кой ги е построил и в
чия чест – най-често с посвещение на починал родственик или по повод конкретно
събитие.
Над 30 са големите населени места в Родопа, наричана още „планина с
душа“, и за отбелязване – повечето от тях са известни по исторически,
туристически и литературно-творчески причини от книги и филми. А това прави
планината популярна, поради което е една от най-посещаваните както в предишни
години, когато организацията на туризма бе от съвсем различен характер –
организиран и общонароден, обикновено в пеши вид или с „лагерно“ съдържание, така
и понастоящем, когато е на мода семейното почивно дело или пътуванията по
приятелска линия. Както е известно, в планината не се ходи сам, защото там
човек може да срещне…примерно, мечка.
НАЛИЧЕН Е И БУМ НА ПРЕВРЪЩАНЕ НА СТАРИ РОДОПСКИ
ДОМОВЕ В КЪЩИ ЗА ГОСТИ В ГОЛЕМИ СЕЛА И В МАЛКИ ГРАДОВЕ.
Има резултат и от преобразяването на бивши хижи на БТС, разбира се и на
почивни станции, градени по ведомствен път в годините на социализма.
Естествено, тази нова структура на туризма слага отпечатък на нейната цена,
съотносително и на качеството на услугата. Не е така винаги в реципрочност,
разбира се, защото преди всичко зависи от нагласата и от отношението на хора, а
и от самите туристи, които понякога искат повече, отколкото са очаквали, но, подобно на клиент в магазин, са си
прави за себе си.
Къщите за гости са все по-голям лакмус за любителите на до́сега с природата, независимо че пътищата в
района са тесни, не са навсякъде в отлично състояние и по правило по тях се
пътува бавно и внимателно, защото се вият като безконечна змия из планината. В
комплект с гостоприемството на местното население – българи, турци и помаци,
Родопа е притегателен център за хора от всички краища на България, а в някаква
степен все повече и от чужбина. На практика туризмът допълва възможностите за
траен поминък, защото обработваемата земя е оскъдна. Профилът на
селскостопанското производство е ограничен, а населението, втурнало се да си
търси късмета в чужбина или в големите градове, все повече намалява и съответно
работната ръка е влязла в режим на остър недостиг. А според запознати, вече и картофите
на места не са актуални, защото в минали години заразен посадък е оставил за
дълго време своя вредност в почвата.
ТАЗИ ГОДИНА В РОДОПИТЕ В НАЧАЛОТО НА М. АВГУСТ
СВОЯ ПОРЕДЕН ТУР ПРОВЕДЕ В РАМКИТЕ НА ОКОЛО СЕДМИЦА ГРУПА СИЛИСТРЕНЦИ,
ОЗАГЛАВЕНА „КОЙТО ГО Е СТРАХ ОТ МЕЧКИ…НЕ ХОДИ В ГОРАТА“,
организирани от гимназиалната преподавателка по английски език Грета
Михалева, и водена по планинските маршрути от дългогодишния туристически деец и
педагог историк Тодор Николаев. За съжаление, в сравнение с минали години ученици
от различни възрасти вече не са част от групата, както бе в предишните
десетилетия, предвид някои обстоятелства, свързани с приобщаването на средния
курс и на гимназистите в извънучебен процес, какъвто е всяко екскурзионно
летуване.
Силистренската група в този си състав има неписана традиция да започва
своя ход в планинските масиви от знаково населено място (примерно, в Пирин това е град Банско), в случая това е град Асеновград – най-голям
по население извън кръга на центровете на области, прочут с виното от сорта
мавруд, както и с булчинските си магазини. Но и с други по-важни неща –
историческите си дадености, представени най-активно от Асеновата крепост – при
цар Иван Асен II тя е важен военен пост в отбраната на южните граници на
Второто българско царство, и от палеонтологичния музей, показващ уникални по
рода си предмети.
Съществен момент в града, разположен в дефилето на река Чая, както
и в околностите му, са над 80 религиозни храма, пет от които са в основата на манастири,
а останалите са православни църкви и параклиси. Отделно са мюсюлманските
обители, които също са характерни за своята общност, дори в на пръв поглед
незначителни махали. Силистренци посетиха Араповския манастир, който е на
няколко километра от града, за да се впечатлят от разнообразието на сгради,
сред тях и кула, посветена на войвода, както и на автентичността на църквата „Св.
