Есенен добруджански щурм в магията на съвременния арабски свят

ЕСЕНЕН ДОБРУДЖАНСКИ ЩУРМ В МАГИЯТА НА СЪВРЕМЕННИЯ АРАБСКИ СВЯТ

В гореща като през българско лято късна „зимна“ арабска нощ през м. ноември 2023 г. група силистренци кацаме на новото летище в Áбу Дáби – столица на федерацията, известна като Обединени арабски емирства. Монтирана е модерна система за автоматична проверка на документите, която, когато дойдѐ редът за нашето преминаване през нея, изведнъж се разваля. Налага се да се редим на въздълга опашка, посрещани любезно от млади мъже с бради и мустаци пред гишета без прегради. Други – сред тях и жени с религиозен дрескод в различни цветове, със служебни усмивки, но елегантно и със заучени движения постоянно махат с ръце, показвайки на пътниците откъде да минат и накъде да отидат. 

Така успяват да смаляват размера на навалицата от току-що изсипани от търбусите на летящите крепости тълпи от пасажери, прелетели от всички краища на света. За тях аерогарата на централния град на най-богатото сред сдружените емирства е междуконтинентален мост и това е първото, което научаваме от надпис в „ръкава“, играещ роля на топла връзка с един от многото гейтове. Летяхме от Букурещ с нискотарифна самолетна компания, като за няма и пет часа прехвърчахме над няколко държави. Под сурдинка споделено – прегладнели и огладнели, защото не ни предложиха поне чаша вода или най-малкото вкусен бонбон. 

За разлика, примерно, от някогашното едночасово пътуване с Ан-24 или с Як-40 от Силистра до София и обратно, когато и за безплатно нес кафе имаше време. Награда за стоицизма и безметежната турболенцийка бе гледката към блещукащи градове, в някои от които се открояват големи червени кълба с неясно предназначение.

Обединените арабски емирства са федерация от 7 събратя без граници между тях, но с отделни законодателства: Áбу Дáби (името означава „бащата на газелите“, за отбелязване – завидно свеж на вид град без крещящата доминация на небостъргачите), Аджман, Рас ал-Хайма (най-зеленият спрямо другите), Ум ал-Куейн, Фуджейра, Шарджа и вездесъщото чудо Дубай – съвременен символ на охолство и добър живот – най-цивилизованото и най-посещавано както за бизнес, така и с туристическа цел. 

Името на някогашното малко рибарско селце идва от глагола „пролазвам, просмуквам се“. Районът е сред „най-тихите“ в света, поради което е признат за безопасен. Престъпността е под 0,01%, каквото и да означава това като статистика. Пословична е толерантността между хората и на държавата към тях, независимо от произхода им – етнически и религиозен. Твърди се, че тукашните не „съдят“ никого за нищо, а се отзовават за помощ помежду си при необходимост.

Приличие в облеклото и в поведението се спазва в емирствата, сумарно в които живеят представители на близо 200 национални, етнически и религиозни групи. Индийската общност се е заселила тук преди век, когато нейни представители идват на работа и търговия, примамени от условия в отсъствие на такси и налози. По сунитско табу не е прието мъж и жена да се държат за ръце на улицата. Казват ни, че в тези страни няма термини като „аборт“ и „самотна майка“. Жена не може да роди дете, ако „до нея“ няма мъж, който да го „признае“. За сметка на това е на разположение „Женска полиция“ – какви са нейните задължения  е въпрос на допълнително проучване. Важното е, че през 2014 г. тук за определени успехи със социално значение е дадена световна награда за грижа за жените. 

Все по-често срещан елемент в градската суета са джамиите – една от най-старите е от 1900 година, при положение, че най-възрастната постройка в Дубай е нейна „кака“ от 1779 г. Съществува неписано правило във всеки момент да си най-много на 15 минути от храм с минаре, за да има време след поканата от мюезина да се стигне до него. Все още е актуално в последната за седмицата молитва семейството да се събира на едно място. В джамиите жените трябва да са с покрити глави и с широки дрехи с достигащи до под глезените поли. Мъжете – в прилично облекло, и според изискването крачолите на панталоните по правило са под коляното.

Като контрапункт в християнския дубайски свят се вписват и храмове с кръст – сред тях руска църква с гръцки свещеник, египетска също и т.н. Българите посещават малка сръбска православна църква. Изненада бе за незнаещите, че бялата дълга дреха при мъжете на практика е народна носия, обличана с гордост, и която едва ли не е задължителна като премяна за петъчната молитва. Дрехата с навита под нея препаска е тип „свободна роба“– най-често изработката е от памук. Тя е култ, наследен от бедуините („човек, живеещ в пустинята“), които някога с нея са се предпазвали от палещите слънце.

За дрехата има различни варианти на кройки и цветове, както и на вид материи, някои от които има защо да струват достатъчно повече от обичайното. На територията на федерацията няма нито една река, но пък вятърът е характерен за района, поради което дългополието в бяло помага и срещу него, а шалът е спасение при пясъчни бури. Популярният арабски шал с въженце е навсякъде в продажба. Някога коженият аксесоар, приличащ на камшик, е имал двойно предназначение: денем, за да държи шала здраво на главата – идеята е да не го отнесе пустинният вятър, а вечер с него е връзвана камилата, за да не избяга. Практиката показа, че най-изгодно подобни „съоръжения“ се купуват от обикновени магазини, защото на други места са в пъти по-скъпи.

