Празничен концерт на Градски духов оркестър - Силистра

 

Над 60 години част от предновогодишния културен афиш на Силистра е концертът на Градския духов оркестър. С инструментала "Амор" от репертоара на Хулио Иглесиас - един от първите 10 изпълнители с най-много продадени албуми за всички времена, бе сложено началото на концерта с темата за нежността и страстта в любовта, "без която не можем", както е казал поетът. Програмата продължи със "Свежест валс", в който неизвестен автор е преплел класическата музика с мексикански мотиви. После бе ред на "Сбогом тъга" от филма "Горещ вятър".

В днешно време идеален вариант за един успешен концерт е партньорството с изпълнители от различни жанрове. В този смисъл е чудесна новина участието на Трио "ЕЛМИНА" с ръководител Лилия Пейчева-Тодорова. През годината сестрите Тодорови имаха много награди от конкурси и фестивали. Тяхно бе изпълнението на песните "Слънчице мило" и "Девойко мъри хубава", така също на знаковата за филма "Козият рог" песен "Вървят ли двама" от 1972 г. и коледната "Пожелание". Две бяха песните от репертоара на Емил Димитров, включени в концерта: "Ако си дал" - хит от 70-те години на миналия век, която дори е била забранявана заради текстовите си послания, и "Само един живот".

Преди 50 години една шведска група, всъщност квартет, печели конкурса "Евровизия". Става дума за АББА, чийто инструментал прозвуча по тяхната незабравима песен "Хепи ню иър" или "Честита Нова година". Коледно настроение създаде популярната по цял свят американска коледна песен "Jingle Bell Rock", издадена за първи път от Боби Хелмс през 1957 г. Композирана е от Джоузеф Карлтън Бийл и Джеймс Рос Бут.

Останалите изпълнения бяха по "Бони М" - "Распутин", Майкъл Джексън - "Лош" от седмия му албум от 1987 г., "Хоп-троп" по Атанас Бояджиев - примерна композиция между рокендрол и български ритми, и "Облаци от юг" на Иън Пендерс. На финала на концерта г-н Георгиев благодари на своите колеги, на триото - сестри Тодорови, и на двама млади майстори на ударните инструменти - Боян Станков и Самуил Пейков от школата за ударни инструменти на Дениз Салиев. Изненадата за край на концерта бе класика от 1848 г. - "Радецки марш" на Йохан Щраус-баща, посветен на фелдмаршал Йозаф Радецки.

Ръководителят на оркестъра Йордан Здравков Георгиев, който е и негов солист, бе подготвил разнообразна програма, за да зарадва почитателите на духовата музика. Почти няма силистренец и гост на града, който през лятото да не се е заслушвал най-малко два пъти в седмицата на изпълненията на музикантите в Дунавската градина.

Градският духов оркестър в Силистра е с начало 1963 година след закриването на военния духов оркестър при Висшето военно-свързочно училище в града. Основател и пръв дългогодишен диригент на оркестъра е Петър Карагеоргиев. През годините диригентската палка е била в ръцете и на други диригенти, някои от които са оставили трайни следи в историята на оркестъра: Арам Берберян, Георги Чимширов, Васил Дженков, Мирослав Хафузов, Константин Момчев, Димитър Боев и др. Градският духов оркестър ежегодно участва в национални и европейски фестивали на духовата музика. Награждаван е за своята дейност с грамоти от Съюза на музикалните дейци в България и от Съюза на българските композитори.

Той наследява традиция, заложена след Освобождението на България на османска власт, т.е. след 1878 г. Началото на духовата музика в Силистра се свързва със Силистренския гарнизон, обслужван музикално от русенската военна (духова) музика. Назначеният в новооткритото трикласно училище чешки музикален педагог Карел Махан в периода 1892-1894 г. основава ученически оркестър, в който са включени и духови инструменти. През 1896 година към създаденото от Тодор Карагеоргиев музикално дружество "Гайда" е разкрит смесен оркестър с 23 изпълнители. В годините на румънската окупация - 1918-1940 г., наследник на музикалното дружество "Гайда" става Музикално дружество "Седянка", създадено през 1908 г. То е с диригент Петър Бояджиев, който поддържа смесен оркестър заедно с хоровия и оперетния състави.

Въпреки забраната в румънския период на Силистра, с волни вноски от гражданите са закупени през 1920 година комплект духови инструменти, с които е създаден духовият оркестър на частната Българската мъжка гимназия с диригент Пенчо Пеев. Под възторжените звуци на този оркестър тържествено са посрещнати българските войски на 1 октомври 1940 година, когато Силистра е върната в пределите на държавата. Инструментите на гимназиалния духов оркестър от оркестъра на предшественика на настоящата Природо-математическа гимназия "Св. Климент Охридски" в Силистра.

До септември 1944 година ръководители на оркестъра са последователно учителите Иван Млъзгов и Андрей Папанчев, а след тях традициите на духовата музика в града се поддържат от оркестъра на разквартирувания в Силистра 31-ви Силистренски пехотен полк, от ученическия духов оркестър, така също от любителски и симфоничен оркестри. За популяризирането на духовата музика допринася оркестърът с диригент Александър Кръстев към пребиваващото в града Военно училище в периода, а това е в периода 1951-1963. След него започва славната история на Градския духов оркестър Силистра.

През 1879 г. се появяват първите български органи за управление на държавата, но първият военен оркестър у нас се появява преди това и реално предхожда създаването на първото правителство на старта на Третата българска държава. Според строевия офицер, военен историк и общественик полковник Иван Стойчев първият български оркестър е от края на 1878 г., когато руският комисар в България княз Дондуков-Корсаков нарежда да се състави оркестър при българската войска. На практика оркестровата традиция у нас е дело на руски офицери и на капелмайстори от Чехия. Към 1891 г. в българската войска съществуват общо 31 оркестъра, а година по-късно е създаден Гвардейския оркестър.

Благоевградски вестник представи добруджанеца родом проф. д-р Любомир Пенев

Гледах все още заснежените върхове на Пирин в средата на месец май и слушах размишленията на проф. Любомир Пенев, който е превърнал къщата си в Добринище в музей на българския възрожденски дух - олтар на българщината. И си мислех, че неслучайно е избрал къща и двор, от които да наблюдава  небоустремената природа от едната страна, а от другата – купола на храма „Св. св. Петър и Павел”, където на Петровден през 2015 година се е случило светото кръщение на неговата внучка Катерина. Гледка, която умилява и извисява духа ти! Докъде?  Всеки сам избира. А проф. Любомир Пенев е избрал точно тази реалност, в която се чувства щастлив, но  прави щастливи и другите.    

Той е добруджанец, но отдавна изпитва любов към  Разложкия край, Банско и Добринище. „Това  е любов от пръв поглед”, казва той. Идва тук като студент и когато за първи път чува банска песен и се качва на вр. „Безбог”, се влюбва  в този край. Съпругата му Влада Кирилова Радкова по баща, Пенева по съпруг, е от Благоевград, от семейство на учители. Така че близо 40 години голяма част от времето си проф. Пенев прекарва в Пиринско. С Влада се срещат като студенти в университета. Тя също е биолог и имат сходни професионални интереси и представи за ценностите в живота, което е най-важно за стабилността на едно семейство. 

„Още не бяхме женени, когато дойдохме в Банско. Тук ни посрещнаха Никола и Мария Янчовичини. Никола, който за съжаление почина, е от стар банскалийски род  и много известен човек в региона. Той за първи път ми показа чара на този край, качи ме на ски, почерпи ме с ракия и оттогава сърцето ми остана тук. Имаме две дъщери и две внучки – Катерина и Калина от голямата ми дъщеря Деница, и един внук Любомир от малката дъщеря Славена. Любомир има сестра, нефроложката д-р Даниела Костадинова, кото е лекар  в Силистра и дългогодишен директор на МБАЛ Силистра АД.

