понеделник, 29 август 2016 г.

РОДОВА ПАМЕТ: В навечерието на 100-годишнината от Първата световна война: три разказа за бойна слава от лекар хирург





На 4 септември на територията на Мемориална гробница "Шуменци 1916" предстои честването на 100-годишнината от Тутраканската епопея, свързана с победата на България на Добруджанския фронт в края на Първата световна война. На проявата ще присъстват представители на различни институции, както и много граждани от цялата страна, за да почетат паметта на своите предци - участници в славните битки. Над 30 са стелите, на които са изписани имената на загиналите войници и офицери. Както винаги на този, в православния храм "Св. Георги Победоносец" множеството хора християни ще запалят свещ на упокой на техните души.

Сред гостите ще бъде и един голям българин, който е свързал живота си с медицината, но в същото време е посветил и голяма част от свободното си време на историята на България, защото има едно призвание - да обича Родината си. В негова чест откриваме рубриката "Родова памет".

Проф. Иван Гаврилов Георгиев е роден на 29.04.1955 г. в с. Василовци, Ломско. Завършва гимназия в гр. Монтана през 1973 г. и две години отслужва дълга си пред Отечеството. От 1975 до 1981 г. завършва медицина в Медицинска академия София и е разпределен в Общинска болница "Д-р Стамен Илиев" в Монтана. От 17.05.1982 г., след конкурс, и до ден днешен работи в Торакална клиника в Национален център по онкология, гр. София. Преминава през йерархията на асистент, старши асистент, главен систент, доцент и професор. Има три специалности - обща хирургия, гръдна хирургия и онкохирургия. Има дисертация, над 360 публикации и рационализации. Дълги години завежда Мамологичното отделение на Торакална клиника, а от десет години е завеждащ Торкална клиника с 42 легла и над 1700 операции годишно. Активен хирург с над 450 операции годишно. Има съпруга и дъщеря - лекари, като дъщерята Ива е хирург 3-то поколение в Националния център по онкология. 

Пантеонът на незнайния воин


Преспанските камбани – колко дълго звучаха в съзнанието ми, след като прочетох безсмъртната Талева творба. Представях си, не, сънувах, Преспанското езеро, обградено с величествени планини и снежни върхове. Наоколо накацали китни селца с калдъръмени улички, с характерните за епохата къщи и приветливи благи хора. Не зная защо си представях и гр. Преспа – с накацали една върху друга къщи, подобно на Охрид или В. Търново, които ведно с хората, целия град и природата излъчваха хармония като истински деца на Твореца. Сънувах и чувах в християнските празнични дни как едновременно, но всяка със своя глас, камбана възвестява и праща послания, които се събират заедно, отразяват се във вечните води на Преспанското езеро и се устремяват право нагоре към небето. Там, където Бог седи, гледа чадата си, радва им се и ги благославя.

Този спомен почти никога не ме е напускал, независимо че чак на 50-годишна възраст посетих Преспанското езеро. Беше прекрасен майски ден, безкрайните ябълкови масиви бяха нацъфтели с нежни розови и бели цветчета и придаваха на неутолимото ми любопитство особен чар. С група приятели, преодолявайки планинския маршрут на планината Галичица, изведнъж се озовахме в реалност, която надхвърляше мечтите ми. Стоях прехласнат и си мислех дали щедростта на природата не е била нарочна, за да създаде величествен олтар пред Бога. 

И тогава започнахме да търсим град Преспа, за да видя в реалност мечтите си. Оказа се, че град Преспа не съществува, а всичките населени места и поотделно, и взети заедно придаваха плът на онова, което в съзнанието ми беше „град Преспа”. Пътувайки по невероятния маршрут, ние питахме местните приветливи хора коя е най-красивата и известна черква в околността. Всички единодушни назоваха с. Корпитово и черквата Св. Георги. Не след дълго разпалващото ни се любопитство ни отведе в малко селце, пръснато по долината на малка рекичка, през която минаваше еднопосочен асфалтов път. 

