Следизборджийски прозрения

Положението след изборния ден е като в клипове на чалгаджийски хитове от рода на "Шампанско и сълзи е животът ни" и "Ние сме номер 1". Както и в позабравеното ъпсурдитско попадение "Мене ме нема в целата схема". За победителите е ясно - свършили са си работата, яхнали са успешно вихъра на жаждата за промяна и задъхани от предизборния маратон са пресекли първи финала. Известна максима е "Победителите не ги съдят" - тема за историческа дискусия е дали е прозрение на Екатерина Велика, руска императрица с пруска кръв, което ще рече и малко българска. Тяхно е и правото да пишат историята и да определят посоките за развитие на страната, за съжаление на загубилите.

За неспечелилите е виновен народът, както всеки път, разбира се. Защото...не оценява минали залуги и закъснели обещания, а помни отдавнашни прегрешения и прикрито пренебрежение за дълъг период от време. И понякога поведение, което е недеакватно, погледнато извън позицията на "жълтите павета", изтърпкани от чипиците на алчни политици по пътя към парламента.

За превърналия се в последна дупка на кавала политически субект е подробност от пейзажа това, че той, суверенът, не е забелязал как еди-кой се вижда велик в превърнатите в нарцистично огледало собствени очи. Забравяйки, че понякога "Не всичко е пари, приятелю", а и доверие, получавано от страна на поредния кандидат за непреходна слава. А то е нещо, което у нас се дава в аванс през определено време. Нещо като модата, която се мени през 25 години, за да ни връща към добре забравеното старо. И се получава особено когато на гражданите им е писнало от лъжи и притворство, от пошъл кариеризъм и от съмнителен политически професионализъм по отношение на "нещата от живота".

И не на последно място - от вредно за организма на страната ни чуждопоклонничество - независимо в коя посока. Защото от Изток е ясно - няма прошка, ако забравяш някогашни взаимни ползи и генерираш поводи за нови вражди против личния ти интерес. От Запад хоризонтът също не е обагрен в розово: вече е видно - необходими сме им за пълнеж в общото стадо, но не сме и няма да им станем мѝли. И в двата случая - който не с нас, е против нас. Изход с начертана с прясна боя ярка червена линия за България няма. Били сме държава, абонирана за победи в далечното минало, но сме имали и периоди, с които не се гордеем. Преминавали сме през не една и две тежки катастрофи, включително заради собствени грешки и недобре изигран пасианс в сложни политически игри на европейскио и световно ниво. От опит знаем, че наваксването на загубите в резултат на всичко това не става лесно. Но така или иначе животът продължава.

На победителите - честито! Въздухът на върха е най-чист, но там първо се долавя и оня полъх на неприятен смразяващ дъха следващ вятър, потеглил да измете неосъществените на дело нови надежди. Победените е добре да не ги подминаваме с отвращение, а да ги погледнем добронамерено в очите, макар да знаем, че ще си отклонят погледа встрани. С ясното съзнание, че не защото осъзнават причините за неуспеха си, а простото защото още не могат да го приемат за реалност. И на първо четене не те, а другите са виновни. А всъщност нямат накъде да ходят, освен да си разкрият картите и да потърсят други начини за следващи успехи. На избори като на избори!

"Борбата както казват, е епична. Аз паднах. Друг ще ме смени и… толкоз". Какво тук значи някаква си...партия, неосъществила мечтата си да бъде на стълбичката на победителите? Не е за разстрел, разбира се. Просто трябва да си измие с изворна вода очите, за да се погледне, да оправи гънките на измачканата си униформа, да си прегледа оръжието и да го почисти, а ако трябва и да го ремонтира, за да е готово за следващите избори. Нали сме чували: през зимата се пие вино и ракия, замезвайки пръжки с лук; през пролетта се оре и засява, през лятото се жъне, а пилците се броят наесен. Всъщност това го знаем тука и на още няколко места в страната, но както вървят нещата в София - образно казано, да се сещат тези, за които се отнася, май все още ядат колците с домати.

....Това след дългата нощ на тънките сметки в сегашно и за бъдеще време. Равносметката ще почака. Оставките - също. Макар че този акт не е особено популярен в България. На нашенските политици все космосът им е крив. И световната революция, пардон - има се предвид международното положение, разбира се. им е виновно. Отделно - радостта от всяко чудо е за някакви си три дни. Всяка власт - за неизвестно колко време. Важното е, че надеждата умира последна. Само дето в нея вярват около половината българия. Доста народ в изборния ден е я за гъби, я маа гащи някъде безцелно, я си пие ракийката, защото някой друг трябва да свърши работата. За мнозина у нас все още най-важното е да получат задоволитен отговор на въпрос от рода на "Как се отнасяш към световната рволюция?" или още по-конкретния "Чий е Крим?", вместо да се питат "Къде е България?" в най-важните класации - "международното положение", БВП, стандарт на живот, демография и "свобода на словото". Каквото и да означава всичко това в днешно време на политически плурализъм, на икономически катаклизъм и на виртуален достъп до света, поне докъдето ни допускат.