В държавата просията е забранена, тъй като е смятана за грях както от подаващия за милостиня ръка, така и от даващия му лепта, защото с нея подхранва греха (обяснението: слугува на разбирането, че не може да получаваш, без да си положил усилие). В народопсихологията на арабите е да подпомагат бедните, поради което на определени места на открито са монтирани хладилни витрини с храна и вода за тях. В страната има преклонение пред предците и особено пред майката. Символ на гостоприемство са фурмите и кафето. Традиционното обаче е с особен вкус – поне това разбрахме при демонстрация в предназначена за цяла фамилия „типична“ арабска къща в Стария град.

       Встрани от нея артистично аранжирана бедуинска палатка пресъздава картина от миналото, а до нея две камили в  оградено пространство кротко преживят, милват се  с туристите и позират за снимки. Не те напуска притеснението при фото сесията, че по свой стар навик гърбатото животно в един момент ще те наплюе. 

Известно е, че тук трудно се става „местен“ поданик, следователно предварително е обречена каузата да си сред „господарите на страната“, освен ако не си роден от „майка емират“. Винаги има и „изключения“ – при дарение от 5 млн. щатски долара. В света на бизнеса емирствата се вписват с 26 Свободни зони, обособени тематично. В една от тях има и българска мандра с нашенско сирене.

Тежката индустрия е изпратена да запълва пространства в по-малки населени места. Има ръст в отглеждането на камили в условия на ферми. Наличен е и голям увеселителен парк, подобен на „Боливуд“. И като направихме намек за филми, тук предлаганите в кината западни продукции са по-къси, защото предварително са изрязани всички „съмнителни“ сцени, преценени като неподходящи за арабския зрител. Привлечени са работещи от съседни страни с многолюдно бедно население – Индия, Пакистан и др., но според уговорките пристигат предимно представители на силния пол, цанени на ниска „тарифна“ ставка – резултат от неписано правило. 

Предвид много обстоятелства, съотношението в проценти на мъжете спрямо жените е 70:30. Работните визи се издават на хора до 65 г. При залавяне с нелегални документи глобата е 200 хил. дирхама, което е 100 хил. лева.  Заплатите са без удръжки, няма пенсионно осигуряване (освен за държавните служители), но здравната осигуровка е задължителна от четири години насам. Платеният годишен отпуск е 25-30 дни. Всеки привлечен на служба чужденец получава на 2 години веднъж безплатен билет до родината си. За предприятие на гражданин от други страни всяка година се вади лиценз за продължаване на дейността му.

И една особеност, която заслужава коментар, стига да има кой да даде сведения по проблема – в Дубай е най-голямото текучество на работна ръка. Добрата новина е, че имаш ли в тези страни сключен трудов договор, няма как работодателят да не плаща договорената заплата – задължително по банков път, защото и това подлежи на контрол. Чужденците са с т.нар. резидентски визи, които са за 2-3 г. Туристическите са до 180 дни, като има глоба при просрочването им. Съществуват и „лайънс визи“ – те са за жени, които са „спонсори“ на съпрузите и децата си. За инвеститори са налични и „златни визи“.

Казват, спокойствието в страната е благодарение на няколко неща. Едно от тях е безброят от камери за наблюдение. Немалка част от тях са скрити. Отделно полицаи, маскирани като работници, също бдят за нарушения на реда. За пет дни престой и придвижване между различните части на града, а и извън него, не срещнахме нито един униформен на улицата и покрай нас не пропищя линейка. Не станахме и свидетели на катастрофа по забързаните пътища – по магистралите разрешението за скоростта е до 140 км. Радарите са на всеки 3 км, а огромен Наблюдателен център играе ролята на „Биг Брадър“, като сред задачите му е да наблюдава и вече станалите катастрофи. Благият живот е също и в резултат на етично-морални отношения (вярата или страха от бога), както и на подчинението на закона (няма накъде! – тук все още е в сила смъртното наказание).

Думата „климатик“ е сред ключовите в държавата, в която през зимата температурата може да стига до 36 градуса, но през лятото със сигурност подгонва 50-те. В моловете е точно и безпрекословно 18 градуса, колкото е бил максимумът в средновековен замък в Европа. С тази разлика, че тези модерни мега магазини с много заведения и кътове за забавления в тях в днешно време са своеобразни препратки към представата за „пещерата на Али баба“ (слава Богу, без разбойниците). Заради пословичната хладина в помещенията нашенската приказка за абичката, дето и лете трябва да ни е под ръка, тук не е излязла от употреба. Слънцезащитният крем е препоръчителен (измислен е дори „фактор 110“?), както и слънчевите очила.

Говорим за държава, в която за няма и тридесет години народът ѝ на пръв поглед е направил невъзможен скок от XVI в XXI в., премествайки се от палатките, платноходките и гърбиците на камилите в палатите, яхтите и лимузините. В такъв случай българинът обикновено цъка с език и процежда между зъбите: „Какво нещо е парáта…!“. Иначе, нищо ново под слънцето, дори пустинята е същата. Всъщност, една част от нея не е в предишния си вид, защото е в процес на (пре)застрояване, но на практика няма шанс цялата да бъде пременена в бетон, метал и стъкло.

Процесът продължава в ред, на който са се наредили за десетилетия напред още по-смели проекти в общ обем от 65 млрда щатски долара. И няма как да е иначе, щом обсъждаме територия, в която има последователност в управлението още от 1833 г., откогато е на власт днешната династия, макар и размита във времето по родова линия. Тук престолонаследникът се посочва приживе от шейха доайен след щателен преглед на всички качества на „кандидата“. Независимо дали става дума за някой друг или за „звездата“ на емирствата шейх Зайед, който е получил възпитание сред бедуините – калéн е от тях като човек и е зареден с отношение към ислямските принципи за начин на живот. През 1966 г. той обединява след безкръвен преврат 9 племена. От 4 съпруги се е сдобил с 34 деца – от тях 19 са синове, повечето от които са с достатъчно добро образование и подготовка.

