Създаването и образуването на национална аксиома в българския етнически субстрат и наслояването ма традиционна култура в своето изначалие са квалификация на процеси, произтичащи вътре в етнографските понятия. Един от най-съществените белези на народното съзнание/самосъзнание на общността, наред с духовната и материална култура, както и езика, са историческата памет и общата религия/Ангелов 1971:22/. Визирайки класификацията по бита и културата на хоризонтално ниво се очертават няколко направления по посока на поставената тема за гагаузите. Структурирането на изложението ще обхване като цяло етнографската група със своите културни и диалектно-битови особености; със специфични чертите на културата, които осъзнава и поддържа.
За
по-голяма яснота ще обърнем особено внимание на „препъни камъка“ –
етнолингвистичната общност, базирана върху основата на родствен помежду си
етнос (Волжки българи – Дунавски българи), визирани върху единния си произход,
стародавен език и говор на сходни езици, които са близки с други съседни и
наложени. Такъв език е кипчашкият от XIII в., нататък и сред Волжките българи.
Народностното самосъзнание се предава приемствено – от поколение на поколение и
е един от ярките трайни показатели за реално съществуване на народността/Колев
2002:32/.
Кои
са гагаузите: етнодемографска гpyпa на лингвистична основа, обитаваща
Североизточна България, в частност на изток до с. Еркеч и Голица преди
Провадийските съртове по протежение на черноморската ивица до делтата на р.
Дунав. От Исакча в Румънска Добруджа върви към Бабадаг и продължава до
Силистра, отклонявайки се по посока на Шумен до с. Избул, и затваряща
географския реал към Провадия. Това е докъм 1878 година, след което гагаузките
процеси на повече от две-трети са заличени естествено, приемайки отново
неоспоримо българският си произход и българския си език за изконен.
На
запад към Делиормана/Лудогорието са така наречените гаджали, за които в
изложението не е място да говорим за тях. На практика десетки и дори стотици
селища в така очертания географски район са били гагаузки. Защо ли? Гагаузин е
всеки българин, говорещ турски. Какъв турски е говорен също е спорен момент? За
гагаузите се споменава и в някои отделни изолирани места на българска
територия, но главно по протежението от Странджа до Загора и Тракия. До тази
щекотлива тема са се докосвали мнозина автори, учени, краеведи, политолози,
лингвисти, както и родолюбци.
Голяма
част от тях са за твърдо българският произход на гагаузите, като П. Мутафчиев,
Е. Боев, К. Иречек, Л. Милетич, Д. Гаджанов. Има автори, считащи ги за турци на
базата на говоримия език, който изповядват. Такива с лекота приписват на тази
етнолингвистичиа гpyпa принадлежност далеч от изконния ѝ произход с цел
обслужване на нечии интереси и цели. Те поддътржат теорията, че става дума за
турци, приели християнството, осъзнавайки добре, че Османската империя е
конгломерат от етноси, етнодемографски групи и народи. Предвид редица
обстоятелства такава теория би затруднила доказването на обратното, а именно българския
произход на гагаузите. Това са техните стремления, за което в съвремието се
инжектират колосални финансови средства с една едничка цел — отлъчване от рода
и от корена. Всеки има изконното право да се самоопределя какъв е и къде е в
етническото пространство, но нека това да не е под натиск и внушение, обещания
и залъгвания.
Истината
никога не може да бъде скрита. Полският турколог Т. Ковалски нарича гагаузите „турци“,
но не ги смята за анадолци, а само за нашенци. Каква несправедливост е извършил
неволно ученият, без да помисли за последствията от това свое изявление и какво
означава това за нашите сънародници — гагаузите/Боев 1988: 18/. Не малко опити
се правят да се докаже, че в Североизточна България през XIII в. са разселени селджукски
турци, които са стартирали понятието за гагаузи. Опоненти на такава неистина са
Страшимир Димитров, П. Мутафчиев „Мнимото преселение на селджукски турци в
Добруджа през XIII в.”, Е. Боев, Кр. Мутафова.
