Наскоро излезе от печат в Книгоиздателска къща „Труд“ една необикновена творба, наречена „Златна книга на българската дребнобуржоазна кухня“ („Тайната на вкусната кухня в 62+7 от рецептите из тефтерите на моята майка Цветана Зюмбюлева, или отвъд алпаката“) с коментари и съоображения от нейния съставител Борислав Зюмбюлев - главен редактор на в. „24 часа“ – град София, който е родом от Силистра. Още на гърба на корицата авторът е написал, че от тефтерите с рецепти на майка му могат да излязат други три книги, особено посветени на сладкишите. Той смята, че предложенията с ястия за трапезата са ценни, тъй като са спазени базови правила и пропорции, което позволява на начинаещите готвачи, но и на професионалистите дори може да помогне да се представят впечатляващо с приготвените от тях „кулинарни изделия“ за претенциозни клиенти.
Подобно на всяка книга, и
тази има свое „въведение“, в случая във формата на „Основни правила“, от които
разбираме, че споделеното на близо 200 страници представя битовите навици на
няколко поколения „горна класа градски жители“. В ход е направен социален
разрез на българското общество с драстичните промени в него през 60-те и 70-те
години, които създават нови отношения между хората, и съответно се отразяват
дори върху случващото се върху кухненския плот, респективно после и на масата в
трапезарията.
Още на 12-а страница
Зюмбюлев разяснява на читателя, че книгата е своеобразен паметник на майка му,
починала преди 11 години. И допълва: „най-голямата дупка в историческата парадигма
у нас е липсата на автентични описания на бита населението през определен
период. Всичките исторически описания са за разни герои, битки, въстания.
Всичко знаем за Гоце Делчев, но не знаем какво е „драмска ракия и одринско вино“
– това узо от Драма ли е или ципура. А одринското вино мерло от Стамболово или4
от Любимец е“.
В този смисъл правя
препратка към една друга книга, излязла преди пет години – става дума за „Шиковското
население в Добруджа“ на етнолога д-р Йордан Касабов. В духа на съждението на
Зюмбюлев, тази творба показва какво са слагали на масата си в делник и празник
представителите на едноименната подетнографска група, какво са обличали, как са
улеснявали живота си чрез подсказки в елементи по дрехи, чрез акценти в кухнята
си и т.н.
От личните споделени
съждения в книга, която на прав път е кулинарна, разбираме по нещо и за автора,
примерно, чрез признанието, че като млад е искал да учи „Право“, за да стане
адвокат или следовател, както и че е мразел да пише литературни съчинения от
типа „какво е искал да каже поетът“. По-нататък от разказа става ясно как се е
случило така, че е отишъл да учи журналистика. Разбираме още, че огромната част
от книгата е написана край…Света гора в Гърция, едно място, описано от
силистренеца като райско. Определението е достигнато в сравнителен план с други
160 града по света и у нас, които е посетил.
Книги като тази дават на
читателя и информация от рода на това, че у нас „първо“ в менюто е супата/чорбата – според Зюмбюлев това идва от френската класика и е различно от
италианската кухня, например. Аз пък бих споделил по преживявания в Китай, че
там супата се предлага „по някое време“, т.е. за нея няма определен ред, защото
съкровената роля на течното ястие е да запълни свободното в стомаха място.
В потока на речта на
всеки автор може да се научат и други полезни неща – например, че на
кухненските съдове неръждавейка не се…кривят дъната им. Разбираме също, че в
дом като у Зюмбюлеви готвените супи могат да минат като представителни за „източноевропейска
класика“, защото, както журналистът твърди, е консумирал подобни в страни като
Румъния, Унгария, бивша Югославия и Австрия. Основното обяснение е, че неговата
баба по майчина линия някога е завършила „Букурещкия Смолни“ - домакинско
училище, в гимназиалния план на което е имало и часове за определени домашни умения, сред
тях и за готвене.
За хора, които не готвят,
а само консумират храна, никога не са важни въпроси, като този – какво е супа, а
какво е чорба? От книгата узнаваме, че супата е течна храна с кремообразна
текстура, докато в чорбата има плуващи в течност парчета месо, риба,
зеленчуци – за отбелязване – без да са хомогенни. Следват и съвети как да се
приготвят супи и чорби, включително как се подправят правилно със сол, каква трябва
да е застройката на фона на нейната роля и т.н.
Любопитна подробност от
съпътстващите рецептите бележки е информация от различни сфери – природо-научни,
исторически, зоологически и пр.: „по цял свят рибените чорби се правят уж
различно…, по същество това е най-масовата форма на белтъчна храна за бедни
хора“. И още: „…според легендата, най-вкусната рибена чорба е с дунавска вода“.
Тук отварям скоба, за да споделя накратко личен спомен от далечната вече 1990
година, когато в мини екологична експедиция по линия на тогавашната организация
„Българска демократична младеж“ с участието на учителя по биология Жельо
Маринов – Светла му памет!, варихме в дълбок чугунен съд – дали не беше пригодена
войнишка каска (?), при това на брега на Дунава край
Ветрен точно рибена чорба с вода от реката. Нея биологът с подходящ уред - тогава той работеше в "Гражданска защита", провери за радиация
и замърсявания – оказа се чиста, т.е. подходяща или иначе казано невредна за
начинанието. На Зюмбюлев е и призивът – къде на шега, къде наистина: „Бойкот на
бутилираната вода!“, защото според него каквато и да е чешмяната вода, тя е
по-добрият избор в готварското изкуство.
По-нататък в книгата има
раздели за салати, ястия от риба и от месо – свинско, говеждо и агнешко, някои
от които също са „буржоазна класика“; от субпродукти, естествено и – постни.
Обърнато е внимание на храни за трайно съхранение, на сладкиши. Отделно – седем
бонуса, сред които попска яхния, агнешко с булгур (бел.-характерно е за някои общности в
Добруджа),
дори руска салата, която в едни предишни години се поднасяше специално за
новогодишната трапеза (семейната
рецепта при Зюмбюлеви е с пилешко месо).
Книгата е прагматично снабдена и с листи, обозначени за „бележки“, за да може
всяка домакиня да използва по предназначение.
В заключение и едно мое
съждение в някаква степен извън контекста на книгата: обърканото ни от
разнопосочни политически послания настояще все повече ни предизвиква да
надникваме в прашни семейни албуми и в забравени архиви, както и в документи,
скътани самотно в скрина, може би защото имаме подсъзнателна необходимост да
погледнем през рамо в миналото на своя род. За да представим постижения, личностни
качества и умения, разбира се – и достойнства, за които или не сме знаели, или
сме пренебрегвали в духа на времето, в което живеем, или просто не сме забелязвали.
В това отношение все по-скъпи, независимо от своя жанр и съдържание, стават
книги, създадени със синовно преклонение на база на преоткриването на ценности,
които са важни за рода и семейството.
Няма коментари:
Публикуване на коментар