Най-перспективните наследници по традиция са изучени в елитни училища като Кралската академия на Великобритания. Сред критериите е изискването избраният за шейх да е мъдър и смел, да пртежава призвание да управлява, респективно да е подходящ за военачалник. Предварително условие е да приема веднъж завинаги, че на „поста“ ще продължава да е за пример – включително да бъде пръв за молитва в джамията и дори да полива на поданиците се при хигиенния ритуал. Прието е да живее  осъзнато с максимата „Няма народ – няма шейх“, което го задължава да се грижи за хората си. Налична е наборна и наемна военна служба – за момчета без средно образование казармата е три години задължително, докато за момичетата военната подготовка е по тяхно желание. Начело на Федерацията е президент с вицепрезидент, като длъжностите са на ротационен принцип.

За пръв път през 2015 г. в 40-членния колективен политически орган, наричан Консултативен съвет, вече председателстван и от жена, влизат чрез избори освен шейхове влизат и „граждани“ – достатъчно богати и с успешен бизнес или кариера. За депутатството си Всеки от тях получава под формата на месечна заплата по 50 хил. дирхама (25 хил. лева).

В Дубай розови на цвят таксита превозват единствено жени, каквито са и шофьорките. За всички други колите от т.нар. „нормал такси“ са с цветни покриви в червено, синьо, зелено…Има и трети вид, за който обаче се плаща четири пъти по-скъпо, вероятно защото е ползван от „по-специални хора“. Пуснати в действие са и таксита без водачи зад волана – те се движат благодарение на сензори (подобно българската група засече в столицата на път за летището).

За арабите разстоянието се измерва не в километри, а във време и пари (причината е ясна – зависимостта от задръстванията). Разбира се, когато превозът – в случая от Áбу Дáби  до Дубай, е през нощта по осветено от двете страни 130-километрово трасе, изминаването му е безпроблемно. Летим по магистралата и пътьом заработват чистачките на климатизирания автобус, защото изведнъж ръсва дъжд – казват, че тук вали едва няколко пъти в годината, но като прасне, се излива порой за 15-20 минути. Не и този сего.

Встрани постоянно се сменя картината със сгради с различно предназначение, включително често и на осветени като коледни елхи бензиностанции. Набиват се на очи огромни надписи на арабски и на английски езици, светещи с всички цветове на дъгата, като малцинство са билбордовете, а и пътните табелите като че ли са в дефицит.

Покрай пътните платна като в шпалир са подредени дръвчета с купести корони, които на височина не са повече от два-три размера. По-късно ще научим, че най-често срещаният зелен акцент е пригодената за тукашните условия пустинна роза. Специално за емирството Áбу Дáби  сред хитовете между дърветата е пустинната акация, пускаща корени до 120 м под пясъка. Така тя достига до вода и остава вечно зелена, превръщайки се в храна за животните.  В миналото е спасявара от глад и хората, защото листата на дървото били омесвали и с тяхното продоволствие. С дронове в Дубайското емирство са засадени един милион устойчиви на солената вода мангрови дървета. Национално представително дърво е и вид върба, което също е с достигащи до влага много дълбоки корени. Запомнена е и като материал за изработка на стълбове за бедуинските палатки.

В Дубай метрото е изнесено върху колони (мостове) и се движи без ватман, а чекирането за пътуване в него е в началото и в края на превоза, защото се плаща на изхода на база преминати брой спирки (3 дирхама, т.е. лев и половина, е цената за една спирка). Характерно е също с това, че жените се возят в отделен вагон, задължително има и първокласен, както и един  за всички останали пътници. Градът е известен и с това, че постоянно произвежда рекорди, включително за Книгата на Гинес.

Казано по друг начин – конкурира се със себе си чрез „производство“ на нови предизвикателства във всички сфери на живота. Разбира се, перла в короната е най-високата (засега!) сграда в света, защото се очаква и още по-абсурдно извисяващ се градеж над Персийския залив. Настоящият първенец е високият 848 метра 162-етажен „Бурж Халифа“. Асансьорът в него се изстрелва до наблюдателната закрита кръгова площадка на 124-ото ниво само за една минута, измервана на екран електронно, за да е видно, т.е. да няма шега и измама са сетивата. Това също е и атракционен трик, оставящ у посетителя запомнящо се впечатление и отразяващ се психологически на тези, които се страхуват от височини или имат чувство за клаустрофия.

Както се казва – какво му плащаш, щом гледката е от върха! Е, не съвсем – все пак има още близо 40 етажа отгоре, но и от тази кота тя е убедителна във всички посоки, при това в условя на завидно добър интернет. Снимай се и публикувай тутакси, не са бави – нищо друго не ти остава. На конкурентен принцип, при това с достъп, отново платен, същия взор човек може да хвърли и от настанената в раздвоението между Новия и Стария град „Златна рамка“, наричана и „Портал на времето“. И на двете места се чака на огромни виещи се опашки – доказателство, че интересът е голям и обектите са непременно част от туристическите турове. „Рамката“ се състои от две 150-метрови кули, свързани с покрит мост. Правоъгълната висока площадка под покрив на три места е с прозрачен под – хем за проверка доколко човек се чувства комфортно над бездната, хем е помислено и за необичайно селфи изживяване.

Съоръжението е със златисто покритие и е част от програмата за визията на Дубай до 2070 г., посветена на стогодишнината на станалата факт през 1971 г. федерация, в която всяко емирство е в режим на автономност, но е предвиден и общ бюджет за героите от „великолепната седморка“. За нейната реализация на шейха се приписва мисълта, че тя не може да бъде „спряна“, тъй като е постижение за цялото човечество, но при провал някой трябва да поеме риска (как кой – Той?). Водещи в този смисъл са разбиранията, че „Трудното става бавно“, а „Невъзможното не съществува в речника“.