Тези
автори са категорични, че това е мнимо преселение, химера, монада, нещо
несъществувало никога, един добре пресметнат писмен ход. Поддръжници за такова
преселение има сред редица турски автори, което е логично да е така, но без
исторически доказателства псевдотеорията им увисва. В своята разработка
„Неортодоксалният ислям в Българските земи. Минало и съвременност” (2011 г.) Невена (Невин) Граматикова отделя пространно място в изложението за
селджуките и ни убеждава, че такова преселение е имало, поднасяйки и доводи на
редица турски учени. Същата се базира и на „Огузнаме” на Сеид Локман – придворен
поет на султан Мурад III (1574-1579), като преработка или препис от съчинението
„Селджукнаме” на Язъджъоглу Али, съставено при същия султан. Самото съчинение е
преработен превод от съчинение на Ибн Биби върху историята на селджукската
държава. Проверявайки щателно аргументите от „Огузнаме”, съпоставени с
византийски и арабски извори от въпросната eпoxa, П. Мутафчиев авторитетно с
логическа смисленост доказва, че се отнася до художествена измислица.
За
личността на Саръ Салтък авторът установява, че става въпрос за проповедник и
то татарин от бекташийския орден, който няма нищо общо със селджуките. За
гагаузите Мутафчиев прави коментар, че те са потомци на заселените през XI-XII
в. в Добруджа кумани, узи, печенеги. Докато Мутафчиев и Дуда поставят под
съмнение достоверността на „Огузнаме” и на първоизточника му П. Витек, някои „западни”
автори (М. Кийп) и турски историци
приемат за достоверно сведението, че е имало такова заселване на селджукски
тюрки в Добруджа/Граматикова 2011:144/. Махиел Кийл излиза с още
по-невероятната хипотеза, изтъквайки, че по времето на татарския протекторат
над България останалите в Добруджа селджуки, забележете – тюрки, водели
необезпокояван живот и се ползват с покровителството на Ногай.
Продължава
Кийл — след отхвърлянето му, когато българите завладели тази земя, повечето на
няколко вълни мигрирали в Северозападен Анадол. А онези, останалите в тези земи
(Добруджа), след смъртта на Саръ Салтък приели християнството (букв. станали ахряни-неверници).
Според П. Витек, техни потомци днес са гагаузите, населяващи района на Каварна
и Балчик/Граматикова 2011:146/. За да сме чисти пред съвестта си, веднага
отговаряме на въпросните Кийл, Витек, Граматикова…, че през XIII в. е немислимо
да дойде друговерец — мюсюлманин да се засели в Добруджа, когато тя е изконно
българска територия и под владенията на българските царе. Нито пък останките от
тези „уж селджуки, приели християнството”.
Колкото
до Ногай, неговото влияние прекъсва завинаги, след като българите му поднасят
главата на Чака, а той пребивава няма и година време в земите на
българите/Ангелов, Чолпанов 1994:170/. Като календарно време е невъзможно да се
заселят и отседнат трайно такива селджукски групи и то при враждебно настроено
местно население спрямо такива пришълци. Видно е от историческите документи, че
никъде в българските средновековни извори не се споменава за подобно заселване
и преселение. Казусът, че при Никейския император Михаил VIII Палеолог това е
осъществено, не се покрива с достоверните източници по темата. До такова
становище достига и П. Мутафчиев/Мутафчиев 1993:201/.
Опитът
на М. Кийл да представи легендарния Саръ Салтък, заселил се в периода (1263 г.) в Добруджа, и представен като мисионер
да ислямизира района около Бабадаг надхвърля отново тези възможности от
реалността. Самият той е споменат, че е тюрк, а не селджук, и му приписват
редица тайнства и посвещенски задължения, като не се пестят имена, като на
Хаджи Бекташ Вели – създател на бекташийския орден. Той пък, след като посветил
Саръ Салтък в мистичния път, го изпраща да проповядва в Рум като негов халифе (посветен
мисионер). Върху килимче по морето с двама свои абдали (пътуващи дервиши
проповедници) от Синоп на Кримския полуостров стига до крепостта
Калиакра/Граматикова 2031 I:147/.
