Памет за учителя новатор, приятеля и човека Жельо Маринов: един подир друг си отиват от нас уважаваните хора

Живеем в години, когато по една или друга причина от нас като общност и от живота на „този свят“ си отиват хора, които оставят трайни следи в съзнанието на близки и познати, както и в албума от спомени на обществото като цяло. През последните месеци един от тях бе Жельо Маринов, който за няколко поколения силистренци бе сред примерите за проява на човечност, съпричастност и приятелство при всякакви житейски обстоятелства. И макар да не бе сред хората, които приживе са очаквали похвални слова по свой адрес, със сигурност е добре да ги кажем „добрите думи“, но не онези – дежурните, а по-специалните, за да останат във времето и в пространството. Защото пелената на забравата е най-сигурното нещо, което се случва, след като се преселим в „другия свят“.

Жельо Маринов е роден в село Смилец и в зората на израстване в Крайдунавска Добруджа на професионални училища – емблеми на образованието, е завършил някога прочутия Селскостопански техникум в Силистра. После е продължил във ВУЗ, завършвайки специалност „Биология“, за да се превърне по-късно в любим, респектиращ и запомнящ се учител, при това безспорен новатор, в преподавател по Начално военно обучение и като специалист в системата на „Гражданска защита“, който е с ярка позиция по отношение на ненарушаването на връзката с природата.

Жельо Маринов е сред първите пещерняци изследователи в България, за което свидетелства в книга за първопроходниците в тази сфера. А през 1990 г. под негова егида бе една от първите след "демократичните промени" екоекспедиции от Силистра до Ветрен по река Дунав с цел изследване на водата в река Дунав, проведена по инициатива на „Българска демократична младеж“. Участващите в нея още си спомнят пробовземането от водата, за да се докаже или отрече радиация в нея. И сигурно яе нямало тогава, щом по примера на старите рибари младите му следовници си варят рибена рорба с дунавска вода.

В годините, когато и учителите спортуваха по-активно - на снимката са още познати "герои от предишни времена" - д-р Георги Панов - в един период кмет на Силистра, и учителят легенда Иван Байчев

Някога на Тодоровден 

Междувременно е бил командир на ученически бригади за помощ в селското стопанство, водил е много пъти ученици на екскурзионни летувания, както и на туристически походи. Включително в легендарни прояви, като Национален туристически поход „По пътя на Ботевата чета от Козлодуй до Околчица“. В качеството му на турист е запомнящо се силистренското участие в похода „Ком – Емине“ през 1981 г., посветен на 1 300-годишнината на българската държава. Бидейки част от силистренската група, в която влизат още учителите Тодор Николаев, Петър Иванов и Анастасия Петрова, както и 8 ученици и ученички – все гимназисти от ПГ „Климент Охридски“, той – най-опитният от всички, достига заедно с част от тях до връх „Бузлуджа“.

Гимназиално учителство в близко минало време

Класен ръководител звучи отговорно

По някои сметки обаче последното му екскурзионно летуване с група възрастни и ученици е в Рила през 2007 г. И в него той драсва завинаги диря в спомените на участниците в групата с онова уникално приятелство с овчарите от най-високата тогава кошара в България, намираща се край х. „Иван Вазов“ малко над 2 430 м. Едно почти среднощно посещение при овчарника той превръща в приключение за всички участници в него и особено за подрастващите, помчерпени с препечени филии хляб, и с варен боб. Както и за гарнитура - кратък урок "по тъмна доба" по доене на овце.

Преподаватели от няколко поколения го помнят като учител новатор, включително и заради отношението му към пристъпващите в професията педагози, които е приемал под своето „крило“, с желанието, въвеждайки ги в нейните дебри постепенно, „да спасява младите им души“. Примерно, смятал е, че младият специалист е добре първо да бъде помощник-класен ръководител, а едва после – вече придобил опит от своя наставник, да отговаря сам за клас. И отново за младите си колеги е правел необходимото да ги стимулира, но по деликатен начин: съветвал ги е, правел е и неочаквани услуги – в тяхна и на колектива полза.

И отново във връзка с учителството се е мотивирал с идеи за педагогически похвати – експерименти: смятал е, че в началото на кариерата си преподавателите трябва да започват с по-малко на брой часове, които впоследствие да се увеличават, докато се стигне до техния „връх на натоварване“. За последните години от учителството също е твърдял, че се полага намаляване на ангажиментите в училище предвид напредването на възрастта. По щадящ и внимателен начин се е отнасял към всички обучаеми по време на т.нар. начално военно обучение, особено по време на лагерите в края на 10 клас, стараейки се да запази от наказания провинили се ученици. Понякога в подобни условия някои от тях му отпускат „края“, а в „онези години“ за това е имало последствия (понякога необратими).

Среща на поколенията учители на ПГ/ЕСПУ/ПМГ

За колегата и приятеля Маринов историкът Тодор Николаев казва: „В негово лице винаги съм чувствал до себе си истинския човек“. Споделя, че той и още някои колеги, и с помощ от още приятели, заедно са възстановили изгорялата му къща, но самият Жельо никога не пожелал да ги ангажира да поправят семейния дом в родното му село, макар че не бил пожален от огъня при пожар. Той, кроткият добряк, готовият за услуга човек, който никога не стига до крайности, за себе се никога не иска да бъде в тежест никому.

Невероятно изпитание - туристическо, но и историческо -

походът "Ком  - Емине", 1981 г.

Сред събитията, за които и след близо 40 години се говори, е, че е станал кръстник…на кубинско семейство. В 80-те години на миналия век в Силистра все още имаше млади хора от латиноамериканската страна, които се обучаваха в завод „Добруджа“, но у някои има спомен, че е кумувал и на поне още три двойки младоженци. Разбира се, подобни преживявания са споделяни в естествената среда на колеги – приятели, у които в изобилие са били искреният ентусиазъм и умението да се върши работа, но с възможност да има и завладяваща забава. И няма как да е иначе, когато става дума за човек, който умее да привлича другите около себе си, дори със странностите си. Къде на шега, но в приятелска среда е споменавал, че иска, когато вече го няма на нашия свят, да „чуе“ една емблематична песен – „Руфинкината“, в изпълнение на колегата си Георги Ангелов – преподавател по физическо възпитание и спорт.

Пореден випуск отлита от ятото на Гимназията

Спомен за едно учителско приятелство: Жельо Маринов, Тодор Николаев, Георги Ангелов

Спомен от кумуване на кубинска стватба в Силистра

За Жельо Маринов, който не е обичал да „занимава“ другите със себе си и своето семейство (съпругата му и дъщеря му са юристи), си спомнят с тъга, но с добро и в още една компания – т.нар. Група за празни приказки. „Автор“ на наименованието й е един от нейните членове – музикантът Стоян Дечев. В нея поне от 15 г. няколко мъже от различни житейски сфери всяка събота се събират на определено място, за да си хортуват, както казват старите хора, споделяйки радости и проблеми, а и неминуемо да обсъдят, като истински старейшини, „международното положение“. Засега неосъществена остава мечтата им да завършат една отдавна замислена…чешма, която да остане за поколенията.

Един подир друг, като ветерани от отдавна проведени битки, си отиват от нас обичаните и уважаваните хора! Поклон пред паметта на учителя и приятеля Жельо Маринов.