(За какво изобщо говорим?), щом е планиран МОЛ с възможност за „среща“ в него с живи лъвове, както и за създаване на невъзможни музеи – един посветен на динозаврите, друг на Космоса. В момента в МОЛ Дубай сред умопомрачителните уникални кътове е аквариум за десетки видове малки и големи риби с размери на средно голям, но дълбок няколко боя басейн. Замислено е издигане и на изкуствени планини – в града или в пустинята – все едно!, и никак не е невероятно явно, щом в Дубай току до основен булевард действа комплекс за зимни спортове с двестаметрова писта за спускане при температура 4 градуса.

Задължително в туристическата програма е пребиваването на станцията на мега проекта „Дубай Марина”, където са най-високата жилищна сграда в света „Принцес тауър“ и усуканата на 360 градуса „Кайян тауър“ – нейна посестрима с уникален дизайн. Мястото е предвидено за стоп кадър, тъй като наоколо и десетки луксозни яхти мамят окото, като дежурна компания, развинтвайки фантазии за богаташки изживявания. Безспорно сред най-голямото удоволствие е нощният круиз по „Дубай Марина“ – особено когато е с триетажния кораб „Лотус“, както на нас ни се случи, при това заедно с вечеря на „шведска маса“. 

Три часа плавно плаване между стотици сгради във футуристичен стил, светещи в хоро от цветове – дори клюновете на строителните кранове са оприличими на преливащи различни картини от дъното на дулото на детски калейдоскоп. Увеселителната програма е на покритата с тента палуба: танц с подхвърляне на светеща пелерина на млад, тънък като тръстика мъж в стил „дервиш“ с основно движение въртене около оста си. И още едно въртене, но на обръчи („хула-хоп“) от ниска на ръст дама със смесено азиатско-латинско излъчване. Няма как да мине на тази географска ширина и без „бели денс“ – в арабския свят сме все пак.

Връх на сладоледа, както се казва, бе репертоарът на ди-джей от руски произход, който, май по поръчка на свои сънародници, пусна на няколко пъти на всеослушание руска чалга, изпълнявана интригуващо от певец с кавказки акцент. Слушаш, немееш и не можеш да повярваш на ушите си. Като цяло оставаш замаян от безшумното тънко приплъзване на кораба във водната шир, обсебен от цветния отглас на футуристични небостъргачи, дебнещи при всеки завой на път към залива, намигвайки  свойски и закачливо. Дали не гледат с високомерие, подигравайки ни се добронамерено, че няма да видим на друго място накуп толкова много разнолика красота?

В предварителен план екскурзоводката обещава нещо, което – за радост, ще бъде изпълнено като по конец: „Вълнуващо приключение, обявено като сафари в „Червената пустиня” – наричат я още „Кутията на смъртта“, тъй като представлява квадрат с дължина хиляда километра. с разположен нарядко трънак. Известна е с големите си и красиви пясъчни дюни (в района най-високата достига 300 м). Сафарито в пустинята дава възможност за наслада на оф-роуд приключение с диво препускане през дюните (дрифт-шоу) с пораздрънкан бял джип – допълнително укрепен с цел безопасност, в общи линии на вид здрав и тежък. Условно казано на средата на пустинята – спирка за поредна фото сесия при бързащ да се скрие залез на слънцето – гониш го, за да влезе в кадър за спомен.

По-нататък ни е осигурена сгода по двама да се качим върху стари и изморени камили, които при клякане – първо на колене, после на задница, дишат тежко и на пресекулки, издавайки мъчителни звуци – сещаме се защо: няма как да им е лесно да издържат товара на двама души наведнъж. При това трябва да повторят десетки пъти „движението“ стани – легни – разходи се в кръг и пак легни в очакване други да те възкачат. Жалиш животното мислено, галиш го с ръка внимателно с едно на ум, защото знае ли човек – може да се окажеш точно ти, на когото да изрази гнева си. Но не пропускаш момента – кога друг път ще ти се случи да седнеш между две гърбици на камила, наричана още бактриана?

Следва настаняване върху везбени възглавници покрай ниски „маси“, продълговати и дъги няколко метра, личи си, че са посрещали хиляди преди нас. Мокрият бар предлага „на корем“ безалкохолни напитки – в кенчета и от диспенсър. За жените – предложение да посетят къта украса с къна върху ръката. За мъжете – да опитат традиционно арабско наргиле с вкус по избор.

Вечерта включва богата вечеря под звездите, както и традиционна шоу програма. Най-завладяващо в нея освен бели-денса е танцът с огън на здрав, нисък на ръст и с набита снага млад мъж с европейско изражение. По някое време по билото на най-високата наоколо дюна, по която допреди малко деца се пързаляха със скейтборд, в окото на светнал все едно отдалече фар камилар прокарва три камили, покрити с черджета. Вървят бавно и тържествено: демонстрация по икиндия на средновековна романтика с алюзия за изгарящия като комета пореден ден в пустинята.

Приключението завършва с нов дрифт по плитки коловози, изпъстрили дюните, този път с подострено настроение в затъмняващата се нощ. Забавяме се, защото нашият шофьор, който от време на време с лявата ръка върти кормилото, а с дясната търси нещо в телефона – едва ли маршрута по джипиеса – просто такъв няма. Налага се да помогне на колега, закъсал в пясъка. Всичко става пред очите ни и на фенер, като в приключенски филм. Още малко и щеше да трябва да бутаме, но не се наложи. Без подкана обаче се премина към помпане на гумите на джипа, които при излизането от асфалта бяха спуснати, за да гарантират по-добро сцепление с пясъка. Излизаме на магистралата и в миг отсреща в далечината се показва като рой звезди от неизвестна галактика мъждукащият безкрай от светлини на мъглявината Дубай – истинска арабска приказка, разказана в съвременен аранжимент.

