Милка Трендафилова с нова книга - авторска благодарност към спътника си в живота инж. Дяко Трендафилов

В последните няколко десетилетия свое запазено място в литературната общност на Силистренския край има Милка Трендафилова от село Калипетрово. Тя е автор на десет книги, всяка от които е със собствено звучене, независимо дали е патриотично четиво, разкази с подчертано народностно автентично съдържание или хумористично-сатирични творби. Последната ѝ книга също бе приятна изненада за нейните почитатели – става дума за сборника със 130 авторски народни песни, озаглавен „Иван Тодорка думаше“, който през м. юни 2023 г. бе представен в Духовния център на православен храм „Св. ВМЧК Димитрий“ в село Калипетрово.

И ето, скоро след това, пред съда на читателя Трендафилова предлага нова своя необикновена творба, този път написана в мемоарен стил и посветена на нейния съпруг инж. Дяко Трендафилов – спътник в живота, но и човек, който е до авторката през целия ѝ период на творческо доказване. В някаква степен може да се каже, че той е и съавтор на книгата, наречена „Пътят на един инженер“. Творбата е от този тип, в който литературната измислица е неприложима, защото разказът върви като повествование от биографичен характер.

В случая житейските премеждия са свързани с публична личност, каквато е инж. Трендафилов. На по-широката общественост той е известен като дългогодишен ръководител (до пенсионирането си през 2006 г.) в някогашни учебни заведения в Силистра, като ПИМЕ и Технически колеж към ВМЕИ „В. И. Ленин“ – София. В днешно време от 1998 г. насам техен наследник е инженерното направление във Филиал Силистра към Русенски университет „Ангел Кънчев“.

На този период от живота на Трендафилов е отделено не малко внимание, защото като при всяко преобразувание се преминава през различни перипетии, понякога нелогични и неочаквани, но най-често те са резултат от йерархични решения, определящи бъдещето на една институция, както и на хората, свързани с нея. Ангажираните с въпроса в близкото минало в местната законодателна и изпълнителна власти, както и в просветните среди, помнят лютата борба за базата на Икономическия техникум, където бе Колежът със своите лаборатории и машини. В крайна сметка надделя управленският натиск, предвид обединението му с педагогическите специалности от Института за подготовка на учители, преместването да стане в неговата сграда срещу Дома за стари хора.

В този смисъл книгата има и краеведско-исторически характер, защото, макар и от лична позиция, съхранява познание за процеси и за отношения между институции и хора, всички от които в определен отрязък от време са се борили за своята си кауза. Отдава се значимото на тези от тях с принос в образователната сфера, но се хвърлят камъни и в градината на други, които имат грях към определена общност, респективно към личностите, които са я представлявали.

Разбира се, безпределно интересна е и частта, отнасяща се до съдбата на инж. Трендафилов, белязала го да остане на 7 години полусирак, оставяйки го без баща. Този момент е с траен отпечатък в по-нататъшния ход на неговия живот, подчинен на съобразяването му с възрастни баба и дядо, които макар и заможни – поне до времето на колективизацията на селското стопанство в България, не му дават възможност да се изучи редом до своите връстници. Независимо че от малък Трендафилов е скромен и ученолюбив, открояващ се сред съучениците си както в началното, така и в основното училища (за отбелязване е, че през 50-те години в Калипетрово е имало 3 училища).

Благодарение на своята упоритост обаче той успява дори и много по-късно от всички други да завърши – при това за скоростно кратък период от време, средно образование в Силистра, а впоследствие и инженерство в строителния институт в София. По този начин доказва, че когато човек има мечта и я следва, той постига целите си. Той е пример за младеж, който преодолява безброй трудности, за да получи своето в живота, защото го иска неистово, има качествата да го постигне, а и го заслужава.

Какво е било във време на незначителни възможности за комуникация, включително по отношение на транспорта, да учиш по задочен начин в столицата, като едновременно с това работиш, но не като началник, и в същото време строиш къща и гледаш семейство? От днешна гледна точка трудно можем да си го представим колко това „струва“ на личността и на фамилията и за него само съвременниците му могат да се изкажат компетентно.

Книгата дава информация и за един вече забравен в град Силистра период, когато тук кипи здраво строителство в промишления и в обществения сектор – на сгради за заводи и учреждения. А за това трябват специалисти, материали и работници. Как се намират научаваме от книгата, както и през какви трудности се преминава в снабдяването и в самия процес на изграждане. Не на последно място от „Пътят на един инженер“ си потвърждаваме впечатлението, че Милка Трендафафилова намира подходящи форми, за да отдаде дължимото на хората за помощта им към нея в професионален и в творчески план. Този път естествен и очакван адресат на акта на благодарност е съпругът ѝ и спътник в живота – инж. Дяко Трендафилов.

Йордан Георгиев