Кримският
полуостров в периода до началото на XV в. е под изключителното владение и
протекторат на Волжките българи, а самото Каспийско море е наричано „Булгар
дингез” — българското море. Знайно е, че Волжките българи приемат исляма като
своя религия, макар да не са тюрки, за каквито мнозина ги смятат, защото са туранци.
От нашествията на Ногай по техните земи и владения в края на XIII в. е наложен
и кипчашкият език — вид тюркски език, близък и сроден с турския, но със своите
разлики и диалектно състояние. Много лесно и просто като идея е да се внушава
месианство от посока Кавказ. Знае се, че не са прекъсвани връзките между
Волжките и Дунавските българи до идването на турците в края на XIV в.
Неоспорим
е фактът, че сам цар Иван
Асен II е спасен и приютен от Волжките българи, които го и възкачват на
престола. Приемайки кипчашкия език за разговорен, голяма част от Волжките
българи също загубват своята идентичност и започват заради езика им да бъдат
наричани „белите татари“. По-скоро допустимо е да са се преселили наши волжки
българи, а не измислените селджуки, които са приети от сродните си братя по
кръв и родство, и така те да са използвани в играта на написаното „Огузнаме”, а
отпосле „Следжукнаме”. Твърде разумно становище, имайки се предвид конкретното
обстоятелство, че Волжките българи са мюсюлмани и може вместо тях за по-изгодно
да се отрази селджуки. Това само за себе си не е изолиран ход.
Иван
Грозни, подчинявайки след кървави сблъсъци и битки на живот и смърт Волжките
българи, започва военни операции не срещу други, а срещу половците-куманите и
през всичкото това време думата българин-българи не се споменава. След победата
си над тях Иван Грозни започва да се титулува изведнъж с прозвището „цаpь всех
русам и болгаром” („цар
на всички руси и българи“).
В „Сказание о полку Игорове” се говори за битки с половците-българи. Ако това е
правдоподобното историческо предание, то завоевателите-руси не правят разлика
между българи и половци. Следователно те са едно цяло (един народ). Цитираме последното, имайки
предвид, че куманите възприемат кипчашкия език след татарското нахлуване през
XIII в. в пределите на тогавашна Волжка България. Този език е тюрски, наложен
като официално разговорен вид диалект на турският но по-различен в своите
вокали и омекотяване, както и звучащ по-приятно.
Логически
това население, идвайки в пределите на Дунавска България да е прието като свои
и да говори кипчашки език, а възприели християнството пред исляма, както и
татарите обичали християнството/Имен 2001 :169/, след което са ги и нарекли
гагауз — гагаузи. В „Джагфар Тарихы” Бахши Иман, описвайки историята на
българите и на всички родствени, произлезли от тях групи, народности и народи,
отбелязва, че българи са каракалпаки, балкари, карачаевци, азербейджанци,
чуваши, украинци, дунавски българи, гагаvзи/Иман 2001:356/. За селджукските
турци той обяснява, че те са огузи-узи и са се настанили в Задкаспийските
територии в Туркестан/Иман 2001:360/.
Саръ
Салтък е прозвище (епитет), това не е име на физически човешко
същество, което е още едно потвърждение за неверността на селджукския произход
на гагаузите. Саръ в превод от кипчашки (тюркски; турски) е жълт, а „салтък” е
вид жълт пясък, по-едър и по-груб. Такъв
пясък е установен единствено само около бреговете на Азовско море до Фанагория
— стародавната столнина на Кубратова България. Може за някои да е по-достъпно
да се захване за посоката Крим – Дунав: отгоре е ислям – надолу е християнство.
