За смеха на Добруджа или за...„сълзата на усмивката“

 

В народното, певческото и в литературното творчество, включително в хумореските се оглежда характерът на всеки народ, в частност и на отделната етнографска група. В това отношение, макар и малка като територия, България може да се похвали със завидно разнообразие, може би заради различния релеф, а и по исторически обстоятелства. Дори в рамките на една етнографска област, примерно добруджанската, има различия – поведенчески предимно. Това от своя страна влияе на всичко останало, заедно с творческото начало и артистичното присъствие.

Така знаем за песните, че в Добруджа те са с различно съдържание: биват тъжно-протяжни, има обаче весело-игриви, както и хороводни (в равна Добруджа, дори и в хълмистата й част винаги има място за нещо по-разлято на мегдана). Ето защо, в представянето на един добруджански певец в лицето на Стоян Пейчев се казва: „В текстовете на неговите песни няма кой знае какво по-различно от песните и на останалите добруджански певци, защото и земята, и небето, и хората на Добруджа са едни и същи“.   

През последните десетилетия от екрана на телевизиите се сипе хумор по начин, характерен за ограничен брой области – Шоплука, Врачанско и пр., което оставя впечатление, че, да речем в Добруджа, където хората по традиция гледат в земята, а не към небето, смехът отсъства от дневния ред на жителя на „добрата земя“. Това обаче не е попречило на родения в Лудогорието журналист и поет Енчо Енчев, който повече от половин век живее в Силистра, да издаде три книжлета „Добруджанци се смеят“.   На практика те плачат някой да ги разгърне и да произведе от тях драматизирано произведение, което, сигурен съм, ще пожъне успех не само на регионално ниво. И по този начин ще покаже, че добруджанецът има чувство за хумор и го проявява във всекидневието си. 

Но дали е така със...смеха на Добруджа, както го е представил преди почти цял един век каварненецът Яни Хаджиянев, с псевдоним Калиакренски? През 1929 г., когато Добруджа изцяло е под румънска власт, той издава „Смехът на Добруджа“. Миналата година книгата му бе преиздадена в джобен формат, компенсация за забраненото второ издание преди няколко десетилетия.     

„Сълзата на усмивката“ е нарекла предговора си към книгата доц. д-р Румяна Лебедова, университетски преподавател по литература във Филиал Силистра на Русенски университет „Ангел Кънчев“. Още в началото тя напомня, че литературно-политическа митологема „Златна Добруджа“ е свързана със съдбата на Южна Добруджа по повод отбелязаното по-горе уточнение. Впрочем, както журналистическа приумица Крайдунавска Добруджа, приписвана на дългогодишния кореспондент на БНР от Русе и Силистра Любен Антонов. Вероятно, за да се уточни, че не става дума за приморската й част  с център Добрич, именуван „столица да Добруджа“, което е неформално признание, че става дума за най-големия в момента град в една обозначена територия. В този смисъл по подобен начин в крайдунавската част самопровъзгласяват Силистра за „духовна столица на Добруджа“.   

От написаното от доц. Лебедова научаваме, че въпросното книжле на Калиакренски е с „отворена композиция“, а в нея централен образ е Ганьо Добруджански. Недвусмислено е влиянието на Алековия „Бай Ганьо и не е случайно, че издадената след почти сто години книга е с посвещение на Алеко Константинов по повод 125-ата година от неговата гибел. Добруджанският Ганьо също е герой на своето време. За него Лебедова казва: „Анекдотичният елемент е органическа част от повествователната цялост, но във фокуса на изображението е не комичното, а драмата на човека, осъзнал невъзможността си на приеме последиците от агресивно връхлетялото го чудо – закони, хора, нрави“. 

 Реално Ганьо Добруджански е представен като жертва на европейската култура – в творбата тя е идентифицирана с румънската власт и с държавната политика, която води. И още от Лебедова: „…„Смехът на Добруджа“ звучи парадоксално, защото с горчевината си изразява болката от политическата осиротялост на българите в този регион“. Тя твърди също, че книгата е „изключително функционална в контекста на разказа за разграждането на мита „Златна Добруджа“.   Книгата на Яни Каварненски започва така: „Откакто Ганю Добруджански се прости с Ганю Балкански, стана друг човек. Той се измени дотолкова, щото, както сам се изразяваше, ако би да срещне бая си Ганя, надали би го познал. Защото когато Ганю Добруджански стисна ръката на приятеля си за последен път, като че предчувства, че не ще се видят вече. И така стана“.

По-нататък действията се развиват в 16 глави на около 60 страници.   За автора, който е роден през 1908 г. и е живял до 1944 г., когато е сред безследно изчезналите на 8 срещу 9 септември, се казва, че е сред радетелите за Свободна Добруджа, членуващ в различни организации и действащ в организации като Българско културно общество и ВДРО. Бил е и режисьор на театралната трупа в град Добрич в последните години от своя живот.   През 2020 г. е преиздадена и друга негова книга, наречена „Добруджанци“ и съдържаща близо двадесетина разкази, за първи път представени на публиката в издание през 1934 г.. За нея акад. Иван Радев пише предговор, озаглавен „Сборник от миналото – прочит с днешна дата“.