Противно на очакванията, в многозвездните хотели (нашият „Сигнатура“ бе „4+“ звезди) има впечатляващо надеждна WI-FI връзка, дори и в стаите. На тавана на всяка от тях е указана посоката към Мека, за да знаят мюсюлманите накъде трябва да се обърнат по време на молитвите си. Прозорците не се отварят, но е хубаво, че климатиците, макар и невидими, са на ръчно командване и следователно може да се регулират по вкуса на посетителите. Странно ни се стори, че трябва сутринта след излизане от стаята да се натисне специално малко копче и да се обозначи вратата с нарочна хартиена табелка. Това е сигнал-парола за персонала, че хотелската стая е свободна в очакване да бъде почистена и презаредена с бутилирана вода за пиене, с разтворимо кафе и пакетчета бял, зелен и черен чай. Чешмяното „хаш две о“ е пречистена морска вода, която не е добра за пиене – пробвалите, казват, имала особен вкус и…последствия, които може да не са фатални за човешкото здраве, но не са приятни в никакъв случай.

Закуската в хотела бе богата и разнообразна, с доминиращо предлагане на ориз, булгур и други зърнени заготовки, но и със зеленчуци, които са добри не само на вид, но и на вкус; също няколко вида сирена – отново подправени и представени на по-малки от за пинг-понг топчета, както и нарязан на различни геометрични фигури тип „кашкавал“. Още: хляб, няколко вида тестени закуски, тип кроасани, студена мини пица и др. Не минава и без тукашния деликатес – фурмата, която в миналото е основна на бедуините. Днес за износ отиват 80% от 40-те им вида местно производство. И без тортички, моля! Кафето е от кана – черно. Отделно – топло мляко, също в кана, и два вида безалкохолни напитки от диспенсър – достатъчно за начало на деня.

За нас вечèрите, предварително предвидени като част от екскурзионния пакет, бяха на блок маса, като едната бе на кораба по време на нощната разходка по канала и в Персийския залив. По лично впечатление това бе най-безценното преживяване по време на посещението, защото благодарение на него човек става все едно част от филм за бъдещето. Самият „Музей на бъдещето“, за влизането в който билети се предлагат чак за м. януари сл. г., е решен архитектурно като обърнато яйце. Той е един от обектите, заслужаващ внимание, но в кратките екскурзии за него обикновено няма място в програмата. То така или иначе при възможност човек е добре да посещава Дубай поне през пет години, защото винаги ще има нещо ново, междувременно заслужило внимание.

Вечеря на полеви условия предложиха и по време на сафарито в пустинята – другият със сигурност незабравим момент, и още една в италиански ресторант в МОЛ Дубай, който е сред многото в компанията на 1 300 магазина. Извън него в обграждение от десетки небостъргачи е голяма водна площ, в която когато се стъмни започва на всеки половин час кратка 4-минутна програма с „играещи“ фонтани, като се редува музика от различни стилове. Най-бавно, плавно и приспивно, но ефектно и красиво бе представянето на „клип“ в арабски стил. 

Твърди се, че два месеца са необходими, за да бъде съставена от цял екип изработката на електронното му пресъздаване. Мощни струи се изстрелват в небето на височина от 150 м, осветени от околните небостъргачи, върху един от които 3D монтаж върти невероятна поредица от форми и багри. Разположена над паважа многометрова куполна мрежа от златни светлини те отвежда по време на разходката по променадата до театъра, чиято фасада е изцяло остъклена и е във вид на кораб (отново символика, свързана с традицията).

Развитието на района през последните 30 години се приписва най-вече на споменатия шейх Зайед, когото наричат „нашият баща“. Той обявява петрола за национално богатство през 60-те години ни миналия век, макар че в арабския свят „черното злато“ е открито по британска линия още в началото на 30-те години в Саудитска Арабия. Близо девет десетилетия по-късно картината по тези места е с космически привкус, достатъчно сладък, за да се превърне Дубай в място дори за уикенд почивки – в момента градът е на четвърто място в света по брой туристи, за което на разположение са шест месеца „хубаво време“.

Как тогава няма да се превърне в дестинация №1 по изхарчени пари за развлечения и покупки от най-различно естество? На такива като нас от Източна Европа пребиваването ни излиза солено, но едва ли някой съжалява за преживяното. Затова най-добре „Виж Дубай и Áбу Дáби“...и се удиви в представата за арабско настояще, което никога няма да стан „наше“ бъдеще, затова си струва да се потопи човек в него. Голяма е опасността да се удавиш в реализирано по забележителен начин творческо въображение – на сушата, в пустинята, над и под земята, както и край водата“.

Покрай бизнеса Дубай все повече привлича от цял свят и т.нар. нови номади, т.е. хора, които могат да работят „хоум офис“, предпочитайки домът им да е в град, славещ се с изключителната си сигурност. Да не говорим за възможностите за луд „живот“ по молове и магазини“. Включително и в комплекси като „Мадинат Джумейра“, открит през 2005 г. – място, в което има от всичко по много. Естествено, и опитни търговци, които няма да се усетиш дори как са ти продали едно или друго.