Книгата „Един народ – две вери” на Й. Касабов от 2011 г. дава отговори на този
въпрос, а именно: българите са народ, изповядващ две велики световни религии — християнство
и ислям. Затова някъде при Дунавските българи се запазва християнството и
българската култура, а се говори на кипчашки, при други се изповядва
неортодоксален ислям, където имената са турцизирани, но традиционната народна
култура е паритетна между българска и небългарска с превес на българската.
Такава
култура е утраквистична (двойна) с преклонение еднакво на един и същи
светец, но за българите християни те са българско название – св. Атанас, св. Никола,
св. Илия, а за неортодоксалните мюсюлмани е Саръ Салтък, Ак Язълъ, Йонус Абдал,
Myca баба и други. Поради стеклите се обстоятелства на пет вековно турско
робство и потисничество от страна на гръцката фанариотска църква, българите са
лишени от всички други атрибути на свободен живот, изповед и самоопределяне, а и
са подвластни също на унищожение и на кражба на безценна историческа и светска
книжнина – открадната, заличена и изгорена от фанариотите/Касабов 2013:64/. По
този начин българската историография се осланя слепешком на податки и
откъслечни сведения и писмени извори, някои от които, като „Огузнаме”, са твърде
съмнителни. Те са преминали през множество варианта на прочит и препис, докато
достигнат до удобен за въздействие вид в разновидност, пригодна за
разпространителите.
В
изконно българските ни земи с очертания регион на Североизточна България прозвището
гагаузин възниква по езиков признак в условията на тотална турска хегемония, в турска
и никаква друга езикова практика. Огагаузяването означава единствено
преминаване в една или друга степен към турския език, добре познат като практика
и название като турски, но го наричали преосмислен хитроумно от политици и
учени като тюркски/Боев 2006:24/. В антропологическия си облик гагаузите носят
окраската на местната етнографска гpyпa, също и известни черти от приемствената
култура на техните предци, дошли по тези земи от различни краища на отделните
етнографски групи — тракийци, балканджии, шопи, полянци, рупци. Гагаузите са
ревностни православни християни, неподдаващи се на никакви верски заблуди от
други еретически мисии и мисионери на католицизма и протестантизма, нито на
адвентната и на петдесятната църкви.
Също
така са им чужди поганските съблазни — в частност митарствата и мисионерството
на „добрите” братя по принадлежност. Знайно е, че от дълго време се митарства
сред това население с цел откъсването му от изконно българския му корен. При посещение в Бабадаг в текето на Саръ
Салтък преди известно време се натъкнахме на фрапиращи и очевидни факти в
такава насока. Самата постройка с тюрбето бе изцяло променена и осъвременена
според сунитските канони и ортодоксалния ислям. Вътре в помещението всичко – от
основи до купол, бе сътворено наново. Излизайки отвън, вдясно до входа на
новото тюрбе видимо се забелязват няколко стари, добре обработени и загладени
камъни от мек варовик, с типичния за българите каменен градеж. До основата на
единия камък с големина около метър и височина не по- малко от 50-60 сантиметра
в образуваната ниша от стария и новия градеж личеше, че на това място се палят
свещи. При запитването на нашата водачка дали тук палят свещи и се молят, тя
спонтанно потвърди и започна да целува ръцете ни, и ни наричаше „о ходжам” – „о,
свещенико“.
От
нея разбрахме, че около Бабадаг и в Исакча има още много гагаузи, които не се отказват
от своята вяра на предците си, но говорят турски, естествено и румънски, тъй
като българският изобщо по тези места е табу. Тук се преплитат виждания и
позиции, характерни в своята практика и за гагаузи, а така също за
алиани-къзълбаши. Къзълбашите имат отдавна почит към Саръ салтък, но не споменават
за селджуки и тяхно наследство по повод на светилището. Прозвището гагаузи в
българските земи, особено в Североизточна България, възниква по езиков признак,
в частност в периода XV-XVII в., когато е време на усилна асимилационна и
имперска политика на султаните. От една страна турцизация – огагаузяване, от
друга фанариотска – погърчаване. В условията на тотална хегемония – турска и
никаква друга езикова практика, но без тази действеност да може да измести
българските синтактични модели, отражение от рефлекса и начина на стереотип и
мислене/Боев 2006:23/.
