Истанбулска инверсия или връщане към миналото на света по повод фестивала на лалетата

В днешно време, изключвайки годините на коронавируса, шествал по целия свят и все още част от дневния ни ред, както и периодите с военни действия на различни места, българинът може да бъде навсякъде по петте континента. Стига да има страстта да пътешества и възможността да си го позволи – в индивидуален план или с посещение в рамките на група, организирана на случаен принцип.

И без много сметки е ясно, че сред най-предпочитаните направления за туристическо пътуване за нас, българите, е Истанбул, град с чудовищни размери (150 х 50 км), безспорен мегаполис, грееща от векове звезда на ориента и съкровищница от наслоени богатства от няколко преходни цивилизации със съхранени остатъци от далечно, но славно за бивши империи минало. Както и с настояще, богато на разнообразни традиции, природни гледки, познати и не до там гурме вкусове и, разбира се, на запомнящи се преживявания.

Всяка година като пукне пролетта лакмус за отправна точка е т.нар. Фестивал на лалетата

Твърди се, че връхна точка за любуване по техен адрес е месец май, но напливът по същия повод започва още от края на март. Цветето с произход от Персия, а понастоящем на 80% произвеждано в Нидерландия (най-скъпо е лалето в черен цвят), е символ на османската империя. После и на наследника й – турската република, в която днес лалето се среща като изображение по джамии, дрехи, колони, сувенири.

Републиката е обявена от Кемал Ататюрк през 1923 г., който през 1927 г. въвежда латинска азбука вместо ползваната дотогава арабица, а през 1933-1934 г. става факт и конституцията, изработена с швейцарска кройка по предложение на университетски преподаватели от еврейски произход. Пътуването е възможност за бурен пазар от магнитчета до перилни препарати и дрехи, както и за кратки туристически турове предимно в европейската, но все по-често и в азиатската части на града. Който при това разполага не с един, а с 39 централни мегдана, колко е броят на административните райони на целия вилает. Хит без конкуренция в това отношение е сърцето на града, каквото на практика е историческият му полуостров.

Добрата новина е, че повечето хотели за туристи от ранга на средния българин се намират по места, които са близо до най-посещаваните обекти, включително до вездесъщия „покрит пазар“ (Капалъ чарши), примамващ със своите безброй сергии, обслужвани от атрактивни търговци. За останалите има достатъчно жокери в туристическите карти, екскурзоводските беседи, а вече и в интернет сайтовете. В един от тях относно лалето научаваме, че „Цветната фиеста е била доказателство за любовта на султана към жените от харема и по тази причина на празник в тяхна чест представяли най-красивите сортове лалета, за обяснят нежните им имена и техните значения, свързани с личното им отношение към своя любим господар“

(по www.savetravel.net).

Броени дни преди православния празник Цветница през 2022 г. няколко силистренски групи с две различни фирми – „Енджой холидейс“ и „Тикетс“

(във всяка от групите с по няколко членове на Туристическо дружество „Дочо Михайлов“ Силистра), се отправиха на три или четиридневни екскурзии до средището на 4 империи, известно като Византион и Константинопол. За нас, българите, то е Цариград – седалище на царе (императори). Така впрочем го знаят още руснаци, румънци, сърби и други народи.

По някогашна информация в годините преди и по време на Българското възраждане над 50 до 100 хиляди са били българите, получили в Цариград образование, учили се на занаят, издавали вестници и книги или развивали алъш-вериш, т.е. търговия, казано по днешному. Намирайки се между три морета – Черно, Мраморно и Средиземно, безспорната световната метрополия заема стратегическа позиция в маршрута на т.нар. Път на коприната, започващ условно от град Ханджоу в Китай (по някои данни отбиващ се и през Силистра, както преди години забелязах на карта в музея на град Лесковац в Южна Сърбия).

Парковете „Емирган“ и „Гьозтепе“, както и „Гюлхане“ са някои от местата, където туристите могат да се любуват на килимите от лалета, зюмбюли и други видове цветя. Специално за първия, който е от византийския период и е разположен върху 5 000 кв. м, се твърди, че в него има засадени 120 вида растения. По разположените върху райграса многобройни пейки с маси към тях може да се съди, че са предпочитано за семействата място в почивните дни.