Те си знаят дали и кога са на печалба, макар да остава тайна как помнят кой артикул каква „цена“ има. Важното е, че процесът е прозрачен – пазарлъкът най-често се случва пред очите на много хора, следователно няма тайна в сделката. Пазарът е отколешна форма на общуване между хората и място за обмен на информация в години без медии и социални мрежи. Традицията обаче за надлъгване между купувач и продавач е актуална и днес, като в този процес най-важна е представата, че, купувайки едно или друго, човек помага на някого да си изхрани семейството, следователно никога клиентът не е добре да си мисли, че е възможно да е „прецакан“ в цената.

Определението „скъпо“ тук е нещо доста разтегливо и единствено означава „не мога да си позволя да притежавам…нещото, което харесвам“. Иначе като как ще има на Пазара за злато 300 конкуриращи се магазина. На витрината на един от тях на лично място е разположен в цялото си великолепие гигантски пръстен от злато – тук той е един от многото рекордьори „по Гинес“ със своите размери и с вложен в него „материал“ само от 18 до 24 карата.

За тези, които не се интересуват в магазините какво има по щандовете, освен да хвърлят за сведение по един поглед към тях, им остава удоволствието от разходката сред целия този необозрим шик. Тя обикновено е гарнирана с пиене на кафе или със самопочерпка с прехвален сладолед, приготвен с камилско мляко. Може обаче в движение да се изкушиш и от италианското „джелато“, познато и у нас. Както почти навсякъде по света, плащането с банкови карти улеснява процеса и слугува на изкушения от всякакъв род.

И, разбира се, пълен оглед на сувенирите и магнитите, с надеждата да се натъкнеш на нещо, което ти се струва по-различно и по-евтино от видяното (не можем да избягаме от себе си със сметки на дребно по български!). Макар че, в места като Дубай е изгодно най-вече в няколкото „вида“ супермаркети – при това повечето работят денонощно. Добрата новина е, че голяма част от стоките в тях са добре известни и на българина, на всичко отгоре и цифрите по етикетите не са чак толкова стряскащи. Шоколадовите бонбони тук не са на мода, но за сметка на това сладостите с фурми са с голям избор. Казват, правели и сироп от „царицата на пустинята“, замествала в предишни времена дори водата за утоляване на жаждата на бедуините и техните домашни любимци – камилите.

В далечното минало, примерно до 1497 г., когато Васко да Гама открива Индия и търговията преминава по вода с кораби, тези земи са пресичани от  всеизвестния Път на коприната. И никак не е случайно, че през XVI в. „пиратския залив“ е прозвището на известния днес Персийски залив и за това се съди по голям брой „изчезнали“ или потънали тук водни съдове. Техните екипажи са избивани, а стоката е плячкосвана, за да се появи по сергиите на местните пазари.

Някога цялото „трасе“ от Ханджоу в Китай през пустинята Гоби до Атлантическия океан в Западна Европа, включително през Силистра – забележете!, е изминавано за една година, а само през тукашната пустиня това е ставало за точно определен брой дни. За престой е имало над 200 специални ханове с гостилници, приемащи срещу определена такса идващите от Персия и Индия камилски кервани. Гостоприемството е било за сметка на тогавашните държавотворни  формирования, самозадължили се да гарантират сигурността на преминаващите с различни стоки.

В Дубай е създадена още една на пръв поглед невъзможна инфраструктура – това е изкуственият остров „Палм Джумейра“ с размери 5х5,5 км, в който живеят само местни хора. Изграден е преди 15 години от естествени материали, все едно с „писане върху вода“. Гледан отвисоко има вид на съвършена палма със ствол и разклонения. Клонките му са 17 и във всяка една от тях от двете страни са „къщи“ в пясъчен цвят, решени в общ архитектурен план с идеята да приютяват цели фамилии. Не коментираме екстри като покрити гаражи, бариери, портиери и кодове за влизане, тъй като са нещо очаквано. Постигната е изключителна хармония, включително и в мини именията с тераси, завършващи с „минарета“.

Тук е мястото да отбележим, че за тези дейности по реализацията на проекти в държавата са налични две строителни компании под изключително държавно наблюдение – едната е за работа в морето, другата действа на сушата. Соларните станции не са от най-използваните в страната – логичната сред причините е, че след 45 градуса на въздуха те стават по-малко ефективни, макар вече да е намерена „цаката“ и на това недоразумение, благодарение на измислени по-издръжливи материали и на нововъведение за охлаждане на съоръженията. Интересът към острова е голям, поради което също е превърнат в терен за невъобразим шопинг. 

Тук е мега хотелът „Атлантис“, разположил 1 549 стаи върху 47 хектара земя  (пардон, пясък). В комплекса, в средата на който е „Порталът на Мохамед“, наричан и „Арката“, са изградени 65 басейна. Любопитна подробност: пясъкът от морето става за строителство, но този от плажа не е подходящ за тази цел. Не така стои въпросът с кораловите камъни от морски рифове – те са полезни като материал в градежа на сгради в района. Атракция за туриста е да му покажат древен „климатик“ – специално строително приспособление по комините – нещо като множество от въздухоотводи. И още нещо на пръв поглед необичайно – в старите къщи в голямата врата е вписана малка вратичка за влизане – идеята е да се наведеш, т.е. да преминеш чрез смирение.

Има и сексуална прагматика в ситуацията – ако случайно при влизането през двора притичва незабрадена или с непокрито лице жена, тя да има време да се скрие от мъжкия поглед. И ти хрумва мисълта – ето защо пътуванията и съответно опознаването на други култури прави хората по-информирани и съответно по-толерантни към непознати или странни поведенчески модели.