Огагаузяването
в крайна сметка е преминаване в една или друга мярка към турския език, позната
практика при гагаузите и техните съседи, съотнасящи го към турския. Много
политици и учени го преосмислят на тюркски, което е и реален факт с налагането
на кипчашкия език след XIV в. Този език е език на тюрки, като сборен от говора
на редица езици, упражняван и сред друго население като основен говорим, а
приет от турците като „техен”. Емил Боев споделя, че нашите българи, които
говорят турски диалектен език чувстват нетурския характер на общуване и го
характеризират като „гагаусчасъна тюркче“. Перифразирано в адекватното му
преводно значение е „начин на говорене на турския от българи“/Боев 2006.24/. Известният
възрожденец и учител Рашко Илиев Блъсков през 1848 г. учителства в Провадия и
разбира, че българското население е огагаузено. Той учи гагаузчетата да
говорят, четат пишат на български, в църква се чете също на български. Заради
тази си възрожденска дейност е подгонен от варненския владика, уволнен е от
служба и изпада в крайно тежко положение/Блъсков 1901:571/. Гръцките попове
проповядват от амвона на гръцки, а
турският е говорим език – така българите са игнорирани.
Практиката
в огромната си маса българите да се зоват гагаузи е и като предпазна, защитна
функция. Гагаузинът не плаща вергии (данъци) и вземания, налагани на християнското
българско население като на неверници. Така по данък джизие, плащан само от
българите християни, се разбира къде има такива селища. В дефтерите и
регистрите точно е отбелязано колко ханета (къщи) има всяко село и от кого какъв данък
се взема. Практиката показва, че в един регистър (списък) на облагаемите с джизие домакинства
в мирийските села в Североизточна България през XVII в. при едно описване през
1635 г. се вижда, че при следващото след две десетилетия много домакинства вече
не плащат джизие, тъй като са станали сгагаузи/Димитров 1986:257; 376/.
Оцеляването и методът на принудата водят до такава промяна, включително в
езика. А етнокултурата на тези българи е с изцяло български характер. Това се
доказва от етнографското положение на уседналост и живот, също в българоезичния
им фолклор, традиции, облекло, храна, празнично-обредна система.
Гавраил
Занетов записва образци на гагаузкия фолклор и песни в с. Конгаз, Молдова/Занетов
1933:121-143/. Диана Димитрова в
информациит,е подавани ѝ от по-възрастни жители на Виница, Варненско, споделя,
че не е срещнала определението „Ние сме гагаузи”, а само „На нас ни казват гагаузи”. Това подчертава факта, че те се
самоопределят като българи, а другите българи, за да ги отличат като говорещи „тюркче”,
ги наричат гагаузи. Често се преплитат устоите на етничната и верската
принадлежност с отъждествяване на българин=християнин. „Бис християн, ески
булгар” („Ние
сме християни, стари българи сме“)//Димитрова
1999:87/. Според дядото на Диана Димитрова, „освен, че са стари българи”,
казват още, че са „кара булгар” (черни
българи),
защото носели черни саръци (гъжви
на главите си)/Димитрова
1999:89/. Сходно и близко наименование с това е „кара калпаки” (черни шапки) в Украйна, а тук във Виница са
наречени „черни българи“. Тук вече е завръзката – същите гагаузи носят черни гъжви-шапки,
както верните калпаци на каракалпаките. Гагаузите твърдо и упорито поддържат
своята национална принадлежност-българската.