Наблизо е и променадата край Босфора, така че има и бонус към времето за пикник и разходки. Подробност е, че на подобни места са изградени и специални малки постройки за молитви, както и достъпни тоалетни с платен, макар и минимален, вход. Не минава и без търговски момент: наличен е магазин, от който може да се купи разсад за всеки от видовете в парка. Забележима е и униформена охрана, която се среща по големите алеи. Прави впечатление отсъствието на бетон, дори постройките от павилионен тип са от дърво в три различни цвята – розов, жълт и бял. Създадени са и романтични кътове, включително и един с бяла метално-решетъчна колесница, излязла като от приказките. И кацнала сред цветята на една от землените тераси.

Градината с име на роза („Гюлхане“, т.е. павилион, парк или алея на розите) обикаля двореца „Топ капъ“ и някога е била момент от градините на султанския дворец, но от 1912 година част от тях са обособени като обществен парк. До него може да се стигне и по странична стръмна и живописна уличка с малки кафененца с изнесени маси и столове, върху които са подредени възглавници с…български шевици. В парка е Историческият музей на ислямската наука и техника, представящ от 8-и до 16-и в. как в ислямския свят мюсюлманските учени са дали своя принос към развитието на науката.

Като всеки град, в който е творена история в протежение на векове по различни цивилизационни модели,

в Цариград има множество образци за всеки от тях. По обясними причини най-посещаваните са от османския период – примерно, няколко джамии от общо около 3 150 в целия град. Без алтернатива е разглеждането на „Синята“ и „Света София“ – чудо на чудесата и храм на храмовете – някога църква, днес едновременно мюсюлмански храм и музей с безплатен достъп. При наличие на време и добро желание хубаво е да се влезе и в комплекса на джамията „Сюлеймание“, в която в отделни постройки са погребани султан Сюлейман Великолепни и съпругата му Хюрем (Роксалана), както и други от фамилиите на султана.

От миналата година насам, разположена в програмата е и струващата 100 млн. щатски долара джамия „Чамлъджа“. Тя е най-голямата в града и същевременно е съвременен шедьовър на архитектурата с височина от 72 метра (казват, цифрата е символна, защото толкова е броят на етносите в страната). Край нея се извисяват 6 минарета – по принцип джамиите могат да имат по 1, 2, 3, 4 или 6 кули. Сред забележителностите му е разстланият в джамията килим, за който се твърди, че е от тип „антисептик“ с диаметър 34 м (числото е еднакво са номера в табелите на автомобилите за Истанбул). И тук обаче са допуснати в храма търговци, на книги предимно. Отделно е важно да се знае, че тази джамия е изградена на най-високото място в града,  разположен на 7 хълма, наричан „втори Рим“. Неин съименник е телевизионната кула – със своите  64 етажа това е най-високата в момента сграда в Истанбул.

Предпочитани за посещение са също султанските сараи: скромният като архитектура „дворец с оръдейна порта“ („Топ капъ“), намиращ се между Златния рог и Мраморно море. Той е седалище на администрацията от 1465 до 1853 г. на 25 от общо 37 султана на Османската империя. Повече от 10 000 души са живеели на това място, от които 2 000 наложници в харема на султана и няколко хиляди еничари, диванът с везири (министерският съвет) – също. Както и наследникът му „Долмабахче“ (в превод „запълнена градина“) – той пък е най-голямата в цяла Турция дървена сграда, изградена с каменна фасада в европейски стил, предназначена за последните 6 османски султани до 1922 г.

Триото символни султански дворци допълва и лятната резиденция „Бейлербей“,

в която някога са настанявали чуждестранните гости на султана – сега заради разположението си е възможност за кратка фото сесия на брега на протока „Истанбул Боазъ“ (Босфора), дълъг 32 км с най-голяма дълбочина 110 м. Той е връзка между Мраморно и Черно море, разделяйки града на две части: Румелия и Анадола, т.е. съответно на европейска и азиатска части. Част от програмата „От другата страна на Босфора“ е пътуването до резиденцията, а после и до още една височина, от която се отваря нова широка гледка към живописни квартали.