Неделя“. Според нейната история, началото е сложено до свещен извор (древно аязмо) в близост до село Златовръх
(Арапово) през XIX век,
за да се превърне в акцент за един от последните новоосновани манастири преди
Освобождението.
Ефектен стан, изграден от дървени постройки и от слама, подсказва, че
мястото встрани от църквата се ползва за провеждане на местен годишен събор. През
пердета от конопена материя се вижда, че вътре са складирани безброй черги,
везбени възглавници и други майсторлъци на родопчанки, за да бъдат ползвани при
необходимост. По този начин манастирът се превръща в притегателен център за
любителите на свети места. Подразбира се, че повечето от тях ще станат клиенти
и на църковния магазин, в който се продават произведени в манастира разнообразни
видове сладка, билки, мед и вино.
По рафтовете те правят компания на икони и всякакви характерни за
манастири джунджурии за религиозна и светска употреба, както и свещи – стори ми
се по-евтини и някак по-различни от добруджанските храмове (явно идват от не една единствена свещоливница). Необикновено впечатление прави предолтарието
на храма, което е изцяло в бяло и е с позлатени елементи. В духа на неделната празнична
църковна служба в навечерието на Голяма Богородица, всъщност навръх
Преображение Господне, някак различно, но завладяващо за непосветения посетител
звучеше църковното пеене на млад свещенослужител.
СРАВНИТЕЛНО КРАТКА Е ИСТОРИЯТА НА
ПАЛЕОНТОЛОГИЧЕН МУЗЕЙ „ДИМИТЪР КОВАЧЕВ“ В АСЕНОВГРАД, ОСНОВАН ПРЕЗ 1990 Г. КАТО
ФИЛИАЛ НА НАЦИОНАЛНИЯ ПРИРОДОНАУЧЕН МУЗЕЙ В СОФИЯ.
И вече над 30 години е почти задължително да хвърлиш поглед по неговите
етажи, когато си в града, изкушен да се срещнеш с находки от преди милиони
години. Като в огромно хранилище на кабинет по анатомия стоят скелетите на
различни малки и големи животни, сред които в централната зала с изключително
висок таван те смазва с големината си реконструкцията на Deinotherium giganteum.
Оригиналът на праисторическото животно, съдържащо най-голям брой кости
от едно животно в света, е в Палеонтологическия музей на Софийския университет.
Този чудовищен екземпляр е па́сал по сегашните български земи преди около 6
млн. години, извисявайки се на височина от 4,65 м и достигайки дължина от 6,8 м
при тежина от стряскащите 12 т. По обема на научните си открити, експонирани
във витрините, музеят притежава най-голямата в България колекция от неогенски
гръбначни животни, а сборът от бозайници към 2013 г. наброява над 25 000 фосили
от повече от 40 вида.
Интересни за гостите на Асеновград са и различните заведения за
хранене, като някои от тях подчертават хитове от турската кухня (това впечатление допълнително ще бъде засилено
след няколко дни в специализиран ресторант в Кърджали). Не минава и без вездесъщия за Родопите
пататник, но се оказа, че и познатият до болка в Добруджа качамак също е
наличен в менюто. Бива обаче тамошните готвачи да дойдат в Нова Черна,
Тутраканско, на фестивала на мамалигата – другото име на ястието от царевично
брашно – някога храна за бедни, днес – гурме, за да видят различни негови
трактовки, приготвени за дегустация на трапезата.
Асеновград остава назад в календара, тъй като два дни са достатъчни за
опознаване или за припомняне – били сме и друг път в този красив български
край. Оттук тази година ни остава споменът и за дъжда, който едва не ни свари
току в Асеновата крепост, от която се откриват красиви гледка към града, както
и в противоположна посока към различни планински хребети.