Във
времената до освобождението през 1878 година те криели вярата си, дори
започнали да носят шалвари и фереджета, а мъжете фесове, за да се спасят от
гонения и да съхранят корена си. Гагаузи е само оня българин, който е християнин,
но говори „тюркче”. Раята не е трябвало да говори на своя български език помежду
си, за да не злослови и заговорничи по адрес на бея и властниците. С течение на
времето децата на тази „рая” приемства езика и го препредава на своите деца,
внуци и правнуци. Друга причина да
заговорят на тюркче е, че турците правели много зулуми, грабели и убивали
непокорните българи и тези, които не говорят езика на властниците. Така се
приема диалектният „тюркче” по нашите земи. Очертават се две теории за говора
на гагаузите: едната е, че те са Волжки българи с наложен кипчашки език; другата
е спасяването от непосилното тегло и мракобесие, наложено от султанската
държавна уредба и постепенно масово заговорване на „тюркче”. Втората теория е
най-действена и непоколебима, но първата хипотеза е доказателство за
непрекъсващите връзки между Дунавските и Волжките българи. И при двете на
преден план е факторът спасение и опазване на идентичността, а не, че са от
чужда народностна гpyпa, за каквато мечтаят мнозина да е така.
През 1856 година българите от Силистра поканват известния възрожденски учител Рашко Илиев
Блъсков да им бъде учител. Той споделя „…Започнах да прибирам
българчетата-гагаузчета да ги yчa. Мъчнотия голяма. Не знаят български,
трябваше по-преди да ги науча да говорят български, да посея семето на
българския език, с българското учение в тоя погагаузен град, дето всичко
българско се презираше и тъпчеше”/Блъсков 1901:580/. В своите спомени синът на
Рашко Блъсков – Илия Р. Блъсков, споделя, че искрените българи много мразят
погърчените силистренски гагаузи, че и гръцкия владика Дионисия — 1857
година/Блъсков 1985:35/. От двата източника става ясно, че огагаузяването за
Североизточна България е почти завършен процес през първата половина на XIX в..
Въпросът тук е доколко едните говорят „тюркче”, а останалата част – гръцки.
Погледнато реално, излиза, че турци и фанариоти са слети, споени в едно цяло в
практиката си да наложат своето и да заличат (да премахнат) всякаква българска искра на
родолюбие и народност.
Въпреки
всичко това Възрожденско време дава своя принос за възвръщането на българите в
лоното на своята история и действителност. Ярък пример за това е Васил
Евстатиев Априлов, който се е гърчеел пoвeчe ,отколкото подобава, но едно писмо
до него го променя. Става дума за писмо от Юрий Иванович Венелин, написал труда
„Древные и нынешние болгаре”. В него той описва българите като прославен народ
и изпраща писмо до Априлов, в което се обръща с молба българите да започнат да
събират песни, исторически и етнографски материали, чрез които да запознаят
чужденците с миналото си и да ги заинтригуват със своето тежко положение. Така
Априлов дава началото на организирана събирателска дейност и става
най-ревностен българин – родолюбец и забравя за своето гърчеене. Той създава
плеяда възрожденски будители и учени.
Във
времената от XV до XVIII в. в Североизточна България – в земите на Добруджа,
започвайки от Варненско, Провадийско, Новопазарско и към Делиормана – нататък
до р. Дунав, българите са потиснати и сплашени от свирепите си
господари, и не са могли до към края на XVIII в. да се борят за своето
национално съществуване. С малки изключения пред това население се представят
принудително два варианта на избор: изселване оттатьк Дунав във Влашко и Русия,
или потурчване. За историята не е тайна, че е ставало и едното, и другото. В
тези райони от морето до делтата на Дунава, особено в района на Силистра,
Добрич и Варна, българското население в този така плодороден край е било
унищожено и разгонвано. Остават редица селища с българско население, приело да
говори турски, и да се спасява по този начин от издевателства и насилие.
Въпреки че говорят „тюркче”, на преден план излиза фактът, че те са християни с
българска традиционна материална и духовна култура.
Любомир
Милетич в изследването си „Старото българско население в Североизточна
България” (1902
г.),
отбелязва, че народът различава два вида гагаузи. Едните се считат за българи,
съчувствуващи на българите, женят се за българи и в бита си (в домашния живот, роднинските
отношения, обичаите, фолклора, песните)
не се отличават от останалите българи. Другите са същинските гагаузи, които се
стремят да се гърчеят и не се чувстват българи, загърбвайки това си потекло.
