Translate

четвъртък, 8 септември 2022 г.

Полемистът Паисий – ученик и последовател на Константин-Кирил Философ и Черноризец Храбър

Независимо от епохата, в която е написано, полемичното произведение разкрива личността на своя създател: оригиналността на мисълта му, широтата на неговите познания, демократичните идеи, зад които застава; неговата смелост и поетически патос, ораторския му талант, богатството и красотата на неговия език. Умението за подбиране и разполагане на аргументите, способността за проникване в духовния свят на опонента, за  разгромяване и обезсилване на неговите нападки, показват полемичното майсторство на писателя, водещ идеен спор, излагащ и защитаващ своите възгледи.

 Най-ярките полемични текстове в българската литература са родени от вековния съдбовен сблъсък на противоположни интереси, от стремежа да бъдат пресечени чуждите домогвания към културните завоевания на българския народ, от желанието да бъде съхранено неговото народностно достойнство и опазено изконното му право на самоопределение и развитие. Интертекстуалните връзки между възникналите в различно време произведения позволяват разчитането на скритите в тях послания, нещо, което ще се опитаме да направим в настоящето проучване.

 Във Венеция Константин-Кирил Философ води директен диспут с противниците на славянските книги и богослужение. Защитната му реч, известна като „Беседа против триезичниците“, е поместена в Пространното житие на Кирил. Това е блестяща полемична творба, която дава на Кириловите ученици и последователи идейно оръжие за отблъскване на чужди идеологии и домогвания. Дискутираните въпроси са поставени на принципна основа: борец за културно равноправие, Константин-Кирил Философ защитава прогресивната идея, че всички народи са равностойни в правото си да пишат и учат на своя роден език. Зад същото прогресивно виждане застават Черноризец Храбър и Паисий Хилендарски. Издигайки знанието в култ, те го превръщат в оръжие срещу чуждите политически и църковни стремежи, в извор на гордост и самочувствие, в опора на българското народностно самосъзнание.

 Защитата на славянобългарските букви и книги в „Беседа против триезичниците“ е блестяща. Тя е подготвена и изнесена с вътрешно убеждение и полемично майсторство. В спора с триезичниците Константин-Кирил Философ си служи с три основни аргумента, разположени във възходяща градация: логиката, историческите факти и Библията[1]. Логическите аргументи, които използва, лягат върху енциклопедичните му знания за причинно-следствените връзки между явленията в природата и обществото, за постъпателния ход на нещата в тяхното естествено развитие, за невидимата божествена сила, която управлява битието. Най-напред Кирил започва с излагане на своето лично мнение: както Бог раздава природните блага дъжд, слънце и въздух на всички, така може да им даде и духовни блага. Бог е еднакъв в отношението си към народите, в противен случай би бил немощен, завистлив и несправедлив. Гласът на полемиста зазвучава обвинително: „Как не се срамувате да споменавате само три народа, а да отреждате на всички други народи и племена да са слепи и глухи? Защото Бог не допуска прегради пред знанието!

 Убедителната аргументация, разкриваща логиката на Кириловото лично мнение, бива подета и доразвита от Черноризец Храбър в неговия полемичен трактат „За буквите: Бог е дал на хората разум и мъдрост, с които да преодоляват предизвикателствата на живота, а ако нещо изгуби своята стойност, то да бъде заменяно с друго. Ето защо Константин-Кирил Философ изобретява писмена за славяните, които, подобно на много други народи изпърво не са имали букви, а са си служели с черти и резки, за да четат и пресмятат. Приемането на християнството им отваря прозорец към едно богато духовно наследство, осигурява им достъп до вековни знания, скрити в книгите на по-напредналите гърци и латини. Но нито старите български черти и резки, нито някоя от отдавна утвърдените азбуки са пригодни да предават българската реч – нейните специфични звукове изискват специална писменост, ето защо: „Човеколюбецът Бог, който всичко реди и не оставя човешкия род без разум, но довежда всички до разум и спасение, като се смили над словенския род, изпрати му свети Константин Философ, наречен Кирил, мъж праведен и истинен. И той им създаде 38 букви. Полемистът Черноризец Храбър открито иронизира своите противници, като обръща аргументите им в контрааргументи. Онези, които отричат необходимостта от славянобългарската азбука, не разбират естествения ход на нещата: Бог е този, който премахва всякаква преграда пред знанието и мъдростта!