Къщите бяха разположени от двете страни на пътя така, че да обърнеш трябва да влезеш в нечий двор. И още в първата къща вляво, сред един китен двор и няколко екзотични кипариса, ни направи впечатление грубо изписана върху картон надпис: „Ключът на черквата е при нас”. Разбира се, спряхме веднага, позвънихме и излезе мъж на около 50 години, с блага усмивка и кротък поглед и след като разбра какви сме и за какво сме дошли, спонтанно ни предложи да дойде с нас и да бъде нещо като екскурзовод. 

С радост приехме предложението и така Димитър ни заведе на края на селото, където на един южен склон пред малко дворче с три вековни дъба се извисяваше една средновековна черква от Х-и век с току-що завършена външна реставрация и с невероятна красота и чистота като охридски бисер. Седнали на двора, Димитър ни разказа как това е манастирска черква на манастира Св. Георги, който е бил известен далече извън пределите на Преспанското и Охридското езеро, как усърдни монаси са спазвали канона, хвалели са Бога и са го молели за спасение на човешкия род. 

Как на храмовия празник, 6 май, се събирало огромно множество от народ да почетат светеца и да поднесат дарове според възможностите си и да отбележат хубавия празник. За нещастие веднъж преди много години Великден се паднал след Гергъовден. Празник е имало, но никой не се вслушал в молбите на най-възрастния монах – да не колят агне курбан по време на пости преди Великден, защото е светотатство. Не след дълго Божият гняв се стоварил върху манастира. Мощно земетресение през нощта го разрушило заедно със спящите монаси и останала непокътната само тя – черквата Св. Георги. 

Когато влязохме вътре, занемяхме от изненада. На три реда, включително и олтара, черквата е изографисана още в Х-и век и фреските са толкова ясни и отчетливи, че времето не е имало власт над тях. Особено впечатляващ е Ангелът вестител в естествен ръст от дясната страна на олтара с тръба в лявата си ръка, разчупвайки канона и блестящ с изяществото и чистотата си. Пак от Димитър разбрахме, че националният паметник на културата е дал повод за две дисертации, а Корбинския ангел вестител гордо украсява и до ден днешен банкнота. 

Когато приключи нашето единение с Бога и молитвите ни към Него, седнахме на пейката в двора, а в нозете ни се разстилаше невероятната гледка на Преспанското езеро и острова Св. Ахил, на който е била резиденцията и наскоро намерения гроб на Цар Самуил. Изведнъж Димитър стана сериозен и разказа за своя дядо Димитър, който е бил пазител на ключа на черквата – как в тежките времена, когато покривът е рухвал от старост и човешко нехайство, той сънувал чуден сън – как стои пред черквата, която нямала покрив и изведнъж завалява проливен дъжд, но не от капки вода, а едри камъни. 

Стреснат, дядото се скрил под арката на вратата и изведнъж пред него застанал Ангелът вестител и му казал с укор, че това чака хората, непочитащи вярата си. Дядо Димитър със собствени средства и сили възстановил покрива и така спасил безценния паметник, впоследствие предавайки завета и ключа на бащата на Димитър, който пък го предал на самия Димитър със заръката да го предаде на сина си. Изведнъж Димитър стана, хвана ме за ръката и ме поведе към най-южната част на двора, където се извисяваха първите два вековни дъба, погледна ме в очите и каза: „Тук е погребан неизвестен млад български войник.” 

После ми разказа как през страшната 1918 г., след пробива на в. Добро поле, войниците и офицерите от българския фронт, след многобройни героични сражения през четиригодишната война за защита на Отечеството и кръвните си братя, започнали да се оттеглят към стара България, запазвайки в непрекъснати сражения оръжието, знамената и честта на българския войник, неприемайки заложничеството. 