Има голям род, защото когато с Влада се женят, правят две сватби: първата в Силистра, където събрали над 350 души, и след една седмица направили и втора сватба в Благоевград, за рода на Влада Радкова. На стената в стаята, където разговаряхме, имаше две снимки – на едната той  с родителите и сестра си, а на другата –  сватбен портрет на младоженците от тържеството в Благоевград.  Питам го на кого е кръстен, а той отговаря, че ако ми разкаже, няма да повярвам. „Кръстен съм на сърдечния приятел на акушерката. Когато майка ми е била бременна с мен, всички познавачки на плода от селото са казвали, че ще има момиче, и родителите ми са избрали името Галя, на баба ми Гина, майката на баща ми. Купили червени дрешки, червена количка. И когато се раждам в една тежка зима в края на ноември 1959 година, баща ми бил в Русе по работа и поради липса на  днешните комуникации, нямало как да му кажат, че  има момче. 

И тъй като не е имало предварително избрано име, акушерката, като ме видяла, казала: „Боже, какво хубаво бебе, ще го кръстим Любомир!”. Любомир е бил зъболекар от София, пратен по разпределение в това добруджанско село, и акушерката, която била влюбена в него, решила, че трябва да бъда кръстен на нейния приятел. Майка ми се съгласила. В крайна сметка нося име, символ на любов и мир!”. В къщата, която  купил в Добринище, е събрано богатството на няколко етнографски области в страната. Като архитектура тя е типична добринищка къща, но всяка стая е подредена в различен стил. Има банско-добринищка одая, има жеравненска одая, където мебелите са копия като тези на чорбаджи Руси от Жеравна – стара къща с богата резбена украса, тук има чипровска одая, има и добруджанска, където голяма част от тъканите и покривките са запазени от неговите баби и дядовци. 

Любомир е роден в село Професор Иширково, близо до Силистра, а баща му е от село Попина, голямо дунавско село в Крайдунавска Добруджа с богата история. Като повечето деца и той е  отгледан от баби и дядовци на село и в градска среда. „Спомените и любовта ми към тях са толкова силни, че понякога си мисля, че желанието ми да запазя този дух на онова време е някакъв опит да се върна при тях. А причината е едно прекрасно детство, в което няма драми, изпълнено с любов, и тъй като съм имал щастието да съм първи внук и единствено момче на два рода, можете да си представите как съм гледан от бабите, които бяха млади на онези времена. Тази любов, която получих от тях и от родителите ми, остана толкова дълбоко в мен, че това е основното, което до ден-днешен ми дава сили да правя някакви неща”. Той е почитател на българския възрожденски дух, бит, фолклор,  архитектура и душеност, любител на пътешествията, конете и литературата. 

Реставрацията на стари къщи приема като свое хоби, „или по-скоро някаква вътрешна мисия, голяма любов и страст, голямо уважение към нашата национална памет и нашите национални постижения, които не са богати на злато и сребро, но те са много богати на емоции и на изкуство”, споделя той.  Намерих в интернет негово есе, където на своите приятели и майстори, които съживяват къщите му, той подарява една мисъл на уста Глигор Доюв от Банско, майсторът, съградил кулата на прочутата банска черква „Света Троица”: „Къща и пина не се гради за сушина над главата – гради се за сладост на очите и драгост на душата!”. За да възродиш такава къща, се изискват три неща, според Любо. Най-важното е голям мерак и голяма любов към нашите народни образци, някогашното дюлгерство, архитектура, тъкани, резбарско изкуство…Но само с мерак не става, трябват и средства. Но дори човек да има много средства, пак не се получава, ако няма спойка между майсторите и  чорбаджията. Трябва да има единство на възгледите и желанието да творят заедно. 

„И аз бях щастлив, че можах да намеря хората, с които от много време възстановяваме подобен тип неща. Те са великолепни майстори, но те са и мои приятели, и то много близки”. И добавя в есето си: „Няма такова друго чудо като истинската българска къща! Тя е правена така, че като пристъпиш прага ѝ, горестите и тегобите да останат отвън! Тя е правена така, че да украси и съседната къща, а съседната да украси следващата, навързани през зидове, еркери и чардаци, тъй както природата преплита скали, коренища и бързотечни реки в свършенството на мирозданието!”.

Любо изрежда майсторите, с които вече толкова години работи, за да запазят красотата на националното ни богатство: Мустафа Къров от село Долен, който си има група и се занимават основно с каменните настилки и с калдъръма, което все повече се губи като познание и занаят; Николай Попов – майстор от Добринище, който ръководи строежа и изпълнява всички външни дървени украси по чардаци и огради; Павлин Янчовичин – автор на мебелите и резбите, Христо Попкостадинов от с. Баня –  реставратор, който се грижи изцяло за консервацията на къщата, за стенописите отвън и вътре, както и за реставрацията на някои мебели, икони и картини. Любо добавя: „Една много основна  фигура в цялата тази дейност е мой близък приятел, иконом от село Гинци - над Петрохан, който е универсален майстор и може да направи много неща. Неговата отдаденост на строителната и реставраторската  професия е уникална и пословична”.    

Къщата е семейна и я ползат често, почти всяка събота и неделя с приятели. Тук Любомир живее с близките си, с децата и внуците. Всички си имат стаи. Имат и носии, тъй като в Разложкия край уважението към народната носия е изключително и хората ги обличат на всеки голям празник, дори шият носии и за пеленачетата. Първоначално проф. Пенев купува една по-малка и по-бедна къща, в съседство с този етнографски музей, но тя се оказва тясна за  семейството му, когато се появяват и внуците. И в един прекрасен ден, в който дори се бил зарекъл, че повече няма да се занимава с реставрация, защото това не е никак лек процес, случайно го канят да види къщата, в която разговаряхме, и само при вида на тези стари мурови дъски и греди, запазени повече от 100 години, нещо преобърнало душата му. Решил, че иска внуците му да растат под тези вековни греди и резбовани тавани и понеже можел да си го  позволи, решил да я купи и лека полека да  я реставрира. 

Тя е една от богаташките къщи в село Добринище. До 9 септември 1944 година е била кръчма, но е използвана и за живеене. В двора някога е имало ледник с дълбока яма със слама. Ледът за охлаждане бил доставян от река Места. Днес къщата е замислена не само като  естетическа наслада за окото, но и със социална функция. „Всеки, който пожелае да я види, ще получи покана от мен и ще му я покажа, защото много хора искат да видят как е подредена и да се снимат вътре. Тук вече сме снимали много клипове с фолклорни групи от Добринище и региона. Тя е място, в което могат да се правят биеналета на ограничен кръг художници, защото къщата не е чак толкова голяма. Тя може да бъде и място за срещи, където да се провеждат разговори, свързани с нашия бит, история и памет, да се снимат художествени и документални филми. Така че аз много се надявам следващият етап от развитието на тази къща да бъде в нейната социална роля”.  

В двора на къщата има дърводелска работилница, където са събрани стари народни инструменти. „Дори пренесох тезгяха и инструментите на моя дядо Ангел Нетезилов, който беше изявен майстор дърводелец, коларо-железар”. Тук Любо е пренесъл и дъска от витло на дунавска воденица, каквито някога е имало постоянно на вода върху дървени кораби, нещо като шлепове, намиращи се близо до брега на реката. Тази дъска за него е уникален  артефакт от преди повече от век, затова я пази в къщата в Добринище. Още повече, че по предание между поколенията през 1873 година на  път за Румъния Васил Левски  пренощувал за една вечер в Нетезиловата воденица, собственост на прапрадядо му Велико, скрит под черги в голям сандък, наречен лин, ползван за съхраняване на зърно и брашно. 