И ТАКА: СЛЕДВА ИСТИНСКАТА ЧАСТ ОТ ЛЕТУВАНЕТО ПО
МАРШРУТ: АСЕНОВГРАД – Х. „МОМИНА ВОДА“ – КЪЩА ЗА ГОСТИ „МАНАСТИРСКА СТРЯХА“ В
СЕЛО МА́НАСТИР – КЪЩА ЗА ГОСТИ „ПРИ
БАРЪМА“ В СЕЛО ВИШНЕВО – ХОТЕЛ „БАЗА НА МВР“ (НАД
АРДИНО) – ХОТЕЛ „БОРОВИЦА“ КРАЙ ЯЗОВИР „КЪРДЖАЛИ“.
Достатъчно амбициозна едноседмична програма за туристи, пристигнали от
другия край на България, пътували по стара добруджанска традиция дълго и
упоително с ненадминатия по своя псевдо-уют български трен. Както се казва, все
е било, ама като този път не е бивало – в продължение на 12 часа до София съня
ти придружава скърцащ на всеки завой звук при трака-лаката, приблизително оприличим
на откъсващ се леден масив от майката айсберг някъде там, където е вечен студ.
Допълнително предизвикателство е непосилната августовска жега, на
каквато добруджанецът е свикнал да търпи, но не и в тези условия. Народът обаче
е казал „Като си се качил, си се решил“. А и май вече няма по-читава и
относително поносима като цена алтернатива за успешно придвижване от
най-северния север до най-южния юг – от равнината до планината. Известно е
също, че не само изкуството иска жертви, а и неистовото желание да се откъснеш
от всекидневието и да намериш временен пристан на друга географска ширина,
която да излекува душевните рани, придобити във всекидневието ни от думи и
действия на приятели и врагове, в служебен или в домашен аранжимент.
ХИЖА „МОМИНА ВОДА“ НЕ Е ОТ НАЙ-ИЗВЕСТНИТЕ,
може би защото в продължение на десетилетия е била предимно детски (пионерски) лагер към село Момчиловци, а едва от 2020 г. е общодостъпна хижа,
която според възможностите и разбиранията си новите стопани са оформили като
гостоприемно и приятно за кратко преживяване място. Наблизо няма интересни за
посещение забележителности, но понякога и един любвеобилен хижарски пес може да
се превърне в обект на внимание. Останалото е ясно: салатка по икиндия, няколко
вида ракии от раницата или от бара на хижата; паница гореща и вкусна супа. И
запомнящи се вкусни сандвичи гигант – веднъж за закуска и после за из път.
Пропуснах да отбележа, че от Асеновград микробус ни отведе до едно
свято място – местността „Рожен“, където наскоро бе поредният едноименен събор,
чието начало е столетно, и който става все по-популярен след възстановяването
му в края на 90-те години на миналия век. В днешно време към известността му
бяха прибавени още квоти, но благодарение на черния пиар, изсипал се върху
инициатива за изграждане на най-високия поне на Балканите пилон с веещ се национален
трицвет.
Ако не друго, той е останал в небесата за радост на преминаващите.
Излишно е да кажа, че е и повод за кратка спирка, придружена от непредизвикана
фотосесия в близък или далечен план. Още повече, че наблизо е едноименен хотел
с изградена към него малка по размери ледена пързалка, явно използвана през
зимата, където може да се застои човек не само на кафе. През лятото мястото е за
отдих на тръгналите за някъде в Родопите и озовали с в този красив български
край.
Близо е до ума, че щом си по тези краища, няма как да пропуснеш
посещение в Национална астрономическа обсерватория „Рожен“ – първо, защото е
най-голямата не само на Балканите, но и в Югоизточна Европа; второ – каква
по-добра възможност да направиш обиколка за овации от боровете, разхождайки се
по панорамната метална пътека, обикаляща сградата на съоръжението (с уговорката – ако нямаш страх от височини). Помислено е и за кът, където да поседнеш за
по бира и безалкохолна напитка, като междувременно се прехласнеш по сергията с
магнитчета, чаши с изображения и др. аксесоари, включително от минерали. В
днешно време, търговците са навсякъде – не само в храма.
Любопитна подробност: обсерваторията действа по научни програми още година-две
по-рано преди откриването си през 1981 г. Изградена е на връх „Св. Дух“ на
височина 1 759 м, като строежът е продължил през почти цялото десетилетие на
70-те години на XX в.. Стопанисва
се от Института по астрономия на Българската академия на науките. Стартът ѝ
е свързан с програмата „1 300 години българска държава“. Ако трябва днес
да се купува тогава монтираният телескоп, ще трябват съвременни 15 млн. лв. В
момента са налични 6 телескопа от 18 до 200 см в диаметър, един от тях е и
роботизиран.