В тези страшни дни на непрекъснати сражения една сутрин дядо Димитър дошъл да провери черквата и в двора намерил издъхнало от раните си младо голобрадо българско войниче, което ранено със сетни сили се добира до прага на Божия храм, търсейки последна закрила и утеха. Дядото не се поколебал, донесъл от вкъщи каквото е необходимо и при първия вековен дъб до напуканата му от старост кора изкопал християнски гроб и погребал безименния воин. 

Не е намерил нито документи, нито пък е имало кого да пита за съдбата на войника. След това извикал сина си и го заклел: дойдат ли българи, да им разкаже за незнайния воин, за да може поне една майка от тези на десетките хиляди убити, неопети и погребани в окопите на бойното поле да бъде спокойна, че детето ù е погребано достойно. И поне една любима да знае съдбата на обичания си герой. До ден днешен клетвата стои и върху сегашния Димитър и неговия син, както до ден днешен ги няма роднините на безименния воин.

Бях покрусен от чутото и видяното, поръчах панихида за упокой душата на воина и се заклех на това място, независимо от политическите пристрастия да има знак, отбелязващ съдбата на един обикновен български войник. Още повече, че моят прадядо, старши кандидат подофицер Марчо Лазаров Качов, е загинал геройски на връх Чеган и там някъде е безименният му гроб. Помислих, че на това избрано от Бога място не може да има по-голям пантеон от благодарността на поколенията към черквата Св. Георги и Ангела вестител.


Съдбата на войника


Четири години бушува страшната война, наречена Европейска, а по-късно и Първа война световна. България е на кръстопът, с наранена гордост и болка от непрекъснатите опити на световните сили за разединението й, обезверена от резултатите от Междусъюзническата война, след бляскавите победи на Балканската война и бързо угасената надежда за национално обединение чрез алчността и предателството на съюзниците си Сърбия и Гърция, а по-късно и Румъния. 

И двете враждуващи световни сили – Съглашението и Централните сили се стремят чрез обещание да я привлекат за съюзник, защото храбростта на българския войник, високият боен дух и качеството на непобедимата му армия го правят изключително ценен съюзник. Докато предложенията на Антантата са мъгляви и лукави, че след евентуалната победа България ще бъде допусната за преговори, които да урегулират неизгладимите противоречия с бившите съюзници и предателската роля на Румъния, то Централните сили в лицето на Австро-Унгария и Германия са по-реални, още повече, че цар Фердинанд е и техен възпитаник. 

България влиза във войната с бляскави победи, с разгром на сръбската армия и спешно прехвърлените на помощ от Галиполи френско-английски корпус до степен за паническа евакуация на Солунското пристанище, които преследва до гръцката граница, дотогава на неутрална Гърция. По изричното настояване на немското и Австро-унгарското командване, които нямат интерес от реалното ликвидиране на източния фронт на българските войски, е забранено пресичането и навлизането на гръцка територия, независимо че „неутрална” Гърция пропуска и всячески подпомага съглашенците. Изчаквателното в продължение на 6 месеца поведение създава Дойранския фронт под командването на ген. Владимир Вазов като част от целия Южен фронт с обща дължина 340 км. 

Четири години храбрите български воини показват чудеса от героизъм и непоколебим дух, опазвайки подстъпите към България на многократно превишаващ ги по численост, въоръжение и снабдяване противник. Единствено и само саможертвата за каузата за обединението на България на българския войник го правеше велик и непобедим и те, българските воини, паднали за Отечеството, до ден днешен стоят непогребани и неопяти в окопите си като верен страж на собствената си земя пред прага на Отечеството.