Тук Любо е пренесъл и шейната на дядо си, която на Йордановден в продължение на 30 години е била украсявана с медни звънци и хубави черги, и е използвана като част от традиционния ритуал за хвърляне на кръста в река Дунав при село Попина. На втория етаж на дърводелската работилница има женска одая с действащ тъкачен стан, със събрани много тъкани и  чеизи. „Имам  още една мечта”, споделя Любомир Пенев –  да възстановя стара добруджанска къща. Къщата на дядо ми също възстанових, не чак в този старовремски стил както тук, но може би някой ден и това ще се случи”. Майка му Дачка Савова го попитала: „Защо са ти толкова къщи, сине?”, а той сега отговаря и на нас: „Страхувах се, че ще се загуби цялата красота и етнографското богатство, което ме връща към моето детство и в което се чувствам щастлив. Все едно живея в две паралелни реалности и тази, която съм направил в тази къща, ми е по-скъпа, прави ме щастлив. А щастието е щастие, когато е споделено, когато и хората около теб го изпитват!”.  

Занимава се с реставрация на стари къщи, с етнография, фолклор, спонсорира изяви на местни фолклорни групи и възстановяване на храмове, но биологията е неговата професия. Завършва гимназия в Силистра и биология в Софийския университет, както и докторантура по екология в Руската академия на науките в Москва. Сега е професор по биология в БАН. Животновъдството и изобщо животинките са били голямата страст на баща му и затова са му казвали Митко Зоото. Може би пренасяйки тези родови гени, казва: „Биолог исках да стана, откакто се помня, и нямам обяснение защо. Аз съм етномолог, занимавам се с изучаване на насекомите, както и с аспектите на географията на животните и на екологията. До 33-ата си година се занимавах единствено само с това. Не успях да си намеря веднага работа след завръщането ми от Русия и по принуда започнах бизнес, който след кратко време се върна под някаква форма към биологията и започнах да се занимавам със специализирани издания. Сега това ми е основният бизнес, който ми дава възможност да печеля така, че да се чувствам добре."

Любомир Пенев е основател и управител на издателска и технологична компания за научна литература, предимно в областта на биологията, и не само. Издава онлайн над 70 научни списания на английски език. С това, което правят, са познати в цял свят. Издават и художествени, краеведчески, родови и други книги като дарения. „Извън специализираната литература  няма бизнес”, казва той, но го правим с голямо желание, защото писаното слово остава!”. Издал е „Енциклопедия Българска книга”, „Речник на римите в българския език” и други. 

Срещнах за първи път проф. Любимир Пенев  в с. Долен, където той  е инвестирал средства в укрепване на покрива на храма „Свети Никола”, който е национален паметник на културата. Помагал е за оцеляването и запазването не само на този храм. Попитах го с какво го привличат храмовете и кои християнски добродетели не трябва да забравяме. Няма обяснение откъде идва вътрешният му порив да бъде полезен, но за него това е огромно уважение към християнската вяра, защото сме православни българи, но и заради това, че най-важният постулат в етиката на Христос е да не правиш зло никому. „И ако хората се вслушват повече в тази Божа заповед, светът щеше да бъде много по-различен, но за съжаление, днес не е много добър. Така че не е само вярата, това е огромното уважение към етиката и житейските постулати, които биха променили света, ако се вслушвахме в тях. Освен това храмовете са онези места, където по редица исторически причини е съхранено най-добре народното изкуство. Там са най-хубавите и истински дърворезби, икони и стенописи, и нещо постоянно ме тегли там. В село Долен черквата е уникална и много красива, богата, правена с желание и разбиране, но се беше отворила дупка в покрива и всичко щеше да се унищожи. Тогава направихме покрива с плочи, както е бил някога, за да я запазим”. 

Помогнал е и за възстановяване на храма „Успение на Света Богородица” в Добринище, която е от 18 век. Била е каменна постройка, която полека възстановяват с много дарители и в момента изглежда прекрасно. Другият обект, в който е вложил сърце и душа, е параклисът „Света Варвара” в село Елешница, който построяват върху една скала и изглежда като кацнал върху камъка, от който извират горещите извори, или сълзите на Света Варвара. Защото според  преданието, когато  я убиват, там, където е капнала кръвта й, е бликнала горещата минерална вода. Красива легенда, макар и тъжна, защото е била млада и хубава девойка, която се жертва за православната вяра. Хората от Добринище се гордеят, че проф. Любомир Пенев живее около тях. Народната певица Донка Хаджиева казва, че хора като него рядко се раждат. Бившата библиотекарка Магда Сакарева сподели, че откакто е при тях, е реставрирал не само къщите, но и културата. В дома му се усеща добринищкият дух, защото в реставрацията участват и местни занаятчии. Могат да се видят китеници, престилки (по добринищки - прескутници), носии и други характерни за бита  предмети. 

„Сядаме с него на кафе и си говорим за традициите тук. Направи  няколко филма с местните самодейци и популяризира родното ни  място не само в България, но и по света!”, добавя Магда. Проф. Любомир Пенев е добър наблюдател и реалист в живота, но мечтите му нямат граници, когато се отнася до съхраняване на стария бит, култура и духовност. Щедростта и великодушието е наследил от предците си. От тях е научил да споделя знанието и богатството с другите и затова иска да предаде тези добродетели и на бъдещите поколения. Иска с личния си пример да внуши и на внуците си да обичат природата и да се радват на красотата в живота.

ЮЛИЯ КАРАДЖОВА, в. Струма, 23 май 2023 г.

Авторът на "Мостът "Силистра - Кълъраш" я представи пред медиите

 

В Национален клуб на БТА – Силистра авторът на книгата „Мостът Силистра – Кълъраш“ я представи пред журналисти. Става дума за третото преработено издание на разработката на инж. Господин Иванов, който работи по темата от много години, като за пръв път излиза издание по нея през 2017 г., повторено в нов по-богат вариант през 2021 г. В настоящото е поместена информация, запълваща празноти от предишните. Намерено е място за нови обосновки по отношение на гранични въпроси, с което книгата придобива по-завършен вид. Тя е предназначена за хора на властови позиции засега в България, с надеждата за превод и на румънски език, за бъде в полза и на институциите в северната ни съседка. Текстът обаче е интересен и за широката публика, включително специалисти в няколко бранша – проектиране, строителство, търговия, управление на финанси и стоки.

„Целта на книгата е да се достигне до реално изграждане на моста, което ще стане трудно и е в зависимост от двете държави – България и Румъния“, смята авторът. Той прави уговорката, че всички предпоставки ги има, макар че за най-логичното място – там където се пресичат при Дунав границите, има усложнения от различен характер. В материала са разгледани вариантите в исторически и в настоящ план. Той смята, че не бива властта ни да се страхува да има предвид темата за границата, тъй като нейното обсъждане на „тайни преговори“ по негова информация е било актуално в определен период от време 10-15 години преди да излязат от коловоза на историята Николае Чаушеску и Тодор Живков. За съжаление, твърди той, за евентуалната корекция на границата в резултат на това няма документи, поради което то остава неизвестно като съдържание.

Според инж. Иванов проблемът за моста е общ за двете страни и затова трябва да се търси взаимно решение. Идеалният вариант е да бъде разработен комбиниран съвместен план за развитие на ареала около Силистра и ареала около Кълъраш. Конкретно за българския той предлага час по-скоро да е налице териториално-устройствен план, който да развие проблематика, свързана с моста. При това в съчетание с идеята за евентуален Индустриален парк, за довеждащи и отвеждащи пътища, за други видове транспорт – въздушен и воден, каквито сме имали в миналото,  както и за политики в съпътстващи направления.

Всичко това се развивало паралелно с интересите в Кълъраш за изграждане от другата страна на база за износ на втечнен газ, за превоз на стоки, производство на електроенергия и др. Осъществяването на тези проекти щяло да доведе условно казано „размиване на границата“ и тя ще изчезне дори в нашето съзнание на база на преодоляване на историческите тежнения. В исторически план бе припомнено също, че още през 1886 г., когато Северна Добруджа е дадена на румънската държава в тогавашния ѝ вид, е направено предложение за мост при Силистра – Кълъраш.