За двуметровия се отваря
специален купол. Под него се провеждат беседи и демонстрации за индивидуални и
организирани туристи. НАО разполага с Посетителски център, като посещенията са
платени срещу вход от 5 лева за възрастни, но отстъпки има за ученици и
пенсионери. Групите се допускат на всеки кръгъл час, за да изслушат разказа на
дежурния от петимата отговорници за посрещане на граждани. Срещу заплащане с
участието на посетители са и нощните наблюдения с 30-сантиметровия телескоп. За
мястото, където е обсерваторията, се твърди, че не е избрано на случаен принцип,
тъй като е взето предвид отсъствието наоколо на осветени пространства в населени
места, за да няма пречещи светлинни „замърсявания“ по небето, което улеснява
работата на телескопите.
ПЪТЯТ ПОНЯКОГА, В НАШИЯ СЛУЧАЙ КЪМ СЕЛОТО НА
РОДАТА НА ПРЕЗИДЕНТА ПЕТЪР СТОЯНОВ (СЕЛО МА́НАСТИР), Е ДЪЛЪГ И КРИВОЛИЧЕЩ, НО ДОСТАТЪЧНО ШИРОК, И ПРЕМИНАВА
ПРЕЗ „ХАЙДУШКИ ПОЛЯНИ“.
Изминаваме го при кратък дъжд и без напрежение. Назад остава споменът
за разкошна, обиколена от скъпа метално-решетъчна ограда, нова вила с безвкусен
на вид „паметник“ на кафяв мечок, изтипосан пред главния вход на сградата
внушително и застрашително на пръв поглед, но доброжелателно на „второ четене“.
Както и за други, макар и по-скромни, но симпатични с архитектурните си решения
сгради – явно обитаеми поне през лятото. Подобно и на други балкански държави,
някои от тях са кацнали самотно без път до входовете си, току в средата на
зелената морава.
Изненадващо е впечатлението, че в голяма част от селата в Родопите
къщите не изглеждат изоставени, както е все по-често в Добруджа, а и в други краища
на страната. Добър външен вид, сменена дограма, приветливи прозорци и врати,
цветя по первазите, поддържана ливадка – най-често в неоградено пространство,
включително с центрирана голяма купа със сено – всичко това изключва
безстопанственост, а напротив – показва грижа за родното. Е, случва се да
зърнеш в някоя „кофа“ за боклук изхвърлен губер, но хора всякакви – с чувство
за приемственост и в крещящо отсъствие на отношение към труда на нашите предци.
КЪЩА ЗА ГОСТИ „МАНАСТИРСКА СТРЯХА“ В СЕЛО
МА́НАСТИР Е НОВА СГРАДА С ВСИЧКИ УДОБСТВА И С МИНИМУМ ПЕРСОНАЛ.
Насреща ѝ
са два смесени магазина, които работят, дето се казва, от ранни зори.
Достатъчно време, за да си напазаруваш храна, която да приготвиш в кухня в
приземието на къщата, обзаведена с всичко необходимо. И отново – дружна вечеря,
наздравици, размяна на чуто и видяно, споделяне на мнения на исторически,
житейски и политически теми, спор до късна доба по някои от тях. Някои са
успели да стигнат до водопада „Свети дух“, който е наблизо, и споделят
впечатления от него. Други са надникнали в библиотеката (във всички села, през които преминахме –
изключително добре поддържан вид на кметства и читалища – хвала!). Трети са обиколили църквата и някои сокаци, и
съответно имат пресни възприятия от видяното там.
От домакините научаваме, че селото е създадено през 1890 г., когато от
друго село – останало в Османската империя, българи от четири фамилии идват с
покъщнина и животни, за да съградят от нищото ново село в „българско“. Казват,
че първо построили училище и църква, и едва тогава къщите, в които да живеят
като свободни хора, а не като поданици на султана. През последните години през
зимата тук остават не повече от 40 души, но десет пъти е ръстът на населението
през летния период. Тогава се завръщат потомци на манастирчани, от които в
резултат на предаван от поколение на поколение стремеж към добро образование са
израсли юристи, учители и др.
