Ескизи от непомръкващия чар на няколко български града на юг от Дунав и на запад от Черно море

Провадия - крепостта

В България има над 5 200 населени места, като от тях 257 са със статут на „град“ – малък или голям; стар или нов; в планина или равнина; до граница или центриран в средата на страната; край море, река или язовир; с исторически или природни забележителности; известен със заслужили преклонението на обществото личности или останал в миманса по ирония на съдбата поради липса на подобни. Някои от градовете или населени места – бивши села, превърнати в градове, са белязани с дамгата на събития, които са част от историята на България, а определени от тях и на света като цяло. Други имат щастието да привличат към себе си гости, благодарение на арте факти, наследени от предишни цивилизации, а трети са наградени с честта да притежават нещо ценно, примерно непреходен дар от Нейно величество природата (лечебна вода, уникален обект или чист въздух, както и пр. възможности).

Десетки са ни градовете, познати по една или друга причина не само у нас. Някои съумяват да поддържат интереса към себе си, задържайки внимание и привличайки хора, желаещи да се запознаят с „нещо“-то, което е характерно за тях. Има и една категория обаче, които са в графата на по-малко познатите, които чакат върховния момент да бъдат преоткрити, забелязани, и, дай Боже, запомнени. През последните няколко месеца лично аз попълних в моя списък на непосещавани до този момент български градове, каквито са Поморие по Черноморието, Нови пазар в периферията на Лудогорието, Провадия от съртовете преди да полегнат към Варна, Айтос в подстъпите на финалните планински щрихи, Сливен от подножието на вездесъщия Балкан и, не на последно място, Баня, известно като „царското село“.

Кратка почивчица за пет ветровити, но слънчеви есенна дни ме отведе до малкия черноморски град Поморие, възпят преди много години от една естрадна песничка, която скромно, но с голяма доза романтика напомняше, че е само на 20 километра от Бургас. За меломаните – толкова, за туристите – много повече. Време достатъчно, за да се усети атмосферата на градчето в съчетание с намиращото се до него езеро с лечебна кал.

Незабравима е ласката на спокойните води на плиткия солен водоем в комбинация с вълнуващото се море с въздълъг плаж, обсипан с необикновен пясък, съдържащ лековити железни частици. Благодарение на тях черният рисунък след отлитането на всяка вълна оставя за кратко време различен отпечатък, а изгревът е завиден, дори и в компанията на облаци.

Отделен момент е да участваш, а дори и само да наблюдаваш сеанса по окалянето с лечебната тиня от езерото. Никак не е случайно, че и за тази работа са се намерили ентусиасти с мениджърско мерило да предлагат съответна „услуга“. За целта мургав помориец дори си е устроил импровизиран салон на открито, за да обслужва „клиенти“, на които предоставя и възможност да се огледат в кална премяна чрез донесено специално възтънко, но високо огледало.

Приятно е усещането и при разходката край градската крайморска променада. Разбира се, запомняща се е и екскурзийката с кораб в морето, защото само за половин час успяваш да видиш отдалеко Бургас, Атия и надвисналите над тях дипли на Стара планина, чиято мощ угасва току над морето. Въодушевяващо е посещението в православния храм „Преображение Господне“, а за него се твърди, че е най-старият действащ православен храм по южното българско Черноморие, както и най-старата постройка в града. Църквата извисява гордо бяла снага сред зеленината на чудесно поддържано парково пространство, а напреки на него събира погледи сградата на модерното читалище – цялостно изградено от стъкло.

Айтос - паркът

Впечатляващо е, когато в град като Поморие има поне едно място, което да посетиш, за да видиш нещо, за което или нищо не знаеш, поради дефицит на предварителна информация, или само си чувал легенди колко е интересно да попаднеш в него. В случая става дума за Музея на солта – казват, че е единствен по рода си по нашите географски ширини. Дълъг и многообразен е екскурзоводският разказ за вековния занаят по извличане на скъпоценността от дълбините на поморийското езеро. В експозиционната зала филм по темата, представящ добива на солта в световен мащаб, увлича съзнанието, за да си представи въпроса в пълнота. Етнографската сбирка допълнително те кара да се замислиш за непознатия труд, полаган от векове по един и същи начин.

