Крайдунавска Добруджа понастоящем не е традиционна скиорска
територия, защото ясно е – по поляните и баирите на хълмистата равнина няма как
да се строят писти и изграждат съоръжения. А и какви зими са съвременните –
всяко чудо за три дни? Колкото да затворим пътищата и да се вайкаме, че не
можем с автомобил да стигнем бързо от точка „А“ до точка „Б“. И да изпитаме
затруднения, за които ореваваме света, все едно само на нас се случват.
Макар че по-старите хора помнят – и тук, край Дунава, е
имало скиорски изпълнения. Със ски от обръчите на големи стари бъчви, снабдени
с кожени каишки, по заледени нарочно с вода „писти“ – естествени наклони. Някои дори снимки могат да
покажат от тези славни времена, стига да не се притеснят от аматьорските си „упражнения“
в стил 50-те и 60-те години.

Друго е обаче да попътуваш повече от половин ден до курорта „Пампорово“,
за да се впишеш в „зеленото сърце на България“, както се самонарича град
Чепеларе. При това става дума за група от над 100 души, съставена от баба до
бебе, за да има мегдан за всички „по-млади“ да се опият от снежната красота,
потапяйки се в нейната омая.
Директорът на ОСУ „Дръстър“ Петър Цветков е може би
единственият у нас и в Добруджа – в частност, който с безплатни уроци е научил
да карат ски десетки добруджанци и техни приятели от други градове на страната.
Тази година – от София, Варна, Тутракан, Дулово и т.н. Защото иначе урокът с лицензиран учител
струва 50-100 лева. А който от „учениците“ бързо схваща и е зареден с мерак,
той бързо и усвоява. Случва се да има отказващи се след първото падане. А кой
скиор не знае, че падането е най-добрият учител за следващото сигурно спускане?

Началото е свързано с оборудването със скиорска
екипировка, взета под наем, разбира се. Важно дело, защото понякога е
гаранция за успешно спускане, друг път води до ядове, резултатите от които са
най-малкото мускулна треска, в повечето случаи – до травми. Екипиран си, както
пише по книгите – „Скачай на лифта след половинчасово чакане за чекиране и се
пускай по пистите“. Който, по които може: начинаещите по зеления
коридор, останалите – според личния си избор и смелост.
Важното е да стигнеш до финала, за да тръгнеш
отново, преди да си се отказал. Защото може някой дребосък да ти се е вплел в
краката и да те е катурнал с всички рискове на живото „предаване“. Или пък
някой дебелак, който още не знае на кой свят се намира, направо ти е отнел
предимството и бум в пряспата – ако изобщо е на разположение това спасително „съоръжение“.
Алтернативата ли? Нарича се предпазна
мрежа, а понякога и най-обикновена урва. Станеш ли – всичко е наред. Обираш си
ските, щеките, ръкавиците и раничката – понякога с чужда помощ, и хайде –
отново – смело и разсъдно.
Денят завършва отново в ски гардероба.
Весела глъч и разкази за малки подвизи и за големи изживявания. Новаците са
горди от изявите си, „майсторите“ слушат и не вярват на ушите си, че за кратко
време някой е изживял дългия маршрут от първия урок до поредицата от спускания.
Забравяйки, че всеки е минал по този „път“. Оглеждаш се наоколо и виждаш – повечето
са щастливи – повод за усмивка – една, та две – безброй.
За съжаление след втория ден отново актуална
става питанката „Дали вали?“. Уви – вали...дъжд. Това е положението. Време е за
разходки – до музея на ските в Чепеларе, и пак в града – до музея за карстови
образования. Може също до Смолян – „Да, ама не!“ – там наводнение има. Тогава –
до „Чудните мостове“, Златоград, Триград и където е възможно при зимни условия.


Няма коментари:
Публикуване на коментар