Епични са боевете и победите на 15-и пехотен Ломски полк, отначало в Сърбия по направление Пирот-Ниш, а после преследвайки и смазвайки отстъпващия враг на Нидже планина в Македония и обвеяните с непреходна бойна слава – величавите връх Чеган, Червената стена, завоя на р. Черна и върхът на върховете Каймакчалан. Техният подвиг е възпят в марша на 15-и пехотен Ломски полк, станал техен химн (Ломци на Чеган: „Всред адски огън, в боен ред, вървяхме Ломци все напред. От стария ни горд Балкан с ура стигнахме на Чеган. Чеган, Чеган, ти помниш ощ урата страшни в тая нощ, кога дружина сал една ъс кървав нож до теб стигна.“ И Лерин, и Арменохор стреснаха се от страшни мор, що гърци и французи в бой намериха те гроба свой. Години веч как ломци отбраняват Червената стена със чест, година веч как своя род спасяват От подли враг, пропит със бес.) Скромните паметници във всяко населено място на Северозападна България говорят за героизма и свидните жертви. 

Идва страшната 1918 г., когато след пробива на връх Добро поле, българските воини, според Солунското съглашение, трябва да предадат знамената и оръжията си, а целият личен състав остава в плен като заложници. Единодушно е решението на войниците и офицерите да се завърнат в Родината, опазвайки знамената, честта и оръжието си. Това става в повечето случаи с упорити сражения с настъпващия опиянен от предчувствието за победа противник, в които има над двадесет националности: французи, англичани, шотландци, ирландци, новозеландци, гърци, сърби, черногорци, руснаци, албанци, италианци, индийци, зуави (негри от Северна Африка), араби – мароканци, тунизийци, египтяни, индокитайци – виетнамци, камбоджанци, китайци, лаосци и бирманци. Срещу нашите воини има всякакви, но нито един предател или пораженец.

В тези последни епични битки се проявява героизмът на обикновения войник. Младши кандидат-подофицер Петър Николов Първанов – Пешо Колчовия (1895-1985) от с. Василовци, Ломско, командир на картечно отделение, преминал през целия ад на четиригодишната война, видял с очите си свидни жертви, бляскави победи и ужасите на войната, е в състава на последните части, отстъпващи от линията Метакса, Гърция. Той получава заповед с двама доброволци войници, обслужващия разчет на тежка картечница в един бункер в проломите на Струма, да задържат само два часа многочисления противник в състав един полк от френски войници и по този начина да обезпечат безпрепятствено оттегляне на другарите си от 15-ти пехотен Ломски полк. 

На тези тримата български герои е било пределно ясно, че тяхната саможертва ще спаси хиляди животи и че няма да бъдат зачернени хиляди семейства, и че ще запазят целостта и боеспособността на полка си. Ето защо без миг колебание те застават на пътя на освирепелия противник с готовността за саможертва. Пред тях е неголям пролом и единственият път, през който може да премине противникът, а те, отлично подготвен разчет, с богат боен опит, си дават клетва да не отстъпят. Когато се появяват първите гъсти редици на настъпващия противник, който бърза да грабне „лесната победа”, изведнъж го възпира куршумена стена от горещ метал.

Пестейки патроните и умело поддържайки добре простреляното парче земя, нашите герои приемат предизвикателството. Тяхната задача е да устоят само два часа, преди да загинат. Падат покосени верига след верига неприятелски войници. Безумно решение на френското командване настоява на всяка цена да се премине през пролома и хвърля в устата на смъртта все нови и нови редици от французи, водени от своите офицери, биейки се за кауза далеч от родината си, но срещнали истински защитници на бащино огнище. 

До другия ден Василовската крепост е непревземаема. Напразни са опитите със залпов огън да затулят входа на бункера. Напразни са и опитите чрез минохвъргачен огън да унищожат бункера. Часовете се сливат – денят с нощта и нощта с деня. Две денонощия продължава героичната битка. През последните 10 часа водата се ползва само за охлаждане на картечницата. Никой от тях не си разрешава да утоли жаждата на напуканите устни, макар и с една капка от скъпоценната течност. Накрая, свършили патроните, героичният бункер замлъква без да бъде победен, превзет и без да бъде сломен духът на българския войник. Зловещата тишина продължава около половин час, докато врагът, осеял целия пролом със стотици трупове, та чак земя не се вижда, да разбере истината, че защитниците нямат с какво да се защитават.