Разтърсващ със своето съдържание е текстът, монтиран на табло в
центъра на селото. В неговото начало се казва: „Благословено от Бога
най-камътно село в Родопите и на дюняса, основано от будни заселници; майка ни
е село Давидково, баща – свободата, църквата и училището,…най-хубавото място за
любов,…с деца, хубави като слънца…Познанието и учението ни са в кръвта. Раждаме
се с протегната ръка и гостоприемство – тук гладен и без покрив няма да
останеш, като нотариален акт думата ни тежи“. И т.н. Пътят до селото бе част от
екопътека „Дългите блата“, която е подходяща за всеки, без оглед на неговата физическа
подготовка и екипировка.
СЕЛОТО ИМА СВОЯТА НЕПРЕХОДНА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНОСТ –
ВРЪХ „ПРЕСПА“ (2 000
М).
Пътят до него не е труден, макар че на самото било само една изправена
дъска, подпряна с камъни, подсказва, че се намираш най на-високото място в
района. Заслужава си пътя обаче, защото се преминава покрай голям християнски
кръст, натоварен от задната си страна със слънчеви панели – явно през нощта
съоръжението свети – друг е въпросът кой го вижда по това време. Своеобразна
арка води към стъпала нагоре към изградени наскоро параклис и място под покрив,
където да се провеждат тържества. Включително и събор на родословието – в навечерието
на празника „Голяма Богородица“, който е един от 12-те т.нар. Господски
празници в християнския календар. Сварихме прясно окосена ливадата – явно е в
готовност за дълги и бавни родопски хора́ под
съпровода на онези незабравими гайди, каквито сме слушали в Гела и по други
места в Родопите. Обособено е и място за въртене на чевермета.
Разбира се, в днешно време в планината не се достига до различните населени
места само по импровизирани пътеки и по маркирани трасета, по които впрочем не
срещнахме организирани туристи. С помощта на нает транспорт може да се придвижиш
в относителна близост до нацелено за посещение селце, махала или градец. В
нашия случай – 40 километра ни делят от манастирското село до село Вишнево.
Повече от три четвърти от тях изминаваме с превоз по витите друми на Родопа,
останалите – пешком, за да си потвърдим желанието, че, ние, чедата на
равнината, все пак сме дошли и да повървим на воля из планината.
Преминаваме през село Баните (някога, до преди половин век, се е казвало Лъджа, а днес
обединява седем махали). Някои от
нас са за пръв път тук, за да си признаем, че сме приятно изненадани от
атмосферата в него, както и от създадената инфраструктура. Няколко са и в
момента работещите бани с лечебна минерална вода, достигаща 43 градуса, позната
още на древните римляни, битували по тези географски ширини. На площада деца
играят шах с гигантски фигури (и в Силистра имаме подобен комплект, но от години не го виждаме
изнесен за употреба).
Приятни на вид кафенета предлагат място за отмора. Видимо е, че продължава
санирането на сгради, сред които и тази на общината. Река Малка Арда блести с
водите си, оградена от каменни стени.
ПЪТЯТ НИ ИЗВИСЯВА НАД БАНИТЕ И ПРОДЪЛЖАВА ПО
АСФАЛТА, ЗА ДА СТИГНЕМ НА БАВЕН ХОД ДО СЕЛО ВИШНЕВО, РАЗПОЛОЖЕНО ПО ВИСОКОТО
МЕЖДУ КРЪСТОСВАЩИ СЕ ПРОХОДИ В ПЛАНИНАТА.
Гледката е впечатляваща и запомняща се. Къща за гости „При Баръма“ е в
края на селото и освен архитектурното си разнообразие предлага и…басейн, водата
в който не e минерална и денят не е от най-горещите, но благодарение на него
пребиваването става още по-приятно. И отново фотосесия, един-два коктейла,
богата вечеря. Само песните липсват, но няма кой да запее. Обикновено г-н
Николаев дава тон, макар някои от песните от репертоара му не сме ги чували често, за да ги запомним, а и поема инициативата обикновено денем по време на преходите. По-късно ще
стане ясно, че ще извие глас и в пещерата „Утробата“, но това ще се случи в
последния ден на екскурзията.
