Силистра под румънска власт и пътят до освобождението пез 1940 г.

       

За първото падане на Слиистра под румънска власт има много написани истории, но тук предлагаме и един спомен по темата. Защото прочит заслужава материалът „Робство и освобождение“ във в. "Подем" от м. септември 1943 г. от Драгомир Божинов, написан в 1 л. ед.ч. Материалът е публикуван в навечерието на третата година от освобождението на Силистра през 1940 г., когато е обявено, че ще се чества скромно на 3 октомври, предвид траура за кончината на царя обединител Борис III.

Споменът започва от 18 август 1913 г., когато Силистра пада за пръв път под робство. Авторът допуска, че вероятно гражданството е предупредено какво ще се случи, защото няколко дни преди това започва да изнася архиви и ценности. Неговият баща участва в този процес с файтон до Русе откарва църковна утвар, църковни и училищни книги, както и също ценности (без да влиза в подробности). От Силистра отпътуват и по-големите му сестри, макар да не знаели причината за отпращането им. Божинов описва ситуацията „Нещо необичайно ставаше. Малкото опълченци граничари не се мяркаха повече из улиците. Барабанчето не биеше пред „Мюфтията“…Над града трябваше да се беше надвесила някаква страшна опасност. Но каква?“. Явно авторът е бил дете, защото продължава как на другия ден си играели на войници на мегдана с арменските деца край „Митириза“(?): „Превземахме, пленявахме, чертаехме Велика България…Всеки искаше да бъде Радко Димитриев. Пукахме си главите, имахме даже санитарна група с милосърдни сестри“. Следват и други патриотични мотиви, докато стигне до момента: „Посрещнахме наистина един пълководец –  генерал Кулчер, начело на една „триумфална“ и пъстра колона от чужди униформи. Улиците бяха празни и глухи…Силистра падна!“.

По-нататък се споменават окупационните месеци, опитите на децата да сформират чети, докато бащите им са по фронтовете. И в една ранна утрин параходът ги повежда към Русе: „Велика България изчезна някъде в бездната. Робска мъгла забули красива Силистра. Полкът не се върна…“ (Бел.авт.-става дума за 21 Варненски полк, когото силистренци са очаквали да влезе триумфално в Силистра, вместо румънските войски,  описани по-горе). Проследени са събитията в следващите години: 9 септември 1918 г. – посрещане на българските войски но Шуменската улица, по която профучали техните разезди; декември с.г. – „Излъгани от английските окупационни войски, силистренци отново са трябвало да наведат глава и Силистра отново е в бездната“. Авторът живее в Русе и за събитие със свое участие десет години по-късно си спомня: „През една юлска нощ на 1928 година „румъно-българското сближение“ устрои екскурзия до Силистра. Промъкнахме се и ние. Видяхме Силистра, преживяхме дни на изпитания и тръпки, но се върнахме с укрепена вяра“.

Следват думи за емигрантския живот: „Само онзи, който не е живял сред кипежа на борбите на комитаджиите, само той не познава сладостта и чистотата на нейната национална борба. Годините обаче се нижеха: лъчът на правдата още не грейваше“. В спомена е намесен и добруджанският деец Стефан Боздуганов с негови думи за тежестта на борбата за освобождението на Добруджа, за загубата на сили и надежда. И т.н. И идва моментът, когато Германия се пробужда – по думите на Божинов. Възстановено е въодушевлението от решенията в Крайова – Крайовския мирен договор: „Щастлива българска 1940 г. Златна Добруджа повлече златен крак за освобождението на всички българи“. И за мене, пише Божинов, „тази година донесе щастие: Добруджа, Силистра, щастлив брак, служебно повишение в Силистра“. Словесна възстановка за въодушевлението в Силистра при посрещането на 1 октомври 1940 г. на българските войски. Явно задочно обаче, защото заявява, че е от хората, които тръгват от Русе за Силистра с първия параход между двата града. Той е бил заедно с митрополита на Доростоло-Червенска епархия и с други свещеници, като твърди, че в Силистра не знаели за височайшето им посещение.

Пресъздава и картината от пътуването: „Редяха се пред очите ни пристанището, Ряхово, Тутракан, Попина и ето…поздравът от Кючук-Мустафа, изгорялата мелница край Дунава, Дунавската градина, пристанището, хамбарите…Но пусто и тъжно беше навсякъде“. Сирената на парахода обаче привиква целия град на пристанището („целият град се свлече на Дунава…Само песни, плач, ръкомахания…“). Официално посрещане. Речи. Целувки. И пр. Документално: „На речта на кмета владиката отговори: „Господ не забравя теглата и мъките ви. Десницата му Ви бранеше. Правдата, която ще се възцари, е възцерена от него. Да бъде честита българска Добруджа и Силистра – седалището на първия български патриарх Дамяна…“. И като че ли из въздуха прозвучаха божествени думи: „Благословена и честита да бъде винаги българска Силистра!“. Укрепена от Божията благословия, почувствах светостта и вечността на Божията правда“. Финалът: „Родна Силистра прибираше синовете си. Тя погълна и мене, за да ѝ служим вечно и предано. Силистра! Свидна българска красавице!“.

Йордан Георгиев