Айтос - градът

След като изслушаш разказа, благодарение на Уикипедия разбираш, че „Музеят – единствен специализиран в Източна Европа, е открит на 7 септември 2002 г. с финансовата подкрепа на Европейския съюз чрез програма ФАР. Състои се от зала, включително с аранжирани съдове и атрибути – инструменти (дървени соларски колички, гребла и други), ползвани при добива на солта, както и терен от 20 декара на брега на Поморийско езеро – на практика солници на открито, произвеждащи бялото злато, както това е ставало в древността по „древна анхиалска технология“, запазена и до днес“.

В хода на разказа научаваме, че Поморийското езеро е важна спирка от миграцията на прелетните птици, тъй като е част от т.нар. Виа Понтика (впрочем, линия от него е и Биосферен резерват „Сребърна“ край Силистра). Създадени са специални острови в езерото, за да гнездях в тях речни и гривести рибарки, саблеклюн и други водни птици. Наблизо до музея е и сградата да орнитолозите, за които има възможност да се наблюдават птиците чрез камери, монтирани в самите солници. Подобно е и в Природонаучния музей в Сребърна, където с бинокли любители могат да видят какво се случва примерно с къдроглавите пеликани, но и с други пернати, с които те съжителстват, макар и в повечето случаи на отделни територии.

Айтос - етнокътове в парка

Град Провадия е също от по-малките в България, където не бях стъпвал, макар да е втори по големина в област Варна. За неговите жители важи разделение по две перспективи: железопътната линия по направление изток – запад, и реката („отсам и оттатък“). Известен е в миналото и с умозрителното шеговито обръщение: „Какво си се разпищолил (пръснал) като Провадийска околия?“. Повод за него е фактът, че в един период след Освобождението от османска власт градът е център на околия с 82 до 108 села. Бил е важен занаятчийски, търговски и духовен център. В момента в града има една православна църква, носеща името на „Св. Николай Мирликийски“ (1864 г.), както и седем джамии, като действаща е само най-старата, която е от 1622 г. На височината на крепостта на метри от пилон с националното знаме е изграден светещ православен кръст гигант, дарен през 2019 г. от местния арендатор Стойчо Стоев.

Провадия - солницата

Главните забележителности в дългия и тесен град са „Солницата“, която е датирана с начало от 5500 г. пр.Н.е., и останките от крепостта „Овеч“, действала при няколко цивилизации, но с най-запомняща се сила при българите във връзка с антифеодалното въстание начело с цар Ивайло. За тях разказва екипът на Историческия музей в града, чието начало е през 1954 г. Подреден е в най-съвременен вид в няколко зали в реставрирана стара бейска къща, някога дарена от патриотично настроен провадиец. В града има пет училища, едно от които носи името на основателя на социалистическите идеи у нас Димитър Благоев (за запазването му след политическите промени през 1990 г. тукашните хора са водили успешна борба). Както и часовникова кула, която единствено освен вече споменатия православен кръст, е осветена ефектно през нощта.

Провадия - крепостта

Двама възрожденски герои – Левски и Ботев, стоят на стража със своите бюст паметници пред обновената фасада на достолепна сграда – според билборд на европейски проект би трябвало да става дума за Център за работа с деца. Поне два са паметниците, посветени на борците ни за свобода в различните епохи. Сградата на общинската администрация е с вид на крепост в горната си част и е с лице към реката, бреговете на която са свързани с няколко пешеходни моста, разделящи канала. Най-известен е т.нар. Черен мост, останал в историята на града със спомен за поражения по време на проливни дъждове, „белези“ за високо ниво на наводнение от които  има и по снагата на часовниковата кула.