 Логическите аргументи, издигнати от Константин Философ и Черноризец Храбър в защита на изконното право на българския народ да израства и просперира, биват подети и доразвити от Паисий Хилендарски. Според него Самият Бог чертае характера и съдбите на народите. Величаво и бляскаво е миналото на българите, силни и умни са били техните владетели и духовни водачи. Но колелото на съдбата се е завъртяло: в Паисиево време българите са беден, прост и неук народ, макар у него да не е угаснал напълно стремежът към истинското знание. Други народи, по-мъдри и изтънчени от нашия, без свян ограбват бедните, докато българите дори при най-страшни угнетения пазят евангелската повеля за чист и праведен живот, за любов и милосърдие към ближния. С плам полемистът Паисий брани и издига на почит „българската простота и незлобливост, защотоБог обича повече простите и незлобливи овчари и най-напред тях е възлюбил и прославил на земята.

Колкото и убедителни да са логическите аргументи, във времето на Константин Философ, Черноризец Храбър и Паисий те не са неоспорими. Нужни са доказателства от по-висока степен. Блестящата ерудиция на тримата полемисти ги насочва към подбор и поднасяне на реални исторически факти. Кирил изтъква съществуването на писменост у много народи, „които четат Писанието и въздават слава на Бога всеки на свой език. Този факт е потвърждение на идеята, че не човеците, а Бог е този, който дава на народите възможността да славословят на роден език. Затова и славянските букви и книги са богоугодни, защото са дар от Бога.

 За Черноризец Храбър Кириловата азбука не е случаен ход на човешката история. Тя е боговдъхновено дело на свят и праведен човек, фундаментът, върху който българският народ ще гради своето настояще и бъдеще. Изграждайки защитата си, Храбър се аргументира с единствени по рода си факти. Като истински историк той изследва причините за създаването на писмената, посочва и кой ги е създал; двойно аргументира времето на създаването им, като не само съобщава точната година, но и изрежда имената на четирима владетели, съвременници на събитието. Проследяването на историята на гръцката писменост е основание Черноризец Храбър да разгърне мисълта, че гръцките букви не са нито свещени, нито изначални. Не Бог твори писмената, а човеците, които изпълняват волята Божия. Затова и азбуките се доустройват, а техните създатели закономерно търпят влияние. Приемствеността между културите е напълно естествена; поправянето не е израз на несъвършенство, а е естествен ход на нещата.     

Макар и индиректно, Черноризец Храбър поставя въпроса за кой от познатите славянски езици е предназначена Кириловата азбука. Като филолог той изтъква звуковата стойност на буквите ѣ и ƨ, с които се бележат типични само за българския измежду останалите славянски езици звукове – ятовата гласна ѣ и звучната съгласна ƨ[2]. В редицата на примерите, с които Храбър илюстрира невъзможността българската реч да се записва с чужда азбука, е поставена думата ядъ (< *jed-dъ), в чийто корен звучи широката ятова гласна ѣ, получена от дългата индоевропейска гласна ē. За писменото ѝ предаване в глаголицата се употребява буквата ѣ, с която се бележи и йотуваното а. В кирилицата за целта се използват две букви – ѣ и я /а/. В българския език ятовата гласна запазва своя уникален широк гласеж векове след като в другите славянски езици е стеснила своето звучене. Това е основание да видим в примера още едно косвено указание за това, че изобретената от Константин Философ азбука е предназначена не за записване на славянски език изобщо, а за писменото предаване на българската реч. Храбър ясно е долавял разликите в звученето на онези славянски думи, които са съдържали наследника на ē – тясното му звучене в езиците на западните (и източните) славяни и широкото му звучене в българския език, за писменото предаване на което Константин Философ специално изобретява буквата ѣ.

