Първият български Рокфелер натрупал капитал първо в Добруджа, научаваме от "Етнография на Тутракан"

В навечерието на националния празник „Трети март“ и 145-ата година от освобождението на България от османско владичество в Обреден дом – град Тутракан бе представянето на книгата „Етнография на Тутракан“. На практика тя се отнася за цялата бивша Тутраканска околия, която в определен период от време е била част от някогашен голям Русенски окръг. Представянето премина в присъствието на заместник-областния управител Димитър Тодоров, който връчи от името на Областна администрация Силистра специални поздравителни адреси до проф. д-р Николай Ненов – директор на Регионален исторически музей Русе, научен редактор на изданието и ръководител на екип, част от който са колегите му Десислава Тихолова и Искра Тодорова; на Петър Бойчев – директор на Исторически музей Тутракан (заедно с него по книгата работи и уредникът Величко Атанасов). Както и на Донка Съботинова – в миналото дългогодишен директор на Етнографския музей Силистра към Регионален исторически музей Силистра.

Част от събитието стана единственият в областта етнолог д-р Йордан Касабов, сам автор на няколко етнографски изследвания по теми, които кореспондират с разработките в най-новата книга в община Тутракан. Проф. Ненов, г-н Бойчев, г-н Атанасов, г-жа Съботинова и други участници и автори участваха със свои слова в представянето на сборника, върху който е работено в продължение на 10 години, но 20-годишно е сътрудничеството между русенския и е тутраканския музеи. Още в началото на новия век тяхно дело е издание с разкази, записани от тутраканци от различни етноси и социални групи, благодарение на които е съхранена памет за общността.

В годините по-късно са провеждани експедиции, включително с обучителна цел на младия тогава музей в Тутракан (тази година се навършват 30 г. от неговото създаване). Книгата става факт с моралното и финансовото рамо на община Тутракан, представена на тържеството от кмета на общината д-р Димитър Стефанов и неговия екип.

„Твърде малко са в България етнолозите и особено работещите на терен“, заяви проф. Ненов. Според него, наследството ни до 19 в. е описано и събрано, но има необходимост от осъвременяване съобразно днешните „технологии“. Сборникът е създаден така, че да стане ясно как изглежда населението в общността в мобилен вид, без да има разделение на град и „другите“, както са работили преди етнолозите. Още повече съдбата на Добруджа в историко-политически план се очертава като фокус в периода между първата и втората световна войни, когато южната й част е под румънска окупация. На фона на издевателствата над добруджанци, тяхната мъка и страдание, макар да са продължавали да живеят със своите си традиции, се усеща и пропагандира ценността на територията като житница, като средище на сакрални центрове от миналото и пр., което предизвиква въодушевление у българите в родината.

Интересен за аудиторията бе паралелът, който проф. Ненов направи между Тутракан и Балчик за периода до 1940 г. А именно черноморският град е митологизирано място, превърнато от румънския елит в мечтан и бленуван юг (ориент) – твърди се, че има съхранени 20 вили, изградени от висшето общество на тогавашното княжество на север от българското царство (отделен момент е архитектурният ансамбъл на двореца на кралица Мария). В същото време като негов контрапункт е Тутракан, кацнал край безконечния Дунав. Разбира се, иде реч за създадена визия в културологичен план .

В своето изложение Петър Бойчев постави ударение на градската архитектура и на типа „добруджанска къща“ (при по-заможните задължително двукатна и с голям чардак, при бедните – по-скромна) на принципа „баланс между града и селата край него“. Бойчев подчерта, че в миналото Тутракан е имал развита търговия, свидетелство за което са съхранените сгради от някогашната търговска улица с красива архитектура, която е по-скоро във виенски, отколкото в румънски стил (негово влияние се твърди, че има върху двадесетина сгради). Уточнено е, че от чаршията са запазени 60% от някогашните дюкяни, което днес е колективна архитектурна ценност под защита на общината и държавата.

Особено важна за Тутракан е т.нар. Рибарска махала, за която от години се твърди, че е единствена по поречието на река Дунав в Европа. Две трети от някогашните къщи в нея са унищожени – от ерозията край реката, от остаряване и др. причини, но останалите съществуват в окаяно състояние. Направена е обаче реставрация със същата фасада на няколко къщи, макар че „махалата си отива“, а тя е от големите паметници на Тутракан. Важно е да се знае, че при строителство в нея трябва да запазват фасадите на къщите.

Величко Атанасов от ИМ Тутракан също представи свой разказ, от който стана ясно, че тутракански произход има първоначалният капитал на бъдещия пръв български Рокфелер и „най-социален индустриалец на Балканите“. Говорим за Пенчо Иванов Семов – известен габровски индустриалец от началото до средата на XX век, известен с благотворителната си дейност по подпомагането на много обществени начинания. От уредника присъстващите научиха, че градът до 1957 г., когато става окрупняването в индустриален план, лодкостроенето дълго време е развит местен занаят, майстори на който заминават за чужбина. В сферата на обущарството е имало 150 работници в известен период – дори се твърди, че бившият пръв държавен и партиен ръководител на Румъния Николае Чаушеску точно тук е бил чирак. Рибарството е също в основата на местния поминък, с уговорката, че половината от рибарите са ловували по езерата, включително в днешна Румъния.

В своето изказване Донка Съботинова уточни, че нейните разработки са от 70-те до 90-те години на миналия век, което е позволило необходимото „напластяване“ на събраната информация. Благодарение на това е съставена широка картина, включително за психологията на българите, турците, къзълбашите (алианите) и ромите от района. За нея регионът е пример за разнообразие на етноси, на пъстрота на традиции, но и в това е всъщност наличната красота. За нея специално женското облекло на добруджанката е собствен естетически код, който се вижда по време на хорото на мегдана. Там става ясно и възрастовото разделение в конкретни елементи в облеклото на българката от най-северния север.

Съботинова напомни, че има разлика в празничното, трудовото и в обикновеното – всекидневното, облекло при жените специално. Тя отличи също, че при християнското население в Крайдунавска Добруджа в основата на дрехата е вълната, а при мюсюлманите – памукът. Между двете конфесионални групи обаче има 21 еднакви елементи при сватбата, изобщо в пред- и родовите обичаи, но при погребението доминират религиозни изисквания, които създават разлики. Близост тя намира и в общ план при календарните празници, макар по принцип мюсюлманският празничен ред е по-беден. И не на последно място – дългогодишната етнографка смята, че при младите хора у нас се забелязва едно „връщане“ към стародавни традиции. хора, шевици, обредни моменти.

Това ми напомня как през 2016-2017 г. работехме върху поредната етнографска книга на д-р Йордан Касабов той бе заявил, че до десетина години (тогава!) българските младежи ще „луднат“ към хора, шевици и обредика. Благодарение на интернет, специално и на Фейсбук, вече бях забелязал, че този процес е забързан и изпреварва прогнозите във времевия отрязък. Едно от обясненията има философски смисъл – т.нар. трети закон на философията, а именно за отрицанието на отрицанието (образно казано, внукът отрича по-предното поколение, но проявява интерес към неговия начин на живот и прави опит да го копира с надграждане) . Другото обяснение е в защитните функции на геометричните образувания във везбата на българите, играеща роля на трета азбука.