Време било да вече да се говори за активно ползване на съществуваща в Румъния инфраструктура, която е близо до Силистра – летищата в Букурещ, пристанището в Констанца и др. Инж. Иванов даде за пример румънския подход за разработка на виждане за бъдещото развитие на района между три големи града на р. Дунав: Галац – Браила – Тулча, което е довело до използване на над 400 млн. евро от ЕС за моста при град Браила. Това е последното по течението на Дунав мостово съоръжение. Той е висяща конструкция между Браила и противоположния бряг на реката в окръг Тулча. С дължината си от близо 2 км той е един от най-дългите висящи мостове в Европа.

Йордан Георгиев

 

 

 

 

Проф. Любомир Пенев коментира пред медиите предложението за именуването на музея в резервата „Сребърна“

В национален клуб на БТА в Силистра пресконференция даде проф. д-р Любомир Пенев от Института по биоразнообразие и екосистемни изследвания в БАН. Той е добруджанец от Силистренския край – роден е в село Проф. Иширково, но по бащина линия е от стар род от крайдунавското село Попина. Основател и управител на издателската и технологична компания. Продуцент е на реставрация на стари къщи и храмове, партньор на етнографски проекти, спонсор на изяви на фолклорни групи. Със сестра си д-р Даниела Костадинова – в продължение на години директор на МБАЛ Силистра АД, са инициатори на стипендията „Дачка Савова“. Тя се дава на ученици от ПМГ „Климент Охридски“, на която са възпитаници на името на тяхната майка, която в миналото е партиен деец и държавен ръководител.

Повод за срещата с журналисти на биолога е направеното с негово участие предложени до Общински съвет и община Силистра за именуване на Природонаучния музей в Сребърна на името на неговия основател д-р Росен Илиев. По негови думи и допълнителна информация има предварителни намерения на първо време за именуване на зала в чест на орнитолога, сложил началото преди повече от половин век на музейното дело в световно известния резерват („Елдорадо на блатните птици“). Разбира се, подобна идея върви със съответен кът и с паметна плоча, посветена на заслужилия деец на уникалната екосистема, позната по целия свят.

„Историческа и емоционална е справедливостта чрез именуване на музея да отдадем дължимото на личност с многоспектърно дело, защото благодарение на него „Сребърна“ е много повече от резерват за птици“, заяви проф. Пенев. Той познава д-р Илиев от своето ранно юношество като негов кръжочник, го представи в най-пълна светлина като многостранно развита личност: учен, автор на идеи за архитектурни и строителни решения в инфраструктурата на резервата, като туристически гид, ловец и лодкар. И не последно място –  борец срещу бракониерите в езерото и човек с мнение по отношение на използването на тръстиката – някога суровина за едно от предприятията в „Камъшит“ АД.

С разказа му бе припомнено, че д-р Илиев не е от родом от Добруджа, а е от  от Видин, но и софиянец, но идва в Сребърна, за да участва в изглаждането на уникално място за научна дейност, за посрещане на гости и за разходки на туристи. В по-късни години е имал възможност да специализира и в САЩ. Началото е сложено с лаборатория в някогашното местно сребърско училище, включително за препариране. Постепенно развива идеята за създаване на музей, което се случва с подкрепата на тогаващата власт на окръжно ниво. За него процес в развитие разказва в първата си книга юристката Татяна Тихчева, която в онези години е секретар на Окръжен съвет – Силистра. Постепенно Сребърна става място за практика на студенти, докторанти, аспиранти. Заработва и посетителският музей, един от първите по рода си в България, а днес това е Природонаучният музей, осигуряващ със своите „френски прозорци“ поглед към езерото, за наблюдение в което е имало скрита камера още в „онези времена“, да не говорим за далекогледни тръби.

На сайта www.silistra.briag.bg от 22.02.2024 г. четем по повод предложението: "Повелителят на птиците, както наричаха д-р Росен Илиев, почина в края на август миналата година. Роденият във Видин през 1946 г. биолог отдаде над 30 години за развитието на Природонаучния музей в Сребърна и изучаването на птичето богатство на региона. Той е човекът, спасил резервата „Сребърна” и направил всичко за въвеждането му в списъка на световните природни паметници на ЮНЕСКО. Завършва Биологическия факултет на Софийския университет през 1972 г. Започва работа като биолог на резервата, а през 1985 г. защитава дисертация и придобива докторска степен. В началото на 90-те години изгражда край Нова Черна биологичната и експериментална база „Калимок” към БАН. В съавторство с колеги издава книгите „Пеликани, тръстики и хора” и „Сребърна – европейска мечта”.

 

Рибата - мит и път в живота

 

 д-р Йордан Н. Касабов

В битието на планетарното човешко съществуване и културно познание има много недоизказани и пояснени в непълна степен чрез научно изследване съществени моменти, да́ли подем на цивилизационното развитие. В средите на арийските народи тази теза има своя концептуален принос в следващите прояви на разумно и рационално мислене, творение и съзидателност. Имайки предвид първите могъщи шумерски цивилизации, не би трябвало да прескачаме тяхната заслуга за планетарния напредък в мисловно-трудовия процес и научни постижения. „Авторите“ на утвърдена умствена и човешка структурна концепция на базата на откритията, предоставени пред жадуващите за познание, създават очакван бум на новаторство и нововъведения. Става дума за неща, сътворени преди хиляди години, но които „звучат“ актуално и в настоящия времеви момент. Колкото и да е стар светът, и мислен, както в някаква степен наивен в своето било́, днес преоткриваме неговите постижения отново, но вече облечени във формата на модерния свят.

Представата за рибата – и х т и с, изисква необходимото и прилежащо оглашение в средите на любознателните и търсещи ползата за човека. Древното познание дава конкретни и ярки податки за много същностни и езотерични по рода си явления в идеята за „рибата“. В процеса на изследване и диране на посоките на цивилизованост и развитие  има фрапиращи моменти, отнасящи се до мястото и нейното значение в плана на човешкото развитие и познание. В понятието „ихтис“ са внедрени твърде много митология, есхатология, палеонаука. Няма друг термин и схващане, който да е толкова задълбочено спряган в мисловните процеси от древния човек до модерния хомо сапиенс. Самата тема поражда твърде сериозни помисли и редукция на онова, което носи представата по отношение изобщо на „елемента вода“. Световният бульон е завихрен и сътворен в онази прецизна и точна работилница на твореца, дал всичко необходимо, за да се развива и създава живот. Така както е замислено всичко, на преден план е обектът „човек и неговия субект“ в идейния му финализиращ детайл – мисловния процес. „Как и защо са станали тези процеси?“ е тема за широка дискусия за хората с представа от този род познания, от което и ние се заинтригувахме в случая по темата за рибата! 

Представата за това в нас бе породена още при написването на книгата „Богомилите вечни и живи – пратеници от древността“ 2016 г./Касабов 2016:542/, където бе посочена космогонията на богомилите, съдържаща се в писмен текст на „Тайна книга“ – кодекс на богомилите. Според написаното предвечният мир е обхващал последователно подредени една над друга части (сегменти): най-долу е огнената бездна, над нея е водната стихия, след това е земята, плаваща във водите и носена от две големи  р и б и, които по повелята на невидимия Отец поддържат цялата земя. По-горе е твърдта – небесният свод, а над него следват едно над друго в порядък  7  небеса.

В древнотракийската митология има отредено място на богинята Бендида, олицетворявана също с Артемида, Кибела, Великата Богиня (Кибела), Селена (Луната), Хеката, Анаитис, Атаргатис – тя се явява в ипостаса Богиня на Живота и Водата, а  р и б а т а е била неин символ. Тя започва своето феноменално представяне сред човечеството с редица значими и възприети вярвания. Митологично смисълът „риба“ е олицетворение на връхната космологична зона на развитието. Тя е владетел на водния простор и необятната бездна. В произведенията на мобилното древно изкуство често срещан сюжет върху жезлите е представянето на риба във вертикално положение. Изобразявана е във формата на фалос с идейния замисъл за трансформация и размножаване.