За крепостта се казва, че е  от III в. и е изградена край Айтоския проход, който е най-удобното място за преминаване през Стара планина. Оттам идва и първото име на селището крепост – Проват (Проватон), вероятно заради добре развитото овцевъдство в този край, което е продължило и в българския период. Крепостта е с 3 входа, а от нея се открива гледка „от птичи поглед“. Характерна е с дървения си мост, дълъг 112 м, част от който е бил подвижен. Забележително е, че кладенецът на крепостта е с дълбочина 79 м. Преди 20 години е почистен от алпинисти, които са го проверили и за наличие на тунел, за какъвто се е говорело в легенда, но се оказало, че липсва подобно съоръжение. Днес кладенецът е затворен с решетка. Три са манастирите, като най-запазени останки има от митрополитската обител.

По изображението на орел върху пръстен, намерен на крепостта, се смята, че той е неин съкровен символ. Според мнозина тук има странна енергия, чувствана от много хора, изкачили се по спираловидната съвременна метална стълба. Дори се твърди в рекламен каданс, че по тази причина изкачването на платото на крепостта не е само разходка из историята, а има и други по-съществени измерения. Подробност е, че от три години крепостта не е на управление и обслужване от местния музей, а е на самостоятелно пилотиране. Дежурният екскурзовод строго предупреждава да не се ползват алтернативни пътеки при слизане от крепостта, защото отвеждат до други изходи. Не е препоръчително да се върви и по т.нар. заешки стълби, защото са опасни за преминаване. Не е желателно и надвесването над пропастта, дори и при най-голямо желание за екстравагантна фотографска сесия.

Интересен бе и съвет на посетител при краченето по дървения мост: „Стъпвайте по гвоздеите по средата на дъските – там е най-сигурно“. Не така убедително е обаче подпирането на дървения парапет край моста, защото не е никак стабилен, макар да е изкушаващо да се облегнеш на него, преди да те запечата кадър за поколенията от камера, жадна да складира спомени.

От разказа на музейните уредници научаваме, че пеещите пъстро-шарени каруци на Сали Яшар, превъзнесени от Йордан Йовков в добруджански ракурс, може да се окажат…провадийски. Техен мини образец е  показан в етнографската зала. Някога в района е имало над 300 майстори арабаджии – коларо-железари. В града е живял братът на Йовков, при когото певецът на Добруджа е идвал. Съвременни изследователи допускат, че точно тук той е срещнал подобни запомнящи се творения, на които е възможно да се е възхитил, за да ги пресъздаде после вдъхновено по художествен начин в творчеството си. Ненадминат етнографски хит в колекцията на провадийския музей е изработен преди век „нишан“ – кърпа на младо момиче, създадена от сръчни ръце с отбелязани няколко момента с предназначение да бъде предадена чрез женовари на избран от нея момък.

Солницата край Провадия, която в днешно време се ползва със суровината си за промишлени цели в заводите на град Девня, докъдето тя достига по специален тръбопровод, е интересен достъпен за посетители обект, който още не е официален „музей“. Благодарение на тази даденост в далечното минало тукашното населено място е било сред най-богатите в Европа. В онези времена солта е добивана по труден начин, поради което е била скъпа универсална разменна стока. Мястото в това отношение е уникално, защото концентрацията на материала е 267 гр сол на 100 л вода, за сравнение – в Черно море е 16 гр., докато в Мъртво море е 285 при максимум 300 (за сравнение).

„Обектът“ е бил неведнъж нападан, поради което в 4700 г. пр.Н.е. тук е изградена първата в Европа защитна каменна стена, която не е била от затворен тип, защото е имало и укрепление от дърво, омазано с глина. „Само“ 900 години делят първата от последната стена в 13-вековната история на обекта, в който се работи и по находка от некрополи със скелети, останали от събития в бурно и размирно време в борбата кой да притежава и експлоатира солницата. Добиването на солта е ставало в съдове чрез изваряване (отначало по 800 кг до един тон годишно). Много по-късно се е достигнало до значително по-сериозни промишлени количества – до 5 тона в края на „живота“ на солницата, тъй като технологията е била постоянно усъвършенствана.