За Босфора българите имаме и патриотична песен: основният мотив в стихотворението „Цар Симеон“ са преговорите на 9 септември 923 г. пред стените на Константинопол между Симеон Велики и византийския император Роман Лакапин. В българската история и преди този момент със запазено място са събития, свързани с този славен град, както и цял споменик за комплект „Български старини“.

Не само заради патриотичната нотка обаче за нас почти задължително е посещението в построената през 1898 г. в еклектичен стил т.нар. Желязна църква, записана в Национален регистър на паметниците с културно-историческо значение в Турция, поради което и реставрацията й е със средства от държавата. Тя е от малкото по рода си по света с градеж с превозени с кораби от Виена чугунено-цинкови елементи, произведени от фирма „Ваагнер“, както пише и на лицевата страна на църквата. Официално тя носи името „Св. Стефан“ и редом с десетки други подобни, дело на гърци и арменци, днес е една от перлите на християнските храмове в единствения в света град на два континента.

Наличието на други по-съвременни православни църкви вероятно е свързано и с пребиваването на 1,5 млн. руски белогвардейци след Октомврийската революция през 1917 г., от които обаче след 1923 г. са останали 20-30 хил., тъй като останалите заради близостта с Ленин на бащата на нацията Кемал Ататюрк (единствен в страната национален герой, срещу когото не е допустим злослов) са предпочели да емигрират в Западна Европа и САЩ.

Строежът на църквата е върху терен, дарен от висшия османски държавник Стефан Богороди, роден в град Котел като Стойко Цонков Стойков

Любопитна подробност: той прави опит да представи пред турските власти идеята за автономно княжество в Добруджа, дадена му от българи от Букурещ през 30-те години на 19 в., но предложението не постига успех.

Срещу входа на църквата е метохът, свързан с борбата за самостоятелна българска църква, като най-горе на лицевата фасада на триетажната сграда, предназначена за отсядане в нея на поклонници – цариградски хаджии, стои надпис на старобългарски език. Той гласи: „Български народен имот с Божие позволение и помощ и с високо царско благоволение по времето на най-великия цар султан Абдул Меджид ефенди и на патриарх Антим се съгради първо метох на българската църква от всички. Родолюбивият височайши княз Стефан Богориди пред Бога и хората свято подари това място на българския народ, с тяхна всеобща помощ и средства се съгради този български метох под надзораа…стана през 1850 година…”.

Малко известно е на силистренци, че в двора на българската църква, в чийто подземен етаж фотографска изложба показва как е изглеждала преди последния ремонт, са погребани и няколко дейци на някогашната Доростоло-Червенска епархия, част от която до 2001 г. в продължение на 130 години е била днешната самостоятелна Доростолска епархия – една от първите в римската провинция по долното течение на Дунав. За съжаление, нищо не ни говорят имената на Григорий, Василий, Михаил, Николай и Николай Михайловски, изписани отстрани на мраморната плоча, за да ни стане ясно защо са редом до надписа „Незабвенному духовному отцу и брату“.

Разбира се, има и още български старини в града с три моста, тунел и други забележителности

 Кои са другите паметни наши „сгради, документи, снимки и произведения на изкуството“ (според публикация в liternet.bg): в сградата на Българската екзархия това са икони, хоругви, части от иконостаси и църковна утвар. Градът е свързан и с църковните ни дейци Иларион Макариополски, Паисий Пловдивски и Авксентий Велешки, Екзарх Йосиф I, на които дължим църковната независимост от Вселенската патриаршия. Сградата на българското училище от Възраждането е разрушена през 1993 г. поради недоказан собственик (съществува обаче българско неделно училище и днес), а българската болница ни е отнета през 1988 г. поради недобросъвестно стопанисване.