Интересна по нанадолнище е отсечката „Вишнево – Гълъбово – Дяволски
мост“, като пътят е през горски масиви – накрая върви и по поречието на река
Арда, водите на която заобиколят множество морени. Налична е също екопътека, за
която от интернет научаваме полезна информация: „Разположена е почти изцяло в нископланински пояс.
Най-високата точка е при нейния старт в с. Вишнево, а най-ниската е при
крайната точка на пътеката – Дяволския мост при р. Арда. Максималната
денивелация е около 400 м., което като физическо натоварване за различни
възрастови и други категории посетители е напълно приемливо“.
По време на придвижването прави впечатление, че пътят
на водата при дъжд определя посоката на движение (при валеж сигурно е трудно,
дори невъзможно придвижването). Срещаме самотна овчарка, която
разказва за житие-битието си и се чудим, след като издои млякото от овцете и
козите какво го прави? Нямаме време да се осведомим, защото ни чака…прочутото
съоръжение над река Арда, която е най-голямата в Родопа и е и най-голям приток
на Марица. Нейното име е съвременно произношение на тракийското Артескос и
според някои тълкувания означана „реката на Артемида“.
ЕТО ГО И ИЗВЕСТНИЯ ДЯВОЛСКИ
МОСТ,
достъпът до който преди повече от десетилетие бе
труден, ако не тръгнеш по правилния път, но днес единият подход е откъм Вишнево
чрез вече обозначената екопътека – за отбелязване е, че от това място входът е
гратис, може би за награда за произвеждане на истинско туристическо пътешествие
в духа на старите времена. Другият подход е по асфалта, водещ до паркинг, на
който е изградена и система за платен вход срещу такса от 5 лв. Следва пътека от камъни,
слепени с цимент. Минава се покрай беседка за отдих с чешма с място за огън за
приготвяне на барбекю. И най-после идва ред на трисводестия мост, известен още като
Шейтан кюприя, намиращ се в живописен пролом, както го описват географите.
Параметри на моста: разположен е на 420 м надморска
височина, дълъг е 56 м, широк – 3,5 м, , като на сводовете на страничните му
ребра са направени отвори с полукръгли сводчета за оттичане на водата.
Височината на централния свод е 11-12 м, а по ръба е запазен каменен парапет с
височина 12 см. За градежа на моста се знае, че е от началото на XVI век и е създаден по
заповед на султан Селим I на пътя от Горнотракийската низина до Беломорска
Тракия и Егейско море.
НАСЛЕДНИК Е НА ПОДОБНО
СЪОРЪЖЕНИЕ ОТ РИМСКО ВРЕМЕ ПО ЗНАЧИМИЯ АНТИЧЕН ПЪТ, НАРИЧАН „ВИА ИГНАЦИЯ“,
СВЪРЗВАЩ БЯЛО МОРЕ И ТРАКИЯ ПРЕЗ ПРОХОДА „МАКАЗА“.
По този път са минавали хора, легионери и волски коли
със стока още през 5-ото хилядолетие пр.Хр. И сякаш чуваш тропането на копита и
долавяш уморения дъх на пътуващите незнайно за коя следваща точка. Някои няма
да стигнат до крайната по една или друга причина. Други ще си намерят ново
място за живот и реализация в рамките на поредната империя, владяла тези земи.
На Дяволския мост, който от близо 40 години е
паметник на културата в защитена местност, казват, че е видим ликът на Сатаната
във водите на река Арда в периода 11-12 ч., тъй като тогава мостът и
отражението му образуват окръжност. Отделно се твърди, че по камъните му личи
отпечатък от стъпката на Дявола. Върху един от тях на централния свод е
гравиран хексагон (шестоъгълник), известен като ,,Печат на
Соломон”. В близост е открито и древно светилище. През 80-те години на миналия
век по тези места са снимани сцени от филма ,,Време разделно”.
