От преди 15 години в "Дръстър прес": Доростолският владика Иларион - духовник и писател

Йордан ГЕОРГИЕВ

 

В Силистра случихме на владика – истински духовен водач, скромен и отдаден на Бога, мълвят стари и млади, миряни и светски люде, по адрес на митрополит Иларион, доайен на епископите от съвременното българско православие. 130 години чакахме в Силистра възстановяването на „древнопросиялата Доростолска епархия с център крепостта "Дръстър”, просъществувала преди това около 10 века. Още от времето, когато е била седалище на Българската патриаршия, от която край река Дунав са останали основите на тогавашната базилика. През 1871 година Русе става център на Доростоло-Червенската епархия, защото така било удобно на турската власт след възстановяване на Българската екзархия.

До късната есен на 2001 година продължи с различни средства борбата на силистренци за възстановяването на епархията им (започнала на 24 септември 1992 г. с присъединяването към „алтернативния Синод, а после и към патриарх Пимен”). Докато стане факт признаването й от V-ия църковно-народен събор в първата година на новия век. Две години по-късно най-възрастният ни представител на „белия клир”, връстник на патриарха Максим, първо бе предложен от епархийския съвет, а после утвърден и от Светия Синод на БПЦ за пръв митрополит в най-новата история на епархията (от 12 октомври 2003 г.). В  епархията 12 са доростолските християни-мъченици, а в специално ковчеже  в катедралния й храм се пазят част от мощите на първия от тях - Св. Дасий, подарени от Папа Йоан Павел Втори при посещението му в България малко преди смъртта му.

Повече от 6 години навъртя като духовен водач на добруджанци монахът, роден в град Елена, роднина по майчина линия на възрожденците Иларион Макариополски и Стоян Михайловски. Още преди Девети септември 1944 година той пише знаменития си труд „Пътят на монаха”, с който Траянополският епископ се гордя близо 70 години след създаването му. Като се надяваше да бъде издаден за трети път, за да привлече още монаси в манастирите. Подобно на 33-те му книги, писани на богословска, патриотична и поетична тематика, включително и над 300 стихотворения в тях, от които са останали единични екземпляри. Последните му творби са свързани със сегашното му битие в Силистра и региона. Над 50 са стихове и стихотворни есета, посветени на градове, села и местности в енориите от Силистра до Тервел, които владиката подготви за томче, украсено с подходящи фотографии.

„Не съм мислел, че ще служа в Силистра; дори и не съм го пожелавал, но като ме избраха за митрополит, тръгнах на север, където никога не бях идвал", изповяда се преди време за „24 часа” Дядо Иларион. Дългите години служба на вярата той започва от послушник в Дряновския манастир, където е подстриган преди 7 десетилетия. 4 години по-късно става йеромонах в Софийската духовна семинария, чийто възпитаник е, както и на Богословския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски”. През 40-те - 50-те години, в продължение на 13 години, е протосингел на Великотърновската епархия, на която е бил и управляващ в началото на 90-те години. Бил е игумен на Троянската и на Бачковската християнска обител. Епископски сан получава на 21 януари 1981 година в Пловдивския митрополитски храм „Св. Марина”. Бил е викарий на митрополит Стефан във Велико Търново и на патриарх Максим. Заемал е длъжностите председател на църковното настоятелство на патриаршеския катедрален храм „Св. Александър Невски”, директор на Църковно - историческия и археологически музей на Българската православна църква и завеждащ надзорите „Богослужебен” и „Духовен”, които са отдели при Светия Синод.

„Много са манастирите в България, но няма монаси в тях, не е като в Румъния, където монашеството е на висота”, въздиша владиката с душа на творец, написал в поеми историята на България „от Кубрат до Новото време” (в сборника „Цветя за България”). Най-често авторът им ги подаряваше, а не разчиташе на продажби на книгите си, като книгата за град Елена, която дори била „въртяна на ксерокс”, защото от нея нямало нито един екземпляр. В стихове са написани още историите в Библията, за да бъдат разбираеми и за децата. „Когато пиша, гледам да не заимствам от никого”, призна митрополитът. Той имаше по една пишеща машина в митрополитската къща в Силистра, в жилището си в Светия Синод, както и във Велико Търново, за да можел навсякъде да има готовност да запише намисленото.

„Колко ми трябва на мен? Една отоплена стая и малко храна, друго не ми е нужно, аз съм израсъл в беднотия в семейството на баща, убит през Първата световна война през 1915 година”, обясни владиката своето примиренческо отношение към бита и материалното богатство. Най-мили му били спомените от ученическите и от студентските години, въпреки мизерията тогава, но имал амбицията и мобилизацията. Тъжно му било, че сега „всеки манифестира бедност, докато в онова време хората били други: не хленчеха и не показваха бедността си, защото не беше достойно...”.

Не било хубаво, че имотите на църкви и манастири у нас са дадени на частници, защото било редно монаси да ги стопанисват. Разбирането му е, че „манастирите са духовни центрове, а не стопанства”. Лошо било също, че напоследък и свещеници не достигат, което наложило Светият Синод да потвърди една стара своя наредба, съгласно която ”попове ще стават хора и без специално духовно образование”. „Да стане свещеник може всеки: важното е да има слух, т.е. да може да пее, както и да има представа за богословие и за службите в църквата, за да бъде представен пред Епархийския съвет за ръкоположение”, личи от споделеното размишление на митрополита. Той бе категоричен и по темата за църковното обучението: вероучение да има за християнчетата през целия курс на обучение до последния гимназиален клас, когато да се въведат часове по религия.

И по още един въпрос бе за „24 часа” откровен дългогодишният епископ: „никога не съм искал да ставам член на Съюза на българските писатели, но ме избрали...". Там той бил приет през 2004 г. „От малък живея със съзнанието, че трябва да поема пътя на монаха, да живея с църквата и с духовността”, декларира неуспелият да навърши „стоте” митрополит, за когото бе тъжно още, че един и същи хора посещават църковните служби в Силистра, а сред тях не са толкова много младите хора. Въпреки това мечтата му бе „да светне гражданинът на Силистра”, което щяло да означава, че има самочувствие и настроение.