Подобно на своя учител и наставник хуманистът Храбър поставя въпроса за новосъздадената писменост принципно – тя е духовно оръжие на всички славяни: във Великоморавия – срещу домогванията на немското духовенство, в България – срещу политическите и църковните стремежи на византийците. И за Паисий съставените от Кирил букви са най-здравата опора на народната памет – написаните с тях книги разказват за величието на храбрите и силни мъже, които Бог е поставял за царе на българите, и на които „никой не смеел да се противи“[3]; за миналата слава на българското царство, с чиято сила „Бог смирявал гърците“[4]; за светците, просияли от българския род. Паисий разбира историческия процес като непрекъснато редуване между периоди на подем, когато народи и царства се въздигат с Божията помощ, и периоди на упадък, когато гневът на Бог пламва от греховете на царе и хора. Силата на всяко царство е в ръцете на Всевишния, затова българският народ трябва да Му въздава хвала на своя си език, да познава уроците на своето минало, да пази спомена за него, да се гордее със своя род.

 Макар славната история на нашия народ да е била забравена от своите, а от чуждите – потулена, в книжовното дело на Светите Седмочисленици, в духовните подвизи на нашите светци и мъченици Паисий вижда спасителния извор на жива гордост и най-яката опора за своите съвременници: нашите предци първи са получили евангелските преводи, които гърците наричат „български книги, а не „славянски[5], „най-напред приели православието, най-напред имали патриарх и царе и започнали да четат по своя език[6]. Но в Паисиево време българите са най-угнетеният славянски народ, защото „България е всред турците, близо до Цариград. Близостта до поробителя отдалечава нашия народ от досега с „всякакво изкуство или книжна наука. С турска помощ и насилие „цариградските патриарси подчиняват търновската патриаршия под своя власт; „за пакост и поради злобата, която питаят към българите още от старо време… не се грижат никак за български училища или учение, а всичко обръщат на гръцки език[7].

 Ако и историческите аргументи да са силни и добре подбрани, те също не са абсолютни, защото разкриват човешки дела. За да се постигне безспорна победа над опонентите, е необходим абсолютен аргумент, такъв, който ще „узакони” силата на логиката и историята. За Константин Философ, Черноризец Храбър и Паисий Хилендарски това е Библията. Бидейки „боговдъхновена книга”, тя съдържа волята Божия, затова е наречена Книгата на Живота, Вечната книга, Словото Божие. Светото писание предлага сведения за всички сфери на човешкото битие в настоящето и във вечността.

 Константин-Кирил оборва своите противници, и доказва правотата на своите идеи, като използва цитати от Стария и Новия завет и от посланията на ап. Павел. Като се позовава на Псалтира: „Хвалете Господа, всички народи, прославяйте го, всички люде!” (Пс. 116: 1) и Евангелието: „Идете и научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа” (Мт. 28: 19), полемистът свидетелства в полза на проповедта и учението на роден език. Чрез думите на евангелиста: „Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери, задето затваряте царството небесно пред човеците, защото нито вие влизате, нито пускате ония, които искат да влязат в него” (Мт. 23: 13) и на апостол Павел: „Братя, ако дойда при вас и ви заговоря на непознати езици, какво полза ще ви принеса? Така и вие, ако изговаряте с езика си неразбрани думи, как ще се разбере това, което говорите? ... Предпочитам да кажа пет думи разбрани, за да поуча другите, нежели хиляди думи на непознат език” (I Кор. 14: 19), авторът бичува консерватизма и традиционализма на своите опоненти, като доказва неоспоримостта на твърдението, че учението и богослужението трябва да се извършват на езика на народа.

 Опирайки се на Библията, Черноризец Храбър доказва, че „Бог не е създал най-напред нито еврейския, нито латинския, нито елинския, а сирийския език, на който е говорил Адам, и от Адама до потопа, и от потопа докле Бог размеси езиците при стълпотворението” (Бит. 8: 15, Бит. 11:6) и обезсилва опита да бъде отхвърлена славянобългарската писменост и като  писмени и богослужебни да бъдат наложени само „еврейски, латински и елински”.

