Най-новата книга на д-р Йордан Касабов - „Милостта на времето“, с прощъпулник представяне на международен форум в Балчик

 

Най-новото изследване на д-р Йордан Касабов – „Милостта на времето“, е плод на непрестанните дирения на един вечно търсещ автор, чиято будна съвест и висока академична подготовка го тласкат да потърси отговори на премълчавани или неглижирани досега въпроси, свързани със съдбата на българското население, приело исляма по време на османското владичество. В книгата се разгръща тезата, че макар част от нашия народ да сменя вярата си, за да се спаси от дискриминацията, непосилните налози и кръвния данък, то тези хора са намерили начин да пренесат през вековете спомена за своя род и потекло. В защита на тезата авторът подбира три основни групи аргументи, разположени във възходяща градация: логиката, историческите факти и етнологията. Книгата бе представена в панела за етнологията на българите по време на Международен форум „Българско наследство“, проведен в перида 24-26 август 2023 г. За  нея пред аудитория от България, Румъния, Молдова и украйна говори доц. дфн Тодорка Георгиева - преподавател във Филиал Силистра на Русенски университет „Ангел Кънчев“, която е автор на единия от предговорите. За труда на Касабов четете също тук: www.jordansilistra.blogspot.com/2023/08/blog-post_23.html.

Логическите аргументи са почерпани от впечатленията и размислите на Йордан Касабов при дòсега му с български и чуждестранни учени, които, изследвайки произхода на българите – мюсюлмани, стигат до заключението, че те са потомци на местното помохамеданчило се население, а не на преселени турци. На същите изводи навеждат личните наблюдения, срещи и разговори на автора с български мюсюлмани. Една част от тях са наши съграждани и макар да знаят от дедите си, че имат български корени, не го афишират. Други са се установили в Република Турция през различни моменти от новата и най-новата ни история; те говорят български език и го употребяват в своето ежедневие, а нерядко и в деловите си отношения. Макар да обичат България като своя родина, финансовият им интерес ги задържа в нашата съседка заради нейната стабилна законова основа.

 Убедителността на всички тези аргументи е силна, защото почиват на споделени свидни спомени и на разкази за удивителни човешки съдби. Колкото и логични да са, доказателствата от този порядък имат характера на лично мнение, затова не са неоспорими. Нужни са аргументи от по-висока степен. Ето защо Йордан Касабов подбира и поднася реални исторически факти, които подкрепят и доказват неговата теза, че мюсюлманите в България не са наследници на османските турци и не принадлежат към турския етнос.

В първите четири части на книгата се изтъкват свидетелствата на съхранените архивни документи – султански заповеди (ирадета, фермани и укази), узаконяващи произвола над християнското българско население; на административни документи, съдържащи данни за имената, отличителните белези, родителите и родното място на отнетите и потурчени български момчета, част от които запазват в себе си своята вяра и отричат пророка Мохамед; на етнографски карти, изготвени и публикувани от изтъкнати европейски учени, показващи, че по време на османското владичество нашият народ заема обширно пространство, като в Източна България преобладаващо е българското по произход население.

 С особено внимание авторът се спира на въпроса какъв е ислямът, изповядван от еничарите, тъй като по това време в империята се разпространяват по-толерантни към християнството религиозни движения, които успяват да приобщят големи маси от адепти – както обикновени хора, така и социално издигнати, каквито са били еничарите. Изяснена е ролята на богомилите торбари (влели се в исляма след XIV в.), на народния ислям и на Бекташийския орден за привличането на големи български маси към мюсюлманството, като същевременно ги правят съпричастни към древни източни религиозни общества и практики.

Йордан Касабов не подминава съществуващите противоположни мнения на някои чуждестранни учени, които твърдят, че в периода XV–XIX в. българският компонент по нашите земи е твърде незначителен и клонящ към изчезване – нещо, с което авторът категорично не е съгласен. Затова той се насочва към проучване на скритите послания, запечатани върху каменните надгробни мюсюлмански паметници в Североизточна България, които провокират вниманието му с изсечените върху тях древни символи и знаци, неприсъщи на исляма.

 Каменните надгробия са неопровержимото етноложко доказателство, че в българския народ трайно присъства българо-мохамеданският елемент, чиято вековна заслуга се изразява в това, че е съхранил спомена за своя произход, като го е изсякъл върху камък, втъкал го е в носиите, извезал го е върху ризите, вплел го е в обредите и ритуалите, за да го знае и да го възкресява непрестанно. Тези паметници на материалната култура стават абсолютният и неоспорим аргумент, който подчертава силата на логиката и на историческите факти. Чрез тях е бил запечатан споменът за рода и е бил отправен заветът към бъдните поколения; те са едновременно указатели и пазители на народността, която е бивала скривана в ежедневието.

 Книгата на Йордан Касабов е задълбочено изследване с научно-приложен характер. Тя продължава темата за вечното в учението на българското богомилство, като я доразвива с наблюденията за неговото проектиране в различните разклонения на т. нар. народен ислям и за каменното му превъплъщение в мюсюлманските надгробия по българските земи. Всеотдайността, с която д-р Йордан Касабов се е потапя в своите проучвания, е пословична. Именно на нея дължим изпреварилата своето  време книга „Милостта на времето“.