На крайбрежната алея е друга сродна красота – 7-звездният хотел „Бурж Ал араб“ („Арабската кула“) – своеобразен поклон пред морето, превърнал се в прощъпулник на туризма преди години в района. Той е във вид на платноходка, напомняща за морските съдове, с каквито някога арабите са търсели перли – в продължение на векове техен основен поминък. Все още се твърди, че със своите 321 метра това е най-високият сред 7-звездните хотели в света. Продължава да е от най-разпознаваемите акценти в рекламите, заедно с кацналия на 300 м височина басейн „Инфинити“ и по-ниското от него с 50 м „Виенско колело“, което в момента не работи.

 За сметка на това тази могъща конструкция нощем свети като изправен във вертикална посока кръгъл космически кораб, обагрен по едва видимите си спици от разнообразни сменящи се цветове. В Дубай, където през 1958 г. е прокаран канал, завършващ с лагуна –  плавателна артерия с дължина 14,2 км, има много места, където може да прекараш пълноценно времето си в едно или друго забавление. Сред най-посещаваните е „Миракъл гардън“ – цветният парк, който с впечатляващите си фигури всеки сезон е различен, поради което е и така магнетичен Тази година за първо здрависване веднага след входа са два гигантски коня, обърнати един към друг. Пословична е любовта на шейха към конете – известна е и местната арабска порода с проследено родословие. На нея е посветено хергеле във вид на златни статути в една от озеленените площи. Няма да е новина, ако споменем, че в Дубай е най-големият в света хиподрум, където се провеждат състезания с награден фонд, невъобразим с размерите си.

В парка впечатляват чифт водни „действащи“ мелници; мега огромна палма от разноцветни китки; купища кълбовидни фигури; замъци като от европейски приказки; слънчев часовник; къщи с алпийски фасади; различни животни – Мики Маус, смърфове и други герои от анимационни филми. Топ изпълнение е без съмнение грандиозен „Еърбъс“, целият отигран с цветя – най-вече петунии, но също и слънчогледи. Тук е най-дългата в света стена от цветя, протегната на един километър на височина от три метра.

Разполагайки множество заведения за кафе, безалкохолни напитки и сладолед – повод за кратка почивка преди поредното фото сафари, организаторите правилно са помислили, че независимо колко е цветно царството, заради жегата разходката става относително бързо уморителна.

Статистиката крещи, че всеки м. май става смяната на коренчетата – поне 250 млн. са ползваните за постигане на вълшебството в гардъна, който е с 4 изхода. „Вътре“ не се пуши и не е разрешено внасянето на храна. Поливането е от капков вид във вертикално положение, и отново без изненада: с отпадналата след пречистването морска вода. Добре измислено е също, че в съседство е паркът с 15 хиляди пеперуди от 50 вида – игриви и закачливи (разбира се, за среща с тях има отделен платен вход). В допълнение – при Дубай е разположен резерватът за розово фламинго. Подобен в страната има и за газели, благодарение на което четири пъти – до 4 хил., се е разраснала тяхната популация. Някъде в съседство „зимуват“ гларуси, лястовици и чайки. Други популярни животни в емирствата са пустинни зайци, вълци и котки.

Пътуване с лодка „абра“ с платформа за сядане, приличаща на тесен нисък естраден подиум, пренася туристите през вода до Пазара за текстил от отсрещните два: за злато и за подправки. Скрита подробност е, че на тяхна територия е единствената в Дубай платена тоалетна с вход 5 дирхама – 2,5 лева. Повечето пазари са доминирани от търговци от индийски произход – в повечето случаи общителни и гръмогласни млади мъже, стъкмени в носии, традиционни за общността им. Един те вика от улицата, друг ти препоръчва стоката си, трети те премерва и обслужва, накрая съвсем различен човек ти взема договорените пари.

Подобно е и на другите пазари, с уговорката, че европеецът няма ясна представа каква подправка заслужава да бъде купена, тъй като повечето са непознати като вид и предназначение. Някои от тях се оказаха на калъпи и дори изглеждат като дебели и лъскави плочки за баня, миришещи примамващо. Виж, за златото се оказа, че някои от българските туристи са осведомени, включително и за възможността над определена сума да им се върне на летището ДДС-то след удържан данък, разбира се.

Нищо специално за отбелязване относно храненето в Дубай, освен може би, че не се предлага алкохол (с изключение на кораба – йес!, срещу закупена за 100 дирхама (50 лева) гривна, позволяваща градусов разкош без ограничение. Алтернативата е консумация срещу 25  дирхама, т.е. 12,5 лева, на едно-единствено питие – чаша вино, уиски или друг вид спиртна наслада. В заведенията иначе се предлага безалкохолна бира. Кока или Пепси кола е на разположение навсякъде. Обяд, който бе част от първоначалния пакет предложения в офертата, ни беше заявен в заведение близо до Текстилния пазар в Стария град и в него интересна бе салатата, съставена от няколко компонента, включително познатата у нас табуле с магданоз, и различни разядки – естествено една от тях непременно е на хумосна основа. Изненадата там бе, че ни „почерпиха“ извънредно с песента „Бяла роза“. Как да не тропнеш варианта на „Ганкиното“, за да смаеш импровизираната публика от туристи от цял свят? За благодарност от наша страна – здрав импровизиран пазар на изпроводяк в съседния магазин за всякакви сладости – малка подробност е, че един и същ е собственикът и на ресторанта, и на сладкарницата.

Подобно на други източни страни, и тук не им се свиди – черпят, за да опиташ; после купуваш от това, което ти се е сторило, че е най-приемливо за рецепторите ти и за джоба, разбира се. Или са те манипулирали с убедителна реклама, за да отнесеш нещо вкъщи, където да зарадваш с чуждоземски еликсир роднини, приятели и колеги.