Когато по заповед на единствения оцелял от полка старши офицер - френски капитан, противниковите войници се качват на бункера, те виждат трима полуживи, почернели от барутния дим, брадясали, умиращи от жажда мъже, но без страх в очите и с ореола на герои – непобедени  български воини. В бункера изстреляните празни гилзи са стигнали до пояса им и няма къде да се движат, независимо, че ръцете са им били свободни, нито един от тримата не е вдигнал ръце за пощада. Измъкнати за раменете от последната им крепост и убежище, българските воини са изправени пред командващия френски капитан. Чрез преводач той ги е запитал кой е старшият и каква заповед са изпълнявали, а това е бил Пешо Колчовия – Василовчанинът, от дълголетната и многолюдна фамилия Колчови, който му е отговорил, че има заповед да прикрива другарите си два часа. Тогава френският капитан ги кара да пооправят униформата си, да изпънат шинелите си и строява пред тях взвод с натъкнати на пушките байонети.

По-късно дядо Пешо разказва на децата си, че е смятал, че това е краят, когато пред труповете на избитите френски офицери и войници, жадните за мъст французи, вероятно са щели да ги режат парче по парче. Но френския капитан, стар воин, преминал през ужаса на цялата война, учудващо за всички издава заповед „За почест!” и пред освирепелите си войници и нашите герои изнася кратка реч за доблестта, саможертвата и верността пред клетвата за вярност на Родината на обикновения войник, давайки ги за пример. 

Следва втора заповед да не падне косъм от тях, под конвой да бъдат заведени във военно-пленнически лагер в Солун. Войната завършва с подписването на Ньойския мирен договор 1919 г., но за нашите герои тя продължава още 6 години в изнурителен труд във Франция, където те участват като пленници във възстановяването на разорената страна. Чак след 6-ата година те са освободени да се върнат в родното Василовци, да отгледат внуци и правнуци, за да бъдат пример за героизъм и саможертва пред олтара на Отчеството така, както повелява клетвата и съдбата на войника. 


Дойран


     Олекна ми, Господи! Олекна ми на душата. Имам чувството, че се превърна в освободена, волна перушинка, рееща се в синевата на сутрешния бриз. Олекна ми като след дълго пазена и изповядана в най-подходящия момент съкровена тайна пред истински свещеник, като дългоочаквано причастие, получено след изнурителен пост, като новородено дете, което за първи път са окъпали и повили, а то, усетило майчината ласка и забравило враждебния свят, се унася в първия си вълшебен сън. 

         Това стана с душата ми. Още от моето детство, когато ми разказваха за прадядо ми старши подофицер Марчо Лазаров Качов, носител на два ордена за храброст, геройски загинал и погребан на връх Чеган. Още оттогава страшно ми се искаше да отида и да видя местата, където той е бродил, бранил, страдал и отдал живота си. Много пъти съм палил свещ на символичния му гроб при моята прабаба Лозана, където са погребани дрехите му, но никога в душата ми не настъпваше истински покой, защото той беше там, на подстъпите, на предните позиции, оставайки верен на клетвата и завета да брани Отечеството. Бях загубил вече надежда, че това ще се случи и в душата ми с всяка измината година болката ставаше все по-силна.

     Всичко започна с един телефонен разговор с моя приятел Стойко от Троян, който неочаквано ми предложи да участвам в ежегодното посещение на позициите на 34-и Троянски полк при Дойран. Независимо че Чеган е много по-на юг, полкът на дядо е преминал именно оттам. Когато след разгрома на сърбите при Ниш, победният му марш продължава към Косово и Дойран, където братята им по оръжие от Втора тракийска и Девета плевенска дивизия, спират пълчищата от десанта в Солун от англичани, французи, гърци, сърби, италианци и северноафриканци, които всячески се стремят според замисъла да проникнат през поречието на р. Струма и превземайки София да ликвидират Източния фронт, погазвайки надеждата за обединено Отечество на всички българи. 