Демиургът във съзидателната  функция на рибата е проявен в два аспекта – а к т и в е н, когато рибата носи от дъното на първичния океан сътворението на земята, а  п а с и в е н, когато риби (кит – три кита; делфини и др.) се явяват носеща опора на земята. Тук вече е знайно, че при движението си носещите земята риби предизвикват и катаклизми, както  и земетресения. И още в световния океан е поместена цялата вселена – там слънцето обкръжава земята върху слънчева ладия в подножието на риба. Тази риба-сал встъпва в качеството си на ездово животно на соларното божество! Това е широко разпространен мит от древните цивилизации до идването на месията. Съгласно библейската традиция рибата получава задължението да бъде месия, т.е. да изпълнява месианска мисия. В книгата „Талмуд“ месия се означава като „Dag“ – риба! В митологията сериозно е застъпен казусът за потопа. В този повсеместен отрязък от предания е известен митът за първочовека Ману (Адам). Той е взел под своя опека рибата, която го помолила да я порасти, обещавайки в бъдеще да стане негов спасител. Тази теза се свързва и е припокрита с идеята за Вишну и неговото въплъщение в индийската божествена йерархия. 

В Китай рибата е олицетворение на богатство и изобилие. Същата е и трактовката в шумерската версия, когато бог Енки – Бог на водата, е взел мерки за опазване на рибата и нейното развитие. За целта били построени специални водни басейни, където рибата да се развъжда и разпространява поголовно с идеята, че тя ще се отплати за това богато и пребогато. Ето митологичната схема, където древните легенди раждат представата за бъдещото прехранване на човечеството чрез рибата и даровете на океана. Така митичното показва, че обръщайки се към морето, приветствайки богинята на луната, тя вторачва глава към морето и от устата ѝ изскачат различни риби, встъпващи днес в отплата на човека като средства за поддръжка на живота – Артемида-Селена (Луната), Вселенски рибен бульон, задължение на първичната риба да дарява жизненост и плодородие. 

На рибобоговете се приписва не само могъщество и мъдрост, но и лечебно целителни способности, особено спрямо малки деца и бебета, и тогава вече е налице Богинята майка. Много разпространен култ в това отношение спрямо рибата е забелязван в Кавказието, където освен лекуването на разни болести, рибата премахва и безплодие при жените!  Прието там е за съществуването на особена рибомайка, говореща на човешки език. Свързвана с умиращата и възкръстваща природа, с безкрая и с възраждането на всяко и всичко, уви, рибата е просто понятие за нас, но каква само даденост, колко много помисъл! В купа за орфически тайнства, открита в Румъния с известие от времето на ІІІ или ІV в. сл. Хр., още в първата от четиринайсетте фигури, изобразяващи мъките на Орфей, той е представен в ролята на рибар и това води до особени асоциации. Рибарят Орфей е представен с въдица, около която е навито влакно, във вдигнатата си ръка той носи мрежа, а в краката му лежи риба.      

Припомняме си думите на Христос, към неговите апостоли-рибари: Петър, Яков, Йоан: „Ще ви направя ловци на хора“. Много стар модел на мистичния рибар е видим върху вавилонски печати – образът е известен като „Пазачът на рибите“, предизвикващ асоциации.  Най-знаменателната съвременна отпратка е  „Рибарският пръстен“ на ръката на папата, където е гравирана рисунка на чудотворния улов на риба, дал повод за думите на Христос.

Рибата е негов символ и в петък се яде риба.  Образът на рибаря е подхождал по особен начин на ранната християнска общност, тъй като при обреда изтегляли новопокръстения от водата като риба. Учението на Христос регламентира „Ако някой се не роди във вода и Дух, не може да влезе в царството Божие“. Представена е глинена лампа на новопокръстен християнин, облечен като риба. На нея той е облечен в мрежеста дреха – люспи на риба! Мрежата е символ верую. Исус сравнява Царството Небесно с мрежа, хвърлена в морето на живота. „Риболовците на хора“ – Апостолите, ловят рибата на последователите. Образът на Христос се застъпва с рибата. 

В катакомбите се забелязва изображение на риба, носеща на гърба си кош с хляб и бутилка червено вино, това е образът на Христос в ранното християнство до IV в. Сл.Хр. Оттук и насищането с хляб и риба на хиляди хора – алегория за привличане  в „мрежата на рибаря“ – символ  на Възкресението и вечен живот. Тертулиан – активен поддръжник и пропагандист, както и пръв автор на християнска литература на латински ези, пише: „Ние сме малки риби, водени от нашия ихтис, ние се раждаме във вода и можем да бъдем спасени само като сме във водата“. Иранското съответствие на библейския Левиатан в известна степен се проявява в образа на гигантската първична риба „Кара“, охраняваща дървото „хаома“, изцеляващо всяка болест и даващо божествена напитка. 

Тази плаваща в океана риба „Кара“ носи върху себе си бик като опора на света. Рибата тук е считана за чисто същество, благотворно влияещо върху човека. Съществуват поверия за разни видове риби, като предци на хората, и заедно с това и за произхода на рибата. Често пъти в традиционните предания са описвани много чудовищни риби, показател на ужасяващи създания поне в очите на очевидците. Тези чудовища можели да потопяват големи кораби. Впоследствие на времето се оказва, че това са огромни октоподи и сепии с над допустимо познат размер, ала това в Средновековието допринася за лепване на лош етикет върху цялостната представа за рибата.   

Рибата е символ на плодородие, плодовитост, изобилие, сексуална сила, мъдрост, знание, вдъхновение. Всички тези характеристики са трактовка към иносказателното и неумолимо верую във върховната Природна Мощ и Сила. Гностиците считат, че рибата ще бъде преломният момент в научното извисяване на човека след ХХІ в. сл. Хр. Съответствието на гигантската първична риба „Кара“, която носи бика на гърба си, е и древно българска трактовка още от митраизма. Митра принася с дървен боздуган в човешка благотворителна жертва  б и к а – идващ в съответствието на „рога на изобилието“, защото от неговата утроба излизат всички необходими за живота съставки, включително и житото, като храна и хляб, и още друго.

Рибната метафорика безапелационно ни отвежда към определението „Иисус Христос“, преследваща своето пояснение чрез гръцкия термин „ихтис – риба“, разшифровано като абревиатурна формула за „Иисус Христос“ – син Божи, спасител. От тук така и по същество „рибата“ е символ на вяра, чистота, Дева Мария, а също на кръщение и причастие, където се заменя с хляб и вино. В този мотив е залегнат и евангелският постулат за насищане с риба и хляб. Иисус Христос в ранната християнска литература навсякъде е назоваван „Риба“, а християните са „рибари“. Така е залегнат и въпросът с Петър и Андрей – рибари апостоли месиянски.

Старият шумерски бог – змията Нингизида, е най-ранният първообраз на господаря на водната бездна, откъдето възниква смъртният живот и към която той се връща/Камбъл 2007:28/. В епоса за бог Мардук – едно от названията на древното българско божество Мар, Мардукан, Мардуан, е казано, че в периода на беззаконие от морето се е появил Оанес. Бил е с тяло на риба и под рибята си глава имал друга – човешка, но краката му – човешки, били прикрепени за опашката. Прекарвал е дните си сред хората и им е предал писмеността, науките, изкуството, законите и на други умения. Признат е за баща на металургията – той е първият ковач. Всяка нощ след залеза на слънцето Оанес се прибирал в морето, за да се появи отново на другия ден. Обр. 5. Рибо-човек „Оанес”.  Отиваме към основателя на Дунавска България – Аспарух, която е имала за герб огромна змия, завършваща с рибя опашка! Вер (със значението змей) Ени-Алем знаем от Именника на българските ханове като възшествена дата на Исперих – 22 декември 643 г., когато започва година Змей.

В санскритските доктрини съществува понятие „марга“, което е за духовен път, водещ към освобождаване на човешката душа от ограниченията на материята и към постигането на „висшата религиозна цел“ – безсмъртие-прераждане/Бонгард-Левин 1982:145/. Богинята майка е богиня на посвещението, показвайки на хората пътя към светлинния свят – свят на реалността. Коренът „мар“ – Мардуан, Мараня, е със значението на огън, горещина, слънце. Този корен в индийските вярвания е със значението на демона-змия Мара. При наслояването на две противоположни клотоиди (спирали-безкрай) те образуват знак „осмица в хоризонтален вариант“.  