 Паисий Хилендарски доразвива аргументите на Константин Философ и Черноризец Храбър за необходимостта от проповед и учение на роден език, и се присъединява към укорите спрямо онези, които препречват пътя на българския народ към знанието. Възрожденецът негласно припомня завършека на цитирания от Кирил евангелски стих: „Идете и научете всички народи..., като ги учите да пазят всичко, що съм ви заповядал” (Мт. 28: 19-20). Тези думи съдържат Божието обвинение към бездушните гърци, които целенасочено водят българския народ към упадък. Те затварят за българите пътя към Божието царство, затова „по своите дела и безсъвестност ще приемат своята награда от Бога, както е казано: въздай всекиму според неговите дела” (Мт. 16: 27).

 Своята полемика Константин-Кирил Философ води с латиноговорящото духовенство, Черноризец Храбър – с гръкоезичното духовенство и българската родова аристокрация, които не искат да приемат славянобългарската писменост и език; Паисий спори с гръцкото духовенство, със сръбските и руските монаси на Атон и с българите – родоотстъпници. Защо Паисий не полемизира с турците мюсюлмани? Защото тяхното идеологическо равнище е различно: те са друговерци, враждебно настроени към християните и без познания в богословието. За тях Божиите повели са неразбираеми, чужди и неизпълними. Същинските опоненти на възрожденеца са добре образованите в Христовото учение висши гръцки духовници, атонски монаси и богати български търговци и чорбаджии – всички онези, които са длъжни да спазват християнския морал и етика, но не го правят; които, вместо „да палят светилника на знанието по българските земи“ и да водят народа по пътя към мъдростта и науката, го държат в мрака на невежеството, като „изговарят с езика си неразбрани думи“ (I Кор. 14: 19). Паисий излиза победител в полемиката със своите морално деградирали и духовно обезличени опоненти: бъдещето принадлежи на българите, които „сред толкова страдание и насилие държат своята вяра неотклонно[8].

 
Константин-Кирил Философ, Черноризец Храбър и Паисий Хилендарски са мислители и богослови. Няма писмени сведения за това къде, кога и как са се образовали Храбър и Паисий, но и те безспорно са хора с широки познания в различни области, подобно на своя учител и наставник Константин Философ. Храбър е блестящ филолог, докато Паисий е вещ познавач на обществото и на двигателите в неговото развитие. Доказват го познанията му за различните социално-политически строеве, за класовото разслоение на обществото, за религиозните учения, за обществено-политическите идеали, които движат напред човечеството.

Силният патриотизъм на тримата будители, техният хуманизъм и демократизъм сближават тона на полемичните им произведения, написани за защита на народностното достойнство на българите, за опазване на достъпа им до знание и на изконното им право на самоопределение и развитие. 



[1] Петканова Д. Старобългарска литература IX – XVIII в. София. 1997, с. 139 – 141., [2] Днес при писане я предаваме с буквосъчетанието дз., [3] Хилендарски П. История славяноболгарская. Първи Софрониев препис от 1765 година. София, 1972, с. 53 (л. 26а)., [4] Хилендарски П. История славяноболгарская... , с. 34 (л. 11б)., [5] Хилендарски П. История славяноболгарская... , с. 107 (л. 67а)., [6] Хилендарски П. История славяноболгарская... , с. 109 (л. 68б-69а)., [7] Хилендарски П. История славяноболгарская... , с. 112 (л. 71а).,  [8] Хилендарски П. История славяноболгарская... , с. 110 (л. 69б).

Автор: доц. дфн Тодорка Георгиева, Филиал Силистра на Русенски университет „Ангел Кънчев“. Материалът е представен на 24 август 2022 г. в осмото издание на Форум "Българско наследство" в град Балчик.

 


 

Няма коментари:

Публикуване на коментар