Разкопките на солницата са от 2005 г. насам и благодарение на тях се установява, че поради климатични и други причини селището край нея е напуснато през 4 300 г. пр.Н.е. Става ясно, че солта е в район, който преди 150 млн. години е бил дъно на море. В момента „Солницата“ край Провадия не е туристически, а археологически обект, макар да се водят там туристи за разходка по периферията му, за да добият желаещите представа за един поминък – в далечното минало символ на богатство.

Смесен хор „Седянка“ при НЧ „Доростол“ – град Силистра (диригент Лидия Кулева), бе сред участниците в десетото юбилейно издание на първия по рода си в България Фестивал на източноправославната църковна музика „Николай Триандафилов – Сливенец“, организиран от НЧ „Зора 1860“ с подкрепата на община Сливен, представена на събитието от зам.-кмета Стоян Марков, и на Сливенската митрополия.

Фестивалът, чието първо издание е през 1994 г., е кръстен на името на Николай Триандафилов – Сливенец, който в периода 1847-1849 година издава в Букурещ първите три църковно-певчески сборници на църковнославянски език, заменили старогръцкия език, използван дотогава в богослужението. Благодарение на това си дело, продължено с издание на учебника „Гледало“, който е за византийска невмена нотация, Сливненец остава свързан завинаги с българската национална кауза.

Във фестивала участваха седем състава от различни градове. Те бяха поканени за догодина да станат част от юбилейното 20-о издание на Международен фестивал на православната музика в Поморие, в който през години силистренските хористи са участвали няколко пъти. За представянето си в сливенския фестивал хоровете получиха подаръци от организаторите, включващи плакети с лика на създателя на фестивала академик протопсалт Методий Григоров, както и сборника „Хорово изкуство и музикално възпитание“.

По време на своето пребиваване в Сливен силистренските хористи бяха посрещнати радушно от бивша своя хористка – Таня Памукова, която заедно със своя съпруг разведе добруджанци по знакови места извън града в местността „Карандила“, която е в Природен парк „Сивите камъни“. Част от групата посети Регионалния исторически музей, на чийто последен етаж е интересна колекция от оръжие от времето на Българското възраждане, включително произведено в Сливен. Както и останките от късноантичната и средновековна крепост „Туида“, където бе проведен фестивалът за клубове за народни хора, наречен „Приятели чрез танца“.

Според сайта, посветен на нея, „Крепостта се намира на хълма „Хисарлъка” в североизточната част на Сливен, непосредствено до квартал Ново село. В миналото местността е била населявана от тракийски племена, антични римляни, както и от средновековни българи. От мястото на крепостта се открива уникална гледка към величествените „Сини камъни” (комплекс в природен парк, изпъстрен с места с чудесни позиции за погледи към равнината), както и града на стоте войводи“.

В същия ден в града бе проведено поредното издание на Международен планински маратон „Хайдушки пътеки“, в който победителите получиха по мех вино с вместимост 25 литра – дар от местна изба. Сливен е сред градовете със запазена часовникова кула, както и с величествен като архитектурно решение и заигравка със зеленина паметник на Хаджи Димитър (Димитър Николов Асенов). На него, като един от значимите ни млади войводи, Христо Ботев посвещава своята незабравима балада от преди точно 150 години, превърната в песен, харесвана от наред поколения българи. Малко известна „подробност“ е, че връх на негово име има кръстен на Антарктическия полуостров. Голям бял 33-метров кръст пази града от своето монтиране преди близо 15 години.

