Забравена снежна прелест край Дунав по силистренски

В новата 2026 година за разлика от своите десетина предшественички зимата побърза да се отчете с прилично количество сняг - за всеки случай, а и да направи добро впечатление. Така ще се извини от пасивността на предишните преди нея, защото се държаха срамно неприлично в "най-северния север" на България, където уж зимите били сурови. Но това го помни предимно поколението на беби-бумърите, защото тези сред тях имат предимно бегли спомени на принципа "тука има - тука няма".

На 11-ия януарски ден Силистра се събуди в сняг - е, не чак до колене (то до кръста отдавна няма, а преспите са отживелица, май, но колкото - толкова - доволно!). Разбира се, има и недоволни - най-вече тези от тях, дето щъкат за щяло и нещяло из града, защото не ги свърта вкъщи. Най-често са пенсионери, дори такива с проходилки, които не обичат да посещават най-близките до домовете си магазини, а предпочитат дълги разходки до "големите" супермаркети, за да хванат намаления на знайни и незнайни стоки. За разлика от младите, чиито очи са залепнали по телефоните, бившите младежи - вече представители на Третата възраст, четат брошурите от първата до последната страница.

В ден като този най-добре е човек да се позавърти из Дунавската градина - не че там някой ще почисти алеите, но и без това чарът е в липсата на пъртини, за които да нашепва повей от някогашната популярна песничка "Над смълчаните полета пеят медени звънчета". И за други като нея, включително и чужди по произход - примерно френската "Пада сняг" на Салваторе Адамо (Tombe La Neige). Веднага изригва в паметтта и стихът на Стефан Цанев "Душата ми плаче за сняг, за бяло, за чисто душата ми плаче".

И някак осъзнаваш, че това множество от ледени кристали, образуващо снежинки, всяка от които има своя неповторима структура, не само пречиства въздуха, но и предизвиква необикновено въодушевление. В един момент като че поглеждаш на света наоколо с други очи - просветлени, проучващи всичко, което е пред погледа, защото е някак променено като форма и съдържание. Така установяваш в случая в Дунавския парк, че пластиката на къдроглавите пеликани няма да литне в простора, а все така ще стои наперено в захлас, макар и затиснати от снега. Насреща птицата на върха на пилона също ще е замръзнала в поза с криле в размах преди полет, защото така е замислена от автора си Йордан Колев. 

Погледът шари и се спира върху сърцето с безброй катинари - малки и големи, на стари, нови и бивши любови, заключени във времето, дори и тези, които вече отдавна за изстинали и са заместени от други влюбвания и душевни трепетливи залитания. От другата страна люлеящата се пейка е в очакване влюбени двойки отново да я раздвижат като на Гергьовден, каквато е била традицията чрез подобна форма на публична "свалка" - "някога, накога, толкова някога, преди (повече) от 9 лета",

 .

Вървиш направо през девствената полоса на снега и попадаш на друго сърце - онова новото, изваяното като щрих на Пикасо, на което пише "Аз обичам Силистра" - слава богу на кирилица. Кухо е и през него се вижда цялата прелест на реката като в рамка с необичаен ракурс. Възстар дънер плува тържествено, а край него патиците се връткат в група без страх от студа. За съжаление, не минава нито един кораб, че и някоя платформа откъм Измаил не се зададе, за да порне вълните на реката, "...една от четирите по света, които изтичат от райския извор, наречена Истър, Данувий, Дунавтис...".

Правиш кръгом назад и се озоваваш при руините от X век, помнещи онази зима, в която тук няколко месеца е бил закотвен от снега патриарх Дамян, за да казваме днес, че Силистра някога е била патриаршеска столица и катедра. Само един 19-метров кръст липсва, за да се вижда отдалеко, но за него идеи и предложения наколко, от които нито едноне е реазирано. Никак не е случайна компанията наоколо: на дъба - "Дърво на Европа за 2016 г."; небесния шадраван, дето догодина ще му чукнем 90 години; паметника на Лев Толстой, който без малко не взел за изгора алфатарка; паметникът на песента - спомен за първия събор на хоровете; паметната плоча на "Дунавските славеи", дето след като млъкнаха през 1993 г. повече не пропяха. Там е и "Кръстът" - една от емблемите на металопластиката от последния тематичен пленер, проведен преди 20 години по повод 1900 години на град Силистра. От него оставаха още "Глухарчето", "Порталът", "НЛО", "Тронът" и др. Дали тази година ще честваме 1920 г. или не звучи сериозно, ще кажат някои? Макар че през 2006 г. програмата си заслужаваше вниманието - имаше от всичко за всеки. Но...сега са други времена и друг просторът.

Интересни промени от снежната виелица има и по други паметници, някои от които остават незабележими - по принцип, защото колцина знаят кой е Борис Калчев (1901-1924) - представител на добруджанското революционно движение (от кое "крило" - без значение). Мнозина ще попитат дори кой е Гено Чолаков (1834-1904), макар да е виден възрожденец, съратник на Левски, кмет на Силистра, народен представител и т.н. Дано го почетем за 200-годишнината от рождението му през 2034 г. Виж, за кап. Георги Мамарчев не се сcмнявам, че ще сетят повече хора - на някои от празниците се случва да го окичваме с китки. Нали минава за пръв кмет на града, макар да е бил на руска служба - отговорник, така да се каже, за кв. Волната. Без съмнение се знае и за Царя - Борис III - "Обединител на Силистра към Отечеството" - друг е въпросът дали трябва няколко пъти в годината да бъде обект за държавнически тържества по различни поводи. И накрая, но само защото е някак по реда си - пред хотел "Дръстър" поклон през онази плоча, на която е изписано началото на Силистра.