При всяка екскурзия от словоохотливи екскурзоводи човек може да научи това-онова и за манталитета на съответната нация

 Например, в днешна Турция за закъснение един-два пъти с по 15-20 минути няма да те гледат „с квадратни очи“, т.е. лошо, и съответно не е голям проблем, но ако започне да ти се случва често и ти стане навик – вече се смята за некрасиво. Малка отправка по темата – в най-големия град на Европа метрото работи денонощно по време на байрамите. Иначе камиони и тежки автомобили пътуват само по единия от трите моста, свързващи европейската и азиатската части. В европейската вече е забранено изграждането на небостъргачи, каквито има на достатъчно места в града. Заради самоубийства не се допуска пешеходец по мостовете.

И още едно отклонение – 5 млн. са автомобилите в движение в Истанбул, което го прави сложно и забързано. Практика е шофьорите да надуват клаксон при почти всяка маневра, макар не винаги да дават мигач преди предприемането й, и отделно – внимание (!) при пресичане на пешеходна пътека, защото преди нея е непредвидима реакцията на водача на преминаващата кола. Иначе за завист са добрите пътища още от границата до мегаполиса и вътре в мрежата от пътни артерии, включително с добре поддържани паркови пространства край някои от тях.

Едно от местата, предвиждано в туристическите програми, е кафенето на морския офицер Пиер Лоти

Това е псевдоним на френския писател Луи Мари-Жулиен Вио. Пътешествията му до Близкия и Далечния изток са източник на вдъхновение за много от произведенията му, изпълнени с ориенталска екзотика. Според Уикипедия, Лоти има и българска „връзка“ в творчеството си: „По време на Балканската война той пише статии в подкрепа на Османската империя, защитавайки добродетелите и хуманността на турците и определяйки войната като „хищническа“. Най-много е охулвал българската армия. В отговор, през ноември 1912 г. патриархът на българската литература Иван Вазов пише стихотворението си „Под гръма на победите“ (с посвещение „на Пиер Лоти“)“.

Случайно или не от височините на любимото заведение на французина се открива най-хубавият изглед към Златния рог, при който сутрешният изгрев е магнетичен и романтичен. До него е залепено и голямо гробище, разположено стъпаловидно по сериозен наклон, по който пълзят кабинките чрез стоманеното въже на релсовото превозно средство, тъй като до кафенето се стига с т.нар. фуникулер. Кафепитието – независимо дали е еспресо, но най-добре „а ла турка“ (с каймак или без каймак, дълго или възкъсо) е повод за някои гидове да припомнят, че навикът за пиенето му с вода при османците е от времето на султан Сюлейман Великолепни.

Преди 4 века с нея ставала проверка дали кафето е отровно, което се случвало по следния начин: с лъжичка се капвало кафе в поднесената вода и ако цветът в сместа се окажел син или зелен, най-добре било за изпроводяк да си кажеш последната молитва. В днешно време традицията да се поднася вода към кафе е с идея…просто за промивка на устата. Турският чай е сериозна алтернатива на кафето в южната ни съседка, при това цената му навсякъде е достъпна.

Както пише в предварителната програма, районите „Фенер“ и „Балат“ са стари квартали в европейската част на Истанбул на брега на Златния рог, някога населено основно с гърци и евреи (оказа се и с българи). Разходката в квартал „Балат“ е за всички, които искат да стигнат до съвсем различен Истанбул: тесни наклонени калдъръмени улички с ярко оцветени къщи в османски стил, които придават автентична и донякъде романтична атмосфера на района. Исторически паметници свидетелстват за богатата история и развитие на района. В квартала могат да се видят забележителности като Гръцкия православен лицей, Църквата „Св. Георги“ и Вселенската патриаршия (за съжаление, беше затворена при нашето посещение) и др.

Гидът услужливо обясни, че заради старата си архитектура, защитена със закон, придобиването на имот в този район не само става на висока цена, но и евентуалният наложителен ремонт струва в пъти повече от вече дадената сума за притежаването му, тъй като се изисква съответният дом да изглежда както е било при построяването му, дори и това да е станало преди векове.

Сред неизменните предложения за вечерно разтоварване в Истанбул е възможността човек да стане част от програмата „Блясъкът на Босфора“

Става дума за нощен круиз с кораб по Босфора с включена вечеря и шоу забава (най-често ориенталски танци, а понякога и други, изпълнявани от дервиши), както и дискотека. Разходката в морето е уникална възможност за среща с ослепителните светлини на почти всички сгради по крайбрежието, включително джамиите (в случая с електрически надпис – послание във връзка със свещения месец Рамазан).