Прощаваме се с Дяволския мост, който вече влязъл в
албума с фотоспомени от „неопитомените Родопи“, за да тръгнем към последната си
спирка – хотел „Боровица“ край язовир Кърджали. Възможностите са да извървим 15
километра пътя до хотел „База на МВР“ над Ардино по асфалтовия път покрай
малкия родопски град или по маршрут, приет на доверие от карта в интернет,
преминаващ през пресечени терени. Нали сме истински туристи, тръгваме по втория
вариант. След село Правдолюб завалява дъжд – не е страшен, т.е. не е проливен,
но е неприятен и дори досаден.
Дъждобраните бързо се предават на въжетата, спускащи
се на пресекулки от небесата. Спираме в недовършен „заслон“ – за отбелязване –
отново с чешма и с място за барбекю. Само бачо Кольо продължава, но се налага
да ни изчака някъде по-нагоре, защото изведнъж – типично за планината, пътят се
раздвоява. Маркировка няма, табели – също, но след спирането на дъжда следваме
интернетското напътствие. Вървим и вървим, спираме, за да проверим дали сме в
правилното направление. Надяваме се да не завали отново, защото вече нагазваме
в мътни локви по коловози от тежки машини, оформени по черните пътища.
Най-накрая стигаме до хотели в участъци от брезови гори,
които обаче не работят. Дивим се на огромна по размери бяла частна вила на
тузари, край която тежка желязна ограда предупреждава, че не бива да се
пристъпва в собствеността. На финала стигаме до „Базата на МВР“ – някога със
сигурност ползвана за провеждане на обучения на служители, вероятно и днес,
макар стилистиката вътре да е застинала в 80-те години на миналия век. Достатъчно
обаче за една нощувка с импровизирана вечеря до запалена камина. Ще се запомни
и посещението на близкия малък смесен магазин, в който възрастна стопанка се
стресна от едновременната поръчка на десетки сандвичи, но по тези места и
наличието на подобно средище е полезно, защото ти дава възможност да утолиш
глада си с каквото има по рафтовете.
И ЕТО ГО НАЧАЛОТО НА КРАЯ
НА ЕКСКУРЗИОННОТО, ПРЕДИ ФИНАЛА – ОТНОВО С ТРАНСПОРТ СТИГАМЕ ДО ГРАД КЪРДЖАЛИ.
Даваме си три часа за разглеждане и за обяд. Време за музеи няма, но за разходка – достатъчно. Установяваме на път за някога превърнатото в скандал изграждане на т.нар. водно огледало (разбира се, мъжете бяха забравили бръснарските си принадлежности, за да се приведат в градски вид), че над гола поляна се вие мост в урбанистичен вид. Снимаме се, докато се чудим що за щуротия е, която явно струва много пари – по всяка вероятност европейски. После заемаме поза и на моста над самото „огледало“ на укротената за момент река Арда, свързващ различни части на града.
Насреща са нови сгради с модерните напоследък
стъклени балкони, а зад тях на очи бият фасади на доста санирани стари жилищни
блокове. Общо взето градската гледка е приятна, за разлика от тази в близкия
пазар. Като в някоя южна страна стоката е на улицата, хора се разминават всеки
в своята посока. Минаваме през центъра, където, както в много други градове е
надписът с името на града в определено подчертан син цвят, накрая на който е
изобразено слънце. Паметник, граден преди десетилетия, напомня за Балканската
война, а и на други след нея. Не става ясно защо в града грижата за цветността
е символична, на много места дори липсват и наченки на островчета със засадени
цветя.
По неписано правило всеки турист от своето пътешествие
запомня няколко неща: какво е видял, какво е преживял, къде се е снимал, какви
хора е срещнал и каква храна е консумирал. Нашият спомен от Кърджали е от
ресторант за турски ястия, консумирани с удоволствие – някои и със спомена за същото
меню, но в южната ни съседка, т.е. в оригинална среда. Без забележки се
засищаме с поръчаното на трапезата – всеки според своя вкус и джоб, макар че
цените в ресторанта бяха нормални за областен град.
МЕЖДУВРЕМЕННО ИДВА ЧАСЪТ,
КОГАТО СОБСТВЕНИКЪТ НА ХОТЕЛ „БОРОВИЦА“ Е ПРИСТИГНАЛ, ЗА ДА НИ ПРИБЕРЕ С
МИКРОБУСА СИ, ОТВЕЖДАЙКИ НИ ДО ЯЗОВИР „КЪРДЖАЛИ“.