Тях ги наричат „хасъл гагаузи”
(същински) или „приморски гагаузи”, които
изцяло говорят на турски, но са християни/Милетич 1902:16/. Гагаузите се различават и по други белези
едни от други. Онези, които носят български имена и фамилии се считат твърдо за
изконни българи, но говорещи на турски. От тях агите и събирачите на вергии
вземали харач, като от рая, и те не се казвали гагаузи. От родителите си те са
наследили турският език като майчин, при все, че се считат за българи. Вземат
си жени българки, които също скоро напускали майчиния си език. Всички техни
фамилии имена завършват на оглу(олу) — Тончоолу, Димчоолу, Костадиноглу. Това е
сигурен белег, чe те не са същински турци, а приели нещата такива каквито са.
Втората
категория гагаузи са с турски имена и турски фамилии. Говорят турски, но са православни
християни. Обредната им система е българска, но голяма част от тях остава
претопени и дори преминават в лоното на исляма. Тази част е твърде малка.
Характерен белег е, че двата вида гагаузи не се понасят помежду си, дори онези
с турски имена и гъркофили са нанасяли сериозни вреди на останалите чрез
злословия пред бейовете и управителите. След 1878 г. такива гагаузи са побързали
да се изселят към Анадола, считайки се за анадолци — уви, с български произход.
Милетич е отбелязал при своите обиколки редица гагаузки села, които в днешно
време въобще не се водят за гагаузки: около Шабла, Балчик и квартал „Виница“ на
Варна.
Константин
Иречек при своите „Пътувания по България”, стигайки до провадийските съртове и
с. Петров дол (Дерекьой), отбе
лязвайки „От това село се
открива широка гледка. На север се
вижда краят на еднообразната Добрудка, за начало на която тук считат видимия
хълм Ясъ Тепе (Плоска могила). Най-близките села на север са гагаузки, но вече
полупобългарени” /Иречек 1974:919/. Това е отразено през втората половина на ХIX век. Масово така наречените гагаузки
села се връщат към българската си принадлежност, започвайки да говорят на
български.
Този
процес красноречиво показва, че с понятието гагаузи са наричани онези българи,
приели за разговорен езика на своите господари, но вярата и културата си
запазват, каквато е в помислите им от деди и прадеди. Гагаузите се родеят и
сродяват само с българи и гагаузи, те не се смесват с други народности извън
българската. Там, където е възможно, те са в ендогамната общност – вътре в
кръга на техните родове и колена. Такива бракове са характерни за почти всички
етнографски групи на българите, но е и опасно като явление, тъй като при
омесването на бракове и сродяване на близки xopa се пораждат и аномалии. Тези
ендогамни общности са вече отживелица. Всеки създава брачни и съпружески отношения
с когото пожелае, а не както е повелявала традицията до преди няколко
десетилетия. Понятието гагаузи за голяма част от българите е свързано с xopa, говорещи на особен турски („тюркче”), без обаче да ги смятат за турци или
мюсюлмани.
Нещо
повече, сред българското население и доceгa живеещо в смесени райони с говорещи
на турски е запазен феноменът, насаден от столетия да се говори на турски. Това
е ярък пример за колонизация и претопяване в езикова и социална среда столетия
наред. Това си е чиста проба гагаузлък. Вместо да се разговаря на български,
събеседникът тypскоговорящ започва да говори на турски. Понякога дори фрапиращо
се демонстрира незнание на български при положение, че става дума за хора с
минимум основно или средно образование. Това е вид усвоена практика, наложена
открай време. Ползуваш благата и придобивките на родината България, а в
помислите си почиташ „майка Турция”,
която за такива хора е „ана ватан”.
Изложеното
дотук е опит да се представи на преден план първо, чe гагаузите са стари (вехти) българи, за каквито се и считат. В
сбитото съдържание на статията са показани прилики и разлики между самите
гагаузи. За пръв път се прокарва теорията, че една част от гагаузите са Волжки
българи, а не са селджукски турци, за каквито има стремежи да бъдат оприличени.