Група от Туристическо дружество „Дочо Михайлов“ – Силистра пътува за пръв път до Айтос за участие с представители на други 7 дружества в първия туристически сбор на ТД „Чудни скали“ с председател Васил Едрев, преминал с гост участник Венцислав Венев – председател на БТС. Подобно на Поморие и над този град преминава „Виа Понтика“, поради което е един от „пунктовете“ на източнонебесния маршрут, по който преминават птиците, летящи на юг.

Градът е наследник на селище от новокаменната епоха, станало „важно“ при траките. Тук е издигнатата между 650 и 750 г. средновековна крепост „Аетос“ (нейното име идва от гръцки и означава орел), откъдето следва и днешното име на града, именуван като  Ченгис от пътешественика Евлия Челеби през XVII век. Кръстоносците също са оставили „следи“ от своето пребиваване тук на път за Константинопол, тъй като са разрушили тогавашната крепост.

И отново за името от Уикипедия, „Според древна легенда селището е основано от Аетос („орел“) – ученик и последовател на Орфей. Другата легенда е, че означава „Орлово гнездо“ – сведение от времето преди България да падне под византийско владичество. Айтос е един от последните превзети градове, чието местоположение (обграден е от планини) позволявало добрата му защита“. През Възраждането градът е известен като Орлово или Орловеци в него е провеждан прочут за времето си 4-дневен селскостопански панаир. Любопитно е, че първото в България девическо земеделско училище е айтоска инициатива.

За драгия посетител на града интерес представляват стари сгради с интересна архитектура, достолепен паметник на падналите за свободата на България, етнографска сбирка, две къщи музеи, както и с църквата „Св. Димитър Солунски“ с нейната ценна иконопис. Не на последно място – с айтоските минерални бани, които не са сред популярните в страната, но се предполага, че за местните са все още важна „придобивка“, наследена от предишните поколения. Със сигурност трайни отлични впечатления у посетителите на града оставя една въздълга разходка из чудесния парк, започваща с Етнографски комплекс „Генгер“ (кръстен e на едноименното растение, включено в списъка на редките, защитени и ендемични растения с категория „рядък“), преминаваща през сцена за културни изяви с великолепна райграсова поляна, и завършваща с неочаквано стилен зоопарк.

Комплексът е подобен на Стария Добрич, Златоград, „Етъра“, Самоводската чаршия във Велико Търново и много други, и в различни времена в него е проявявана активност за показване как действат стари занаяти. Предлаганите сувенири обаче не са никак на „тънки“ цени, може би защото и посетителите не са в изоблие, за да правят оборот. Колкото до създадената преди малко повече от половин век зоологическа градина, тя е на общинско управление и представлява територия от 15 дка. Населена е с „…жива експозиция от представители на животинския свят, представена от голямо разнообразие от птици, всеядни, тревопасни, примати и водоплаващи. Зоопаркът разполага с експонати от 21 вида, представени с около 220 броя животни.“ (повече на сайта www.aytos.bg).  

Както се казва, „заслужава си“ срещу два лева за вход да извървиш големия брой стъпала – подстъпи към зоопарка, за да почувстваш една запомняща се атмосфера с изключително добре поддържани кътове, както и с клетки за животни, някои които са разчетени с художнически по невероятно красив начин. От рекламата в интернет прави впечатление, че „Зоопаркът провежда образователна и възпитателна дейност. Периодично се изнасят беседи пред ученици, които са безплатни и се планират по предварителна заявка. Зоопаркът приема дарения във вид на храна за животните или средства за отглеждането им срещу подписване на договори за дарения от двете страни, като дарителят има право да следи изразходването своята лепта. Осиновител може да бъде всяко физическо или юридическо лице, като при желание от негова страна е възможно поставянето на табелка с подходящи за целта данни“. 

Заслужено всяка година зоопаркът е посещаван от над 100 хиляди айтозлии и гости на града. Посещавани са и многобройните в района хижи, макар и да не се намират близо до града – най-често те са градени като ведомствени, но са приватизирани и въпреки това има споразумение между собствениците да бъдат ползвани с туристическа цел от страна на гражданите и гостите..