Това представя пътя на слънцето в годишния му цикъл. Или това е „пътят в безкрая на цикличността“, който отново води до водната океанска бездна. За да възстанови ведите след Потопа бог Вишну, също както Оанес всяка вечер се е завръщал да пренощува в океана. Научил е хората на земеделие и да строят каменни домове. Изобщо обраът на рибата е генериран тотално в понятието живот-човек, което е твърде сложна позиция за анализ и размисъл, като интерпретацията води до извода, че човек е произлязъл от водата – рибата!  Върху цилиндричен печат от Месопотамия са изобразени богове-риби при дървото на живота от епохата на Асирия в периода 700 г. пр. Хр. Тези богове-риби носят ведра, пълни с медовината на безсмъртния живот.       

В съвремието много модерни анализатори свързват тези артефакти с извънземен произход и с пришълци, допринесли със заслугата си към хората, обучавайки ги на всевъзможни полезни неща. Бахши Иман в „История на Джафер“ – Джагфар тарихы, пише как бог изхвърлил една огромна риба пред дома на стар рибар, молещ се за син, който да се грижи за него в старините му. Това е митът за рибата Бойгала при нашите братя – Волжките българи. От нейните леви хриле във вид на змия излязъл най-малкият му син Боян-Имен, който по-късно станал същински родоначалник на българите. Михаил Бащу в „Сказание на дъщерята на хана“ – епос на прабългарите от 882 г. сл. Хр., ни занимава с рибата като родоначалник на българите. Бащу в стих 370 записва: „И чудо! От ухото (хрилете) в миг една змия излезе...С вик превърна се в момченце тя – на  алп Боян бе то с лика!“.         

Боян-Имен слязъл при хората да им донесе тайно учение. Паралелът на появата на Месията – Боян-Имен, е наричан още Иджик – змей. В някои коледарски песни рибата се представя като еквивалент на змея, когото св. Георги побеждава, а този светия е типаж от образа на тракийския ни Херос – бог на лова, плодородието, живота и смъртта, бог всезнаещ и всечуващ (всебог). Забелязва се дори, че светецът връзва змея с повод и го поднася на царската дъщеря като дар, сиреч змеят е помагач в начинанията.        

Отъждествяването на змея/змията с риба е стародавна българска практика още от Месопотамия.  До началото и първата половина на ХХ в. сл. Хр. българският народ вярва, че змеят е покрит с рибешки люспи. Освен това думата колубер  от латински е със значението на змия – малка змия. От тук и връзката на Колобър с почетната титла „Змей“ – авторитетна прослойка, ръководеща духовния живот на обществото. Възможно e с този предоставен текст да сме събудили интерес в древното митологично мислене и време, но поднесеното е с идеята да се знае и помни, че пътят на българите е осеян с множество представи и понятия в такава мисловност. Въпреки всичко, развитата тема е с интригуващ и ангажиращ идеен замисъл. Да се знае, че легендарното-митично, иносказателно и езотерично е присъщо качество за българите, а там е и истината за потеклото. Тази тема търпи развитие и изисква събиране на изворов и писмен ресурс, има защо!

В Сърбия задействаха Дунавска медийна мрежа

Наскоро в град Нови Сад, област Войводина, Република Сърбия бе проведена международна конференция по въпроси и проблеми на местните и регионалните средства за масова информация, като роля, опит и перспективи. В нея по покана на Съюза на журналистите на Войводи от българска страна участва Снежана Тодорова - председател на УС на СБЖ.  По време на е възродена идеята за създаване на „Дунавска медийна мрежа” е СБЖ е първата организация, поканена да се включи в нейното разработване. Целта е обединение на усилията на медиите и журналистите, които живеят и работят по поречието на река Дунав. Мрежата ще работи в рамките на Европейската програма за транснационално сътрудничество „Дунавски регион 2021-2027 г.“. Радио-Телевизия на Войводина е центърът, свързващ подунавските медии - програмата се редактира и излъчва на шестнадесет езика, от които поне осем са по дунавието.

В проведената в централата на СБЖ на 5 декември т.г. дискусия „Предизвикателства и проблеми пред регионалната журналистика в България” бе заявено, че местни медии от градове като Русе, Силистра, Видин и Свищов, които имат интерес, могат да се включат в тази мрежа, като изпращат видео, аудио и снимков материал с информация за живота в своя град. В същото време българските журналисти могат да използват информацията от своите колеги от Дунавската мрежа като информационен обмен.

На сайта www.rtv.rs намираме следното потвърждение по темата: „Порталът на Дунавската медийна мрежа е пространство, където продуцентски и медийни къщи от Дунавския регион ще публикуват и обменят мултимедийно съдържание, което след това ще излъчват в своите програми. По този начин медийните специалисти ще имат възможност да представят своите проекти във всички страни членки на мрежата. От друга страна, на зрителите от страните от Дунавския регион ще бъде представена богата и разнообразна програма чрез техните национални, регионални и местни телевизии. Като начало ще бъдат достъпни документални предавания до шестдесет минути и снимки. Скоро ще бъде налично аудио съдържание, както и най-новото културно, художествено, икономическо, социално, спортно, екологично и много друго съдържание”.

В началото на 2024 г. излезе първият сравнителен доклад за състоянието на местните медии в страните от ЕС. Събраните данни за местонахожденията на местни и обществени медии бяха използвани за създаване на интерактивни карти, обхващащи приблизително половината от 27-те страни в ЕС. Това откроява значителната липса на данни не само за географското разпределение на местните медии, но и за тяхната финансова информация, приходи и измервания на местната аудитория в целия ЕС.

В България Североизточен (Североизточен) район - Варна, Добрич, Търговище и Шумен, е с най-малко на брой местни и регионални медии и е сред регионите с по-слабо интернет проникване. Въпреки това, един от изводите в европейския доклад е, че няма ясна връзка между икономическата изостаналост на един район и появилите се т.нар. новинарски пустини. В публикация на сайта www.sbj-bg.eu  четем: „Подчертава се належащата необходимост от по-нататъшни изследвания в тази област, тъй като темата за „новинарските пустини“ и за предизвикателствата пред местните медии все още не са добре разбрани в Европа. Повече изследвания ще са от съществено значение за информиране на политическите решения и разработка на ефективни стратегии за справяне с тези проблеми”(Пиер Луиджи Парку, директор на Център за медиен плурализъм и свобода).

И още: „Независимите местни медии са гръбнакът на професионалната и независимата журналистика. Това описващо състоянието на „новин

арските пустини” проучване показва, че вече не можем да игнорираме тази тревожна ситуация, пред която са изправени местните медии и демокрацията като цяло. Нито една държава не е имунизирана от „опустошяването на новините“, освен ако не бъдат предприети спешни и иновативни действия в подкрепа на местните журналисти и медии“ (Ренате Шрьодер, директор на Европейската федерация на журналистите).

Служба за обмен на материали: www.dmn.rtv.rs/en.

Регионалната журналистика в България е пъзел от проблеми и лабиринт от тревожни тенденции

 На 5 декември 2024 г. по покана на УС на СБЖ в зала „Журналист“ в централата на най-голямата журналистическа организация у нас на ул. „Ген. Гурко“ №4 в София бе проведена дискусия на тема „Предизвикателства и проблеми пред регионалната журналистика в България”. Тя е своеобразно продължение на подобни форуми през последните близо 20 години – в Силистра през 2005 г., в Благоевград през 2013 г., а после и поне на два пъти в столицата. В настоящата среща участваха представители на журналистически дружества от София, Благоевград, Варна, Пловдив, Шумен, Силистра и от други градове. Сред предложенията бе и идеята обсъжданията на проблемите по темата да продължат и занапред, но в различни градове на страната в Северна и в Южна България, защото се увеличават предизвикателствата пред медиите на местно и регионално ниво. И още: да се осигури държавно финансиране на регионалните медии, както и защита на достъпа до информация.