Бившата хижа на БТС там той е превърнал в райско
кътче с впечатляваща и запомняща се гледка към водната шир – различна в утрото,
през цъфналия ден и надвечер. Зелен простор пред хотела, в който се разхождат
по поляната различни птици, сред които разкошен петел от възможно най-висока
класа, три разноцветни пауна, кокошки и др. Алея с червени сърца, разположени
като гирлянди, създава романтично настроение. Различни дървета – сред тях
плодни и палми, допълват представата за вселенски душевен мир. Излишно е да
разказвам упоително, че в тази обстановка преминава и вечерята, поръчана в
ресторанта, полята с вездесъщата кайсиева ракия, от която все още е останало
достатъчно количество в раницата. Разбира се, място в глътката и стомаха има и за
тънки питиета от бара на хотела, обслужван от млади и неопитни сервитьорки - мили и симпатични.
Последен ден на екскурзионното летуване. Време е за
преодоляване на още две предизвикателства. Първото е на час-час и половина от
хотела. Става дума за една от няколко в страната ни пещери с едно и също име – „Утробата“.
Тукашната обаче е най-популярната, поне през последните години, защото преди
по-малко от две десетилетия при друго идване тогавашната силистренска група
трудно я намери, за да се изкачи по дървената в оня период стълба, за да влезе
в уникалното „съоръжение“.
От бронзовата епоха насам то е в ролята на светилище,
но на практика представлява естествен хоризонтален процеп (размери 3х2,5х22 м) в скала, който е бил
допълнително изсечена и оформена от човешка ръка, наподобяваща матка (утроба).
Вътре археолозите разпознават олтар, както и ни уведомяват, че в горната част на пещерата чрез пукнатина за
няколко минути всеки ден точно в 12 часа прониква слънчев лъч. Благодарение на
него се извършва своеобразно „оплождане“, т.е. осъществява се свещеност, както твърдят
български траколози.
Бидейки около язовир Кърджали е добре да се отдели
време и за посещение на една по-малко известна руина, достигането до която туристическите
гидове определят, като „приключение с лодка до най-непристъпната крепост в
Родопите“. Намира се вдясно от хотел „Боровица“ и до нея се отива с водно
колело или с лодка (сред вариантите е моторница). Няма безплатен „обяд“
обаче, придвижването по вода струва определена парá. На брега се излиза на
пътека, отвеждаща до останки от периода IX-XIV век, когато крепостта е била най-актуална.
Ранновизантийската трикорабна базилика е от още по-ранен период, тъй като е
датирана към V век. Най-ценна обаче е гледката от височината към меандрите (плавни
извивки по
река във форми
на подкови,
образували се
под действието на съвкупност от фактори) на две реки – Арда и Боровица.
АВГУСТ НА 2023-А ГОДИНА СЕ
РАЗГРЪЩА КАТО КНИГА, ЧИИТО ПРЕДИШНИ СТРАНИЦИ ВЕЧЕ СА ИЗБЕЛЕЛИ,
а следващите тепърва ще бъдат написани,
защото такава е логиката на живота – преживяното да остава невидимо в
пространството, а това, което предстои да виси, е в очакване да бъде доловено и запаздено в един или друг документиран вид.
Завършва силистренският туристически поход в Родопа на групата „Който се
страхува от мечки…“. С надеждата да сме живи и здрави и догодина, за да тръгнем
отново – в почти същия състав, но с ново име и по друга дестинация.
Кой знае, може да ни се отвори парашутът да литнем
към Карпатите, за да опознаем и планини, които понастоящем са извън българска
територия, но помнят стъпките и делата на нашите родни предци. Ако не се случи
това – отново ще тръгнем по знайни и незнайни друми към някои от местата и върховете към тях, където вече сме били неведнъж, но знаем, че винаги си струва да бъдат наобиколени
отново. Защото планината зарежда с енергия, съхранена през вековете чрез
естеството на природните закони, а не на последно място – и от посланията на
историческите събития, случили се под нейните безбройни върхове.
Август 2023 г., Силистра –
Родопа – Силистра
Йордан Георгиев
Няма коментари:
Публикуване на коментар