      Тогава като мощна стена почти до края на 1918 г. пред тях застава Дойранският фронт, талантливо ръководен от невероятния генерал Владимир Вазов. Независимо че политическите пристрастия и времето са се постарали по различни начини да заличат подвига и паметта за героите от Първата световна война и независимо от дивата омраза на сърбите, довела до поголовно разрушаване на всички български паметници, четирите войнишки гробища само на 34-и Троянски полк, издевателствата, депортирането на чистото българско население от Дойран в Босна и Херцеговина и довеждайки на тяхно място сръбски колониалисти, духът на българщината е жив - там, където местното население произнася правилно името на  родината ни България.

       Генерал Вазов поема Дойранския фронт с 20 км окопи, а само след една година той се превръща в 120 км укрепена крепост, с пет отбранителни линии, разположени на 15 километра дълбочина, опирайки се в едната си част на гр. Дойран, а другата – извита като дъга завършва при устието на р. Вардар. На всяка линия доминиращия хълм е команден пункт със собствено име - генерал Нерезов, принц Борис, принц Кирил, Царевец и Кала тепе. А на най-високата точка на хребета на почти непристъпните планини стои до ден днешен 10 метровия дълбок колкото триетажна сграда наблюдателен пункт на фронта. 

         Оттам прозорливият военен ръководител е водел ожесточените битки с превишаващия по численост, въоръжение и снабдяване противник, който в критични моменти е достигал до третия ешалон, но веднага с умели контраатаки е връщан на изходни позиции със страшни загуби. Дълбоко вкопаните в недрата на скалистите дойрански възвишения укрепления са пазили като любеща майка верните си български чада. Случвало се е само при една атака артилерийската подготовка да включва над 100 хиляди снаряда, изстреляни от 400 оръдия в продължение на 4 денонощия, дълбаещи дълбоки незарастващи и до днес рани в каменната гръд, но нанасяйки незначителни загуби от 60 ранени и 9 убити, преди позициите да оживеят и да унищожат настъпващия враг. 

Пред подстъпите на дойранския фрон са загинали 27 хиляди англичани, както и гърци, французи, сърби, руснаци, албанци и северноафриканци, като само при последната атака на 19 септември 1918 г. английските загуби са 12 хиляди души, а загубите на 9-та Плевенска дивизия са били под 2000 убити, стоящи на верен страж там и до ден днешен. Това кара министър-председателят Лойд Джордж да признае, че в никоя война англичаните не са давали толкова много жертви наведнъж, както при Дойран.

Ежегодният поход-поклонение датира от 1973 г., когато инициаторът г-н Христо Данов е заведен от баща си да се поклонят на загиналия дядо и да изпълнят заръката на другия оцелял дядо – да помнят и никога да не забравят. С упоритост и много съмишленици не само го превръщат в традиция, но в началото на 2000 г. възстановяват със собствени средства Фердинандовата чешма с шест чучура, от които блика свещена вода и позициите до главния наблюдателен пункт на генерал Вазов, наричан от съглашенците „окото на дявола”. 

Неусетно стигнахме до границата в Златарево с луксозния автобус, осигурен от един друг родолюбец - Христо Йовчевски, продължил традицията на Марин Радевски, в който пътуваха 50 поклонници, деца, жени, младежи на всякаква възраст до 74-годишния бай Христо. Когато се понесохме през криволичещия скалист проход на Валандовските възвишения, аз не очаквах, че ще науча толкова много от този енергичен човек, а и от всички участници, в рода на всеки от които със златни букви е записано името на положилия живота си пред олтара на Отечеството воин. 