Приносът е в това, че се щрихира неотменната връзка до XV век между Дунавските
българи и Волжките. За добро или за зло Дунавци и Иделци (Волжани) изповядват и
християнство, и ислям. Това е позволило на някого да се опита да манипулира и
историята ни по този начин. Гагаузите в бежанските процеси на XIX в. по време
на Руско-турските войни се разселват също в Бесарабия, Молдова, Украйна и в
Северна Добруджа. За жалост, в някои райони това население с помощта на „добри
приятели” пoeма в посока, различна от изконното си направление, но такава е
съвременната игра на картата на етнодемографските процеси.
В
заключение можем да кажем, че гагаузите са неделима и изконна българска частица,
както и парче от етнографската ни действителност. С това считаме, че работата
не е завършена окончателно. Има твърде много неизследвани моменти от културата,
от семейните празници, обреди и обичаи, особено погребалните. Гагаузите
заслужават своето внимание и почит от нашите изследователи и учени. Изконно
право е на изследователи от гагаузки селища – на автори като Диана Димитрова от
Виница и още други историци, краеведи и етнолози, да бъдат извършени проучвания
на терен в селища с гагаузко население. Това е проблем, засягащ националната ни
култура, който не търпи отлагане, докато времето не е заличило все още и
малките отломки, останали от тази гpyпa.
БЕЛЕЖКИ В ТЕКСТА
Ангелов 1971.
Ангелов, Д. Образуване на българската народност. С., 1971
Ангелов,
Чолпанов 1994. Ангелов, Д, Чолпанов. Б. Българска военна история през
средновековието X-XV в., С.,1994
Блъсков
1901. Блъсков, Р. Автобиография на Райча Илиев Блъсков. –В: Сб. НУНК, кн. XVIII-1901.
Блъсков
1976. Блъсков, Ил. Спомени-под
редакцията на Д. Леков. С., 1976, С.1985
Блъсков
1985. Блъсков, Ил. Спомени, С.1985
Боев
1988. Боев, Емил. Из пътищата на Лудогорието. -В: Материали за миналото на разградския
край. Рз, 1988, б-27
Боев 2006. Боев,
Е. Междубългарски наименования прозвища и прякори(с кратьк речник).
С., 2006
Граматикова 2011. Граматикова, Н. (Неортодоксалният ислям по
българските земи. Минало и съвременност). С., 2011
Димитров 1986. Димитров, Стр. Извори за
българската история, XXVI,C., 1986
Димитрова l999. Димитрова,
Д. Теренната работа в етнолингвистичните изследвания. -В: Украйна и България.
Етнокултурни и етнолингвистиини аспекти .С., 1999, 87- 135
Занетов 1933.
Занетов, Гав. Български народна песни от с. Конгаз, Бесарабия. -В : Списание на
Българска Академия на Науките - БАН, кн. ХІV, С., 1933, 121-143
Имен
2001. Имен, Бахши. Джагфар тарихы, С. 2001
Иречек
1974. Иречек, К. Пътувания по България, С.,1974
Касабов 2013.
Касабов, Й. Възрожденски ценности и иновации в съвременния бит. -В: Понятия,
Ценности, Промени. Историята. Време и реалности. В.,2013, 62-76
Колев 2002.
Колев, Н. Българска Етнография (Етнология), ВТ., 2002, VI преработено издание
Мутафчиев 1993.
Мутафчиев, П. Мнимото преселение на селджукски турци в Добруджа през XIII в. -В:
Изток и Запад в европейското средновековие, С., 1993, 199-337
Мутафова 1994. Мутафова, Красимира. Към
проблема на османските методи на завоевание (Историографски модел на
представяне през XV век). -В: Трудове на
Великотърновски университет „Св.св. Кирил и Методий”, Исторически факултет.
T.32, кн. 3, ВТ, 1994, 159-180
Няма коментари:
Публикуване на коментар