 Áбу Дáби е столица не само на най-богатото емирство във федерацията, но и най-голямото – всички останали заедно са по-малки от него. Реално е на четвърто място в света по линия на петрола, с уговорката, че в района с най-голям добив е Султанат Оман. Емирството е едно от трите във федерацията, в което са открити залежи от нефт, обаче де факто вече само в две от тях той е още наличен, но складове за суровината има във всички емирства. Най-голям потребител на петрола е Япония, като търговията с него е на бартерна основа срещу реципрочно предоставяне на автомобили.

Градът, където ключови договори са изпълнявани и от българската фирма „Главбългарстрой“, от пръв поглед изглежда приветлив и гостоприемен. Обясняват ни също, че тук може да е висок стандартът на живот, но територията е и семейно ориентирана. Безплатни включително са парковете (повечето), тъй като други са с вход 5 дирхама. Странностите са и по повод плажуването – има дни, когато са допускани само жени с деца. Метро в града-градина засега няма. Специалисти в бранша коментират, че е изграден с един основен булевард и без пресичащи се перпендикулярно други като него. И в този град, точно в който е била проповедта на главата на Ватикана – първа по рода си в таз частна света, има нестандартни архитектурни приумици – пример е наклонен на 18 градуса хотел. Емирството има и свой хокеен отбор със специална зала.

В него все повече стават местата, подходящи за посещения от туристи. На този етап две от тях обаче са непременно в дестинацията: приемната в президентството (двореца) и „Бялата джамия“, носеща името на шейх Зайед. Тя е най-голямата в страната и е изградена на хълм с „наклон“ 9 градуса, за да е видима отдалеко. Подчинена е на идеята за единство между хората и е вдъхновена от легендарната „Тадж Махал“ в Индия. Подвластна е и на условието Аллах да е без образ, но с изписани 99-те му имена. Крещящо със своята хармония е изобилието от изящна геометрична калиграфия и от изрисувани флорални елементи, като във всяко цветенце е вписан седеф. 

Символ на мир, солидарност, смирение и пречистване е белотата на храма, за изграждането на който мраморът е внесен от страни като Италия и Северна Македония. Броят на колоните във вид на златни в най-горната си част палми е равен на годината (1996 г.), когато е започнало строителството на джамията.  Завършена е през 2007 г., но е открита година по-късно за „широката публика“. Мъжката зала изумява с купола си, издигнат на 85 м. На видно място е странен на вид часовник, изработен с елементи от „майка на перлите“, както наричат седефа. Той показва няколко „времевѝ данни“, сред които и актуалната година по мюсюлманския календар – за мохамеданите 2023 г. е 1445 г.

Години след откриването на джамията като подход към нея е изграден т.нар. Тунел на толерантността, преминаването по който, включително с елеватор, е повод за размисъл за „нещата от живота“ по линия на философията на исляма, макар общо взето да става дума за вечни и универсални нравствени и естетически ценности. И тук търговецът, макар и в отделен отсек, е допуснат близо до храма, дори с малък магазин за японски стоки.

Разходката в президентството – очаквано внушителна сграда по проект в арабски дух, започва от специална зала за пресконференции за журналисти. После се преминава в друга – много по-огромна, в единия край на която във формата на прозрачно яйце със златни арабски „букви“ е пресъздадена изящна калиграфска композиция, разказваща нещо във връзка това, че богът на една нация не са парите, а хората…и т.н. Краткият тур предлага възможност да се съизмериш с масивни врати, които са в пъти по-големи от нормален човешки ръст.

Както и да надникнеш към възширока банкетна територия с кръгли маси и в още една – по-малка като размер и по-тясна, но стилна – явно предназначена за делови срещи с шейха президент, съдейки по трона. Казват, че имало и специална зала за молитва на хора от всякакви вероизповедания, но нея не я видяхме или поне не всеки от нас я намери.

В друго помещение е музеят, където са изложени десетки подаръци на президенти от различни страни (от пребиваването на Румен Радев – президента на България, не видяхме какво е останало за спомен). Екскурзийката, започнала с проверка на багажа, свърши с нов кратък преход със специални автобуси до изходната точка пред сградата. И отново сме прицел на жегата в изчакване на „нашия“ автобус – междувременно на разположение са мигове за поредна фото сесия край фонтани, далеко зад които снага извиват няколко красиви небостъргача.

Прагматичността и усетът в емирствата имат още един пример в  столицата, всъщност са повече от един: преди всичко това е изградената писта за Формула 1, която е втора в арабския свят след тази в Бахрейн, но за разлика от нея е „разработена“. Едва ли е случайно, че пътят към новото летище преминава покрай и над нея, за да има туристът спомен за фигуралността и за изградената специално за състезанията инфраструктура – трибуни като бедуински палатки и скъпи хотели в пясъчен цвят карай тях. Пак там наоколо е най-големият в света парк, посветен на „Ферари“, предназначен за всички възрасти.

В днешно време всеки по-любопитен човек от развита в цивилизационен план общност, независимо от своя интелектуален багаж, е изкушен да надникне във виртуалното пространство на интернет, за да провежда свои любими екскурзии. Опитът показа, че те са хубави и запомнящи се, но на практика са само тренировка или запознанство с държави и забележителности, които е по-добре опознаваш, ако си позволиш да отидеш „на терен“, за да ги видиш и да усетиш със сетивата си спецификата на съответната култура. Само тогава пред теб се разтваря пълноценно цялото тесте от карти в колодата от създадени през вековете места, в които са живели хора, създали шедьоври, които други после след тях са разрушавали, за да ги заместят със своите представи за баланс между естественото и създаденото от човека в лоното на природата.

Силистра – Дубай – Áбу Дáби – Силистра, м. ноември 2023 г.

Автор: Йордан Георгиев