Встъпителното слово бе на Снежана Тодорова – председател на СБЖ. В него бе изразена тревога за условията за работа в медийната среда извън София с примери за региони, където журналистите са подложени на натиск, физически и вербални заплахи. Ударение бе сложено и върху продължаващата непрозрачна собственост и във формите за финансиране на медиите.  Подчертано бе, че регионални медии у нас изчезват прогресиращо и че дори в градове като Варна и Шумен няма местни вестници. Г-жа Тодорова информира за участието си преди дни в дискусия за регионалните медии, организирана от Съюза на журналистите в административна област Войводина в Република Сърбия. Стана ясно, че на СБЖ е предложено да съдейства за намиране на съавтори в сайт по проект, наречен „Дунавска медийна мрежа“, като реални са възможностите това да са колеги от градове като Видин, Русе, Свищов и Силистра, като за тази цел ще се търсят партньори – издатели на медии. Идеята е да се работи на принципа с информация от рода на „какво става в моя град“ с материали в писмен вид, с аудио и видео записи, за да достига до други дунавски градове.

В дискусията се включиха представители на Съвета за електронни медии, начело със Симона Велева, която изпълнява длъжността председател, заедно със своите колеги Габриела Наплатанова, Къдринка Къдринова и Пролет Велкова. Както и генералният директор на Българската телеграфна агенция Кирил Вълчев. Изготвеният от Центъра за медиен плурализъм и медийна свобода доклад „Разкриването на новинарски пустини в Европа. Рискове и възможности за местните и общностните медии в ЕС” бе представен от екип, воден от доц. Орлин Спасов от Факултета по журналистика и масова комуникация. Той представи резултатите от проекта „Местните медии за демокрация“. Още в началото на годината излезе първият сравнителен доклад за състоянието на местните медии в ЕС, който сайтът на СБЖ представи подробно. В него е нелицеприятната констатация, че след САЩ преди години „т.нар. новинарски пустини се увеличават и в Европа”, а състоянието на местните медии в България „е тревожно“. Отчита се сериозна криза в сектора на регионалните и местни медии. Припомнено бе как през 90-те години на миналия век имаше истински бум на поява на частния медиен сектор, макар и хаотичен. И съответно на много медии на регионално ниво, но този феномен постепенно отмина с финансовата нестабилност, довела до промени на пазара на регионалните медии, поради което много от тях са закрити, като процесът в това отношение продължава. Нестабилност на пазара на медиите е тенденцията, постоянно присъстваща през последните 30 години, смята Николета Даскалова, която е участник в проекта. Според нея това е важно, защото е свързано и с крехката редакционна независимост.

Тя се спря и на спецификата на т.нар. общностни медии, каквито на практика липсват в законодателството, отбелязвайки, че най-лишени от новини са живеещите в покрайнините на градовете. Тяхна алтернатива са групите в социални мрежи, съществуващи без редакционна отговорност и във фрагментирано състояние. Общият брой регионални вестници по данни на Националния статистически институт намалява през последните пет години и в момента е около 100. Част от погиналите са емигрирали към някои от действащите около 1 000 новинарски сайта, но като проучване за влияние върху аудиторията те са непозната територия – техният регистър е постен и няма данни за обхвата в електронната среда. Общият тираж на регионалните и местните вестници е „минус 63 процента“ за последната петилетка, като най-лишени от тях са живеещите в Североизтока. Причината: малка част от този тип медии по принцип са в регионите в Добруджа, Лудогорието и по поречието на р. Дунав.

При това в подобно на други като тях се работи в условия на податливост на външни влияния и в режим на отсъствие на критична информация към институциите. Като цяло и без регламентирана регулярна подкрепа от държавната и местните власти. Светли петна в страната за властова прозрачност има там, където изпълнителната и законодателната местни власти издават свои вестници – в област Силистра това са общините Главиница и Ситово, а преди подобна практика е имало в общините Силистра – до 2011 г., Алфатар, Кайнарджа и Тутракан.

Преди години отчитахме, че в област Силистра, където традиция за вестникарска преса има от 1885 г., са издавани по едно и също време най-много вестници или общински бюлетини на хартиен носител в по-нови времена. В момента нищо не е същото: реално регулярни самостоятелни вестници има само в Тутракан – при това два седмичника – единият е „Тутракански глас“, излизащ неизменно от 1962 г., поради което е носител на Плакет на СБЖ по повод 50-ата му годишнина. Той е издание на едноименна неправителствена организация, начело с опитна колежка в лицето на Калина Грънчарова – член на Дружество на СБЖ – Силистра, носител на наградата „Златно перо“. Вестникът покрива и две съседни на Тутракан общини с информация за събития в тях – Главиница и Ситово, което ѝ позволява да се издържа по причина и на приличен абонамент, осигуряващ тираж.

Вторият местен седмичник в Тутракан, където още в края на по-миналия век са действали три печатници, е „Напредък“. Той е ведомствено издание с главен редактор Тамара Спасова, също член на силистренското дружество и носител на най-голямата награда на СБЖ. На регионално ниво информираността се покрива в 3-4 страници под надслов „Силистренски бряг“ в петък като част от русенския седмичник „Бряг“ от едноименната вестникарска група с наличие и на негов сайт. На европейско ниво на два пъти са обявявани конкурси за подпомагане на медии, като близо 50 са участвалите, но от България точно само „Бряг“ – Русе е преминал през одобрение за финансиране (в двете конкурсни сесии са раздадени 1,2 млн. евро на 40 медии от страни на ЕС). Вестникът публикува и реклами от региона, но предвид сменената му периодика е възможно вече рекламодателите да търсят всекидневници от София, което е нов теч на ресурси отново към столицата. Спорадично излиза в. Порталът на Силистра.

В региона няма нито една самостоятелна телевизия, като обслужването му в новинарски и репортажен план се осигурява от екипите в Русе чрез РТВЦ към БНТ и от кореспондентските звена на трите най-големи национални телевизия в Русе и Варна. Двама са щатните кореспонденти на национални държавни медии в Силистра – на БНР и БТА. Формално на областно ниво се чува едно радио в затихващ порядък – Радиопрограма Силистра, която излъчва емисии по кабел. Както и още едно със защитен ефир, но в определен периметър – в Дулово, което отново е към общината. Иначе поне 6 са радиостанциите, освен националните, до които имат достъп слушателят от Крайдунавска Добруджа, но повечето от тях са развлекателни и излъчват реклами.

Проблем за кабелните радио оператори е състоянието на инфраструктурата – т.нар. радиоточки, тъй като тя не е поддържана на ниво общини и съответно сигналът не достига до голям брой потребители. Не е сигурно дали тя все още е част от системата за оповестяване при бедствия и аварии, включително чрез комутирано включване през кметствата, както беше в миналото. Друг проблем е кадровият, включително при подбора примерно на втори човек в екипа за БТА (подобни проблеми има дори в голям град като Сливен). На практика няма откъде да бъдат „взети“ обучени журналисти, придобили опит в други медии.

В област Силистра не е впечатляващ и броят на мощните действащи сайтове. Все по-често прави впечатление, че информацията за общини извира чрез Фейсбук, при това чрез личните профили на кметовете на общините. По начало до мейл-листите на журналистите почти не се праща писмена информация редовно – с малки изключения във вид на готови материали, споделени чрез имейли (най-често от ОДМВР и Областна администрация, по-рядко от РЗИ и др. институции), а се разчита на кратка, ударна „новина“ в социалните мрежи – най-често Фейсбук. Разбира се, за ползване на принципа „копи – пейст“, без допълнително задълбочаване в подробностите, предисторията на събитията и т.н. Реално два са сайтовете, покриващи региона, понякога и по теми от национален характер, докосващи се по-мащабно до общините от Крайдунавска Добруджа: Кворум Силистра и Портал Силистра. Подобни на тях са „Силистранюз“, „АренаСилистра“ и др., а интерес към крайдунавска информация проявяват сайтове от Добрич и Шумен.