В Лудогорието тази година бе проведен първият Международен хоров фестивал „Земя на славни предци“ – дело на НЧ „Христо Ботев“ и на община Нови пазар. Мотото на културната проява е повлияно от исторически мотиви, характерни за региона, свързани с началото и развитието на Дунавска България. Името на фестивала е вдъхновение от няколко исторически забележителности околовръст: Нови пазар е само на 6 км от Плиска –  първата българска столица и съответно от Двора на кирилицата, недалеч е и Велики Преслав – втората столица, както и до величествения Мадарски конник – той пък е в списъка на ЮНЕСКО за световното културно наследство. Сравнително наблизо са Шуменската крепост и крепостта „Овеч“ над  Провадия.

На поканата за участие в концертите във фестивала в салона на читалището – сграда, която спокойно може да получи и статут на Дом на културата, както и в православен храм „Св. Параскева“, се отзоваха 236 хористи от 11 формации. Сред тях домакините с няколко състава, както още хорове от Шумен, Варна, Разград, Карлово, Несебър и Силистра – представен от Смесен хор „Седянка“. Международния характер на проявата даде състав от град Браила, Румъния, представител на специализирано в артистично отношение учебно заведение. Фестивалът се вписва в историята на хоровото дело в Нови пазар, което наближава своя век и половина.

На финала на общия концерт заедно на сцената всички хористи изпълниха песента „От тук започва България“ по музика на Хачо Мисакян и текст на Антонин Горчев, лично присъствал по време на концерта. Свещеник Андрей Стефанов благослови фестивала, а хоровете изпълниха вкупом вечната „На многая лета“. На другия ден – 1 октомври, в Деня на музиката и поезията, бе тържественият концерт на територията на Голямата базилика в Национален историко-археологически резерват „Плиска“.

Отново заедно хористите изпълниха пространството с думите и музиката на патриотичната песен – химн на град Шумен, след което всеки хор предложи на вниманието на останалите произведение по избор от своя репертоар. За отбелязване е, че както в общия концерт на 30 септември, така и в неделния първооктомврийски ден Смесен хор „Седянка“ се представи с песента „О, Добруджански край“, посвещавайки я на Деня на освобождението на Силистра от румънска окупация през 1940 г. И тогава преди 83 години на този ден на площад „Свобода“ в крайдунавския град пред арката за посрещане на българските войски тогавашните хористи от Музикално дружество „Седянка“ пеят с въодушевление за пръв път химна на Добруджа.

Фестивалът бе посветен на 140-годишнината от обявяването на Нови пазар за град и бе проведен в навечерието на празника. Инициативата на проявата е на Милка Данаилова, диригент с дългогодишен опит в ръководенето на училищни и читалищни хорове от Нови пазар, понастоящем ръководител на Дамска хорова формация „Лира“, която е към читалището.

В миналото градът, разположен в Дунавската равнина в котловината между три плата: Шуменското, Лудогорското и Провадийското, бе известен повече с продукцията си на някогашната бизнес звезда „Китка“ (производител на изящни изделия от стъкло и кристал, а до преди двадесетина години и на порцелан), впрочем спомоществовател на фестивала като голяма културна проява. И сега градът впечатлява с широките си улици, но и с вече остарялото си нащърбено плочково покритие, с канала и часовниковата си кула.

За съжаление, само пред нея цветна градинка подчертава стойността на града, в който обаче има създадени забележителни къщи за гости, друг е въпросът дали имат достатъчно посетители. На очи се набиват няколко големи екрана за съобщения и реклами – дори да са само два – пак не е малко. Паркът пред читалището завършва с паметник на Христо Ботев, около който вероятно по проект са изработени кубове с изписани стихове на поета революционер.