Тези герои са били братя в истинския смисъл на думата близо три години – и в окопите, и в кратката почивка след поредната отбита атака, и под барабанния огън на снарядите, и в болниците, и в братските могили. Той ми разказа как като дете отивали с дядо си по работа в планинските ниви на с. Добродан и настигнали прегърбен, едва кретащ в немощта си старец. Когато го задминали, бай Христо го поздравил, но не и дядо му. На въпроса, зададен по-късно, защо, след като го е учил, че старите хора трябва да бъдат поздравявани, а той не го е поздравил, дядо му отговорил, че това е техен съвойник, който в решителна битка се уплашил и побягнал, „а другият ти дядо и другарите му останаха и положиха кости, но не отстъпиха и не предадоха род и Родина. Затова с него никой не говори и войнишкото проклятие ще го преследва винаги”.

Местен човек разказа как по време на жътва майка му с трите невръстни деца, от които най-голямото е бил той, отишли да видят дали житото е узряло. „Когато мама застана пред златните класове, от очите й покапаха сълзи в безсилието си сама да прибере хляба. Случайно минаващ млад български офицер я попита: „Защо плачеш, како?” Тя през сълзи му разказа как мъжът й е войник в Златоград и сама няма да може да прибере хляба на децата си, обричайки ги на глад. 

Тогава той й каза да донесе на другата сутрин 15 сърпа и да го чака на същото място. На другата сутрин офицерът дошъл с 15 войници с добри очи и души, които, както разказала после майка му, като огън преминали, ожънвайки нивата, а после помогнали и да я овършеят. Майка можела да им благодари само като им целуне ръка, а те, дърпайки смутено ръцете си, й казали, че нейният мъж и техен другар по съдба навярно също помага на техните семейства.

Тогава аз разбрах защо тази българска твърдина не е могла да бъде превзета. Защото са я бранили всички като най-ценното, което са имали – Родината, където безрезервно са давали всичко от себе си, за да я опазят. Като насън минаха 10 км поход до главните позиции. Същият този път, който коравите български ръце са направили, за да устои до ден днешен, за да може предните линии да бъдат снабдявани с всичко. Имах чувството, крачейки с мислите си, че зад всеки завой или скална издатина ме наблюдават войнишките постове и от обветрените им небръснати скули и теменужено синия поглед се виждаше оная блага усмивка и обич, която съществува само тогава, когато дядо истински се радва на спящото си внуче, без да го безпокои. 

Като вълшебен сън стоях захласнат и пред напевните струи от чешмата на Фердинанд, криволичещите тесни пътеки към каменните войнишки окопи, снабдителни връзки, полуразрушените от времето бункери, оживяли чрез нас внуците, държейки с трепет развятото знаме на 34-и Троянски полк, изпитвайки същите чувства като дедите ни, невероятната гледка на Дойранското езеро в долината, окичено като венец от скални хълмове, обработени поля и един невероятен простор, през който душата литва волно. 

Тогава разбрах, че където и да си в това кътче на земята, наречено България, където и да зърнеш райските й красоти, не само няма да забравиш, но и при нужда от бран, никога няма да отстъпиш тази свещена земя. Като сън преминаха разказите на всеки един от нас, дочути от дядовците или останалите живи, с приглушени гласове и мълчаливо сведени глави в знак на почит, отслужената панихида в черквата Св. Георги от отец Георги, късчето хляб от опятата пита, което имаш чувство, че е опазено и предавано от ръка на ръка от войниците, за да стигне до теб, техния правнук с парливия въпрос: „Ние опазихме България, а Вие?” 

Докато съм жив този въпрос ще стои пред мен и никога няма да забравя как на фона на синеещото се езеро и небе, на свежата зеленина от дошлата пролет, под звуците на славеите, по изкопаните в камъка окопи алено цъфтеше див божур, за да напомня за пролятата кръв на дедите ни. Защото освен завета, примера, героизма, отдадения без колебание млад живот пред олтара на Отечеството, те са ни завещали и още нещо – „Не се гаси туй, що не гасне”. Поклон!





Няма коментари:

Публикуване на коментар