И тъй като корабът често сменя местоположението си, преди да се закотви за известно време на друго място, в един момент човек остава с усещането, че се намира в средата на огромен калейдоскоп, постоянно разбъркващ в различни композиции своите шарени стъкълца. Така в един момент отправна точка е мост, в друг – монолитна сграда, в трети – мюсюлмански храм в едър план. Допълнителна екстра за обогатяване на визуалния албум от Истанбул е дневната разходка с корабче по Босфора, когато пред погледа изпъкват други запомнящи се архитектурни акценти.

По неписано правило във всяка екскурзия има очаквана или не „черешка на тортата“

В предвеликденския силистренски „случай“ от посещението в Истанбул това бе оставено за финал: насладата от зрелищното светлинно-звуково и огнено шоу на пеещите фонтани в търговски комплекс „Water garden”. В предварителен план всеки от туристите знаеше, че заобиколеният терасовидно с магазини и заведения за хранене басейн е разположен в сърцето на комплекса върху 5 000 кв. м., а над него са едни от най-високите сгради в града.

Надминава очакванията обаче богатата като време и съдържание програма от танцуващи по ритъма на световни хитове от различни години водни струи, облени в светлини, често в допълнение с избухващи огньове, все едно невидима ръка запалва кладенец за добив на нефт някъде в средата на пустинята. Казват, че подобни съоръжения дори в Дубай не са толкова зрелищни, колкото от видяното в сърцето на най-големия гастрономичен и развлекателен център в Европа, както така твърдят рекламните брошури.

И има защо – наистина е изключителна хореографията от огъващи се като тръстика високи и тънки водни кули, пресичани в динамика от музикални ефекти от светлини в съчетание с лазерни лъчове. Алкохолът, разбира се, по тази географска ширини не е на мода по обясними причини, но все пак в един от ресторантите се предлага бира, стига жадният турист да има време да го открие и да намери свободно място в него, разбира се.

Всеки град, зареден с история и културни пластове, предлага безброй възможности за трупане на впечатления, които човек да отнесе със себе си, обещавайки да се върне отново, за да прочете и други „приказки“. Примерно, струва си посещение в един нов туристически бисер, какъвто е приличащата на потънал палат „Цистерна на базиликата“ („Йеребатан сарнъджъ“), но в момента той в ремонт. Това е най-голямото и добре запазено покрито водохранилище за питейна вода в Истанбул измежду открити няколкостотин в града. Действаща подобна е обаче в близост до Капалъ чарши, в която по най-съвременен начин със звук и светлина разказват историята на Истанбул от векове назад до наши дни.

Приключва екскурзията до Истанбул,

като във влака от спомени и впечатления са натоварени в различни вагони гледки и настроения, придобити по време на краткото, но наситено с програми пътуване. Какво ни остава – връщане назад към ежедневието, с отсрочка – кратка спирка по пътя към него е отсядането за час-два в Лозенград – днес Къркларели. Време е за последна шетня по магазините: за прехвалени сладкиши – непременно баклава (хит е тази с мляко), за някой-друг геврек (е, не е баш същият на вид и вкус като истанбулския) и за още нещо, което заслужава да размени човек срещу обезценената турска лира. И отново да изпие едно турско кафе, облегнат на поредната ширнала се въздълга възглавница, обшита с нашенска шевица, макар и изработена в неоригинални цветове.

И като стана дума за пари, според практиката най-натоварващо за кесията на туриста в Турция е тегленето на пари от банкомат, по-изгодно е плащане с карта, а по принцип е хубаво това да става с обменена валута (общо взето начесто са бюрата за обмен). Отделен момент е умението човек да се пазари по местата, където няма определени цени. Защото от векове насам по тези краища на света е чест и уважение да се стрелят един с друг с цени продавачът и купувачът, докато стигнат до съгласие, т.е. до взаимна изгода според гледната точка на всяка една от страните.

Йордан Георгиев, април 2022 г.