Градската музейна сбирка в Художествената галерия разказва за племената и народите, населявали района от Старокаменната епоха до късното Средновековие, който в онези времена е бил гъсто населен. В близост е римското селище Динея, чийто разцвет е бил в III-IV в. сл.Хр. Подобно на други населени места, и днешният Нови пазар е запомнен в исторически план по повод голямо историческо събитие. Става дума за похода на Владислав Варненчик през 1444 г. при кръстоноската обсада на града – „крепост с кула“, намиращ се в подножието на платото. Според Уикипедия, „През XVI век двама братя правят чифлици от двете страни на Крива река, създават петъчен пазар и така възниква тогавашното име на града Ени пазар (в буквален превод по османския език означава „Нов пазар“)“.

Както и други райони от Североизточна България – Добруджа и Лудогорието, и Нови пазар е бил в окото на битките във войните между Османската и Руската империи, със съответните последствия за жителите му, разбира се. В днешно време те се увеличават близо три пъти от 1946 до 1985 г., за да намалеят с една трета до 2022 г., в резултат на загубен поминък, предизвикал миграция.

В България има градове, в които е естествено да те поканят на…баня. Просто защото от векове тук има подобни съоръжения – малки и големи, стари и нови. Сред тях е и град Баня, Карловско, известен повече като „царското село“, свързано с издънките на последната ни царска династия. Е, как при тези дадености, царското семейство да не построи тук вила („лятна резиденция“), макар и чак през 1929 г. Ефектът от това е извършеното още през тридесетте години на XX в. благоустройство, включително на парк от 300 дка, който, както много неща през последните десетилетия, е превърнат в джунгла, а край нея минава широка улица към баните, осигуряващи курортни условия целогодишно.

В профила на селото във Фейсбук четем: „Животът около топлите минерални извори е възникнал още през новокаменната епоха – VI в.пр.Хр.“, но разкопките по Плоската могила показват седем пласта. При кого мислим се появява началото – каква изненада: при траките, за което свидетелстват разкопки по могилите. Освен с минералните си води, през Средновековието населеното място е известно с маслото си от роза – цели три фабрики за дестилация в края на по-миналия век, както и на лавандула и с винопроизводство, но в миналото е имало и ментоварна.

Нощно време ефектно осветление по контурите на сградата на НЧ „Св. св. Кирил и Методий“ подсилва впечатлението за средището – културен център. А за богатите традиции свидетелства хрумка с цветни табла по една от алеите, представящи местни празници. Внушителен по размери и осанка е православният храм „Св. св. Константин и Елена“. По една от главните улици по частна „линия“ е „паркиран“ самолет, който с малко освежаване и осветление през нощта би привличал вниманието като отделен акцент. Още повече, че наблизо е паметник – условно във вид на бетонен триъгълник, посветен на съветски летци, който също с малко добавка на внимание би бил интересен на гостите на града.

Градът, който, според османските регистри, в края на XVI в. „е село Сушиче баня, Илидже или Лъджа“, е „издигнат“ с актуалния си статут в началото на настоящия век. През 2023 г. две са големите годишнини по повод богатство, каквото е минералната вода: банята „Банче” е градена преди 65 години, а 60 г. стават от обявяването на тогавашното село за лечебен балнеологичен курорт от национално значение. Вървиш в днешно време по широките улици с прекрасни асмалъци и си мислиш за богатия живот в предишни десетилетия, когато от цялата страна тук идват хора на почивка в името на профилактиката на своето здраве.

Знаменателно е по различни поводи човек да обходи няколко български града само за броени месеци. Те са възможност да бъдат опознати, преоткрити и предвидени за нови посещения по тези места, за да се разшири информационният файл за всеки един от тях. Защото в днешно време не е нормално да правим възможното да бъдем на различни точки по земята – оттатък девет планини в десета, а да пропускаме правото и задължението си да знаем достатъчно за градовете и хората на България, както ни е завещал Алеко Константинов в посланието си да обикнем родината, след като сме я опознали, всъщност в обратен ред, както му е редът.