Накратко изводите за Североизтока, в частност Силистра: медийната инфраструктура е все по-еднообразна в условия на засилени регресивни процеси във финансово и в кадрово отношение. Нова отчетлива нотка е отслабващият професионализъм в гилдията,  както и практиката да отсъства задълбочено отношение към „нещата от живота“. Критичността е сведена до минимум. Вече е бяла лястовица разсърденият журналист, който търси правдата, интересува се от хората, защитава обществени въпроси, пита и разпитва, за да удовлетвори аудиторията. В миналото остана разследващият на регионално ниво. Вече е клише информация по имейл с неясно съдържание, суховато и лишено от цифра, факт и съждение прессъобщение от знаен и незнаен пиар, голословна словесна позивна във Фейсбук или друга социална мрежа – било то покана или новина – каквото и да означава това в днешно време, както и пресъздаването на принципа „1:1“ без допълнителна редакционна намеса.

Нещата дори се случват понастоящем и по още по-перверзен начин: важни за обществото моменти научаваме от коментари във Фейсбук – понякога анонимни, друг път от известни нам хора, но не и от първоизточниците. В Силистренско от години депутатите не говорят пред медиите, ръководителите на държавни служби – изнесени звена на министерства и агенции – също, защото според спуснатите им правила трябва да се минава през централните нива. Засега продължават да са относително достъпни кметовете на общини и кметства, с уговорката, че някои от тях се изхитриха да пускат в личните си профили кратки информации за това, което са свършили или по появил се проблем.

Според споделеното от представителите на СЕМ медийният регулатор се стреми да е в помощ на журналистите с всички свои действия и с множеството си активни позиции, изтъкна председателката Велева. Тя постави акцент и върху новите разпоредби в Акта за свободата на медиите и Акта за цифровите услуги на ЕС, като наблегна, че първият цели да гарантира независимостта на журналистите, да подпомогне медиите и тяхната независимост, включително и на регионално ниво, както и да защити източниците на информация. По нейните думи: „В момента регионалните медии могат да съществуват, ако са на социалните мрежи и имат видимост там. Европейският акт за свободата на медиите казва, че не може да се сваля съдържание, което е на медия и е верифицирано от големите платформи. Има една декларация, която трябва да се подаде и след това правилата, които се прилагат към тези медии, идентифицирани като такива, ще са напълно различни, отколкото, например, статус във „Фейсбук“ или на някоя друга частна организация или лице“.

Според Габриела Наплатанова „Проблемите на регионалната журналистика са проблеми и на националната журналистика, съответно на българската демокрация и на българското общество. И ние не можем да ги замитаме под килима“. Къдринка Къдринова, която в известен период отговаряше за сайта на СБЖ: „Журналистиката е в криза. Страшно е положението и наистина трябва да се обединим, за да работим максимално добре. За да може някак си да оцелее нашата професия, а и демокрацията“. В рамките на дискусията бе подчертано, че Българската телеграфна агенция е единствената българска медия с пълна и постоянна кореспондентска мрежа. Нейният генерален директор обяви: „От 42 кореспондентски бюра само 10 не са постоянни в България. Тази мрежа се изгражда постепенно още от 50-те години на миналия век, като пресклубове има както в областните градове, така също в Казанлък, Свищов, Самоков, Петрич и Троян“.

Пред БТА стои въпросът как оттук нататък да се развива тази мрежа. В момента планът е да се развиваме в градове с над 15-хилядно население, като до края на тази година БТА ще разполага с по двама кореспонденти във всички градове с пресклубове. Агенцията вече има регионални кореспонденти по теми в 5-те региона за развитие, кореспонденти за икономика, култура и спорт, както и фоторепортери. Той направи и извода, че „Кодексът на труда и цялото трудово законодателство в България изобщо не са пригодени за работа на журналистите. Не е възможно да се съчетава ненормирано със сумарно работно време. Необходими са промени и това не е единствената професия, за която трябва да се помисли как да се работи с други правила“. Важно е да се знае, че, както подчерта Кирил Вълчев, кореспондентите на БТА не зависят по никакъв начин от местните власти и бизнес.

Членът на Управителния съвет на СБЖ Анна Заркова подчерта, че „Новинарската пустиня не е географско понятие, нея я има не само в регионите, но и в национален мащаб: новините, репортажите, живите предавания са изместени от съобщения за тях, в които преобладават коментарите. За съжаление, ние работим в превзети медии в държава, превзета от олигархията: корупция е, когато с властта правиш пари, а олигархия е, когато с парите вземаш властта. Системата работи с държачи на микрофони и с прокурори, които пишат статии срещу враговете на властта и срещу конкурентите в бизнеса. Тази система може да бъде разбита единствено от нас самите (бел.-журналистите, гражданите или от всички заедно?)“.

Росинка Проданова от Благоевград посочи в изказването си, че медийният пейзаж в Югозапада не е никак добър и все пак съществува регионална журналистика благодарение на регионалното радио, което е част от БНР, на телевизионния център и на клуба на БТА. Само два вестника в областта са успели да се съхранят – „Струма“ и „Вяра“, останалото са вече сайтове и борбата е за договори за информационно обслужване на общините. Проблем е и съкращаването на кореспондентската мрежа, а трябва да се покриват събития в 3 големи области и 36 общини. Много сериозен е проблемът с качеството на журналистическите материали, което в повечето случаи е компромисно, макар регионалните медии все още успяват да са филтър на дезинформацията. Противно на всякакви писани и неписани правила за поведение на политическия ни елит прозвуча впечатлението, че политиците от национално ниво създават фалшиви новини, когато гостуват в регионите.

Представяйки състоянието на медиите в една от завладените феодални територии, а именно т.нар. „Делиорман“ (бел.-„Лудогорието“), под който обикновено се разбират регионите Шумен, Разград, Търговище, Дияна Желязкова от Шумен, която е член на УС на СБЖ и е главен редактор на независимото издание „Радиан“, заяви: „Не можем да изпълняваме функцията си на кучета пазачи“. Това прави подобни региони не само медийни, но и тотални пустини, защото там няма медии, не влизат никакви журналисти, няма и кореспонденти, има само договори за пиарски услуги с местните власти.

Дългогодишният член на УС на СБЖ доц. Георги Калагларски, който оглавява варненското дружество на СБЖ, съществуващо от сто години, говори за състоянието на медийната структура в черноморската ни столица, където сега има само три медии с характер на обществени – БНР, БНТ и БТА, а „преди време“ във Варна е имало феноменална медийна плътност: , 7 ефирни радиа, 4 всекидневника и още толкова телевизии (През 90-те години на миналия век в Силистра също имаше завиден брой телевизии – 3, и радиа отново 3). За сайтове, които са от региона на Варна, не можело да се говори като за медии, защото работещите в тях нито имат журналистическа подготовка, нито познания по журналистика. В началото на тази година във Варна се проведе среща по повод вековния юбилей на варненската организация на СБЖ. Според Калагларски „След като приключи процесът на икономическо прегрупиране започна да затихва присъствието на медиите, а социалният гняв на обществото значително избледня“. Развита бе идеята в бюджетите на общините да се регламентира определен процент, който да се предоставя на регионалните медии. Пак той предложи СБЖ да подготви меморандум заедно с Националното сдружение на общините за решаване на проблемите на регионалната журналистика най-вече с финансирането.

Диана Славчева от Бургас, която е редактор във в. „Десант“, каза: „Бургас е една пиар джунгла – в 60 сайта излиза едно и също прессъобщение, в което дори се повтарят всички правописни и граматически грешки“. Тя предложи да се създаде държавен фонд за финансиране на регионалните медии, както и да се формират критерии за хората, които могат да упражняват журналистическата професия. Членът на Управителния съвет на СБЖ и журналист от Пловдив Екатерина Кючукова сподели, че „ситуацията и при тях е сходна: първо изчезнаха радиостанциите, после телевизиите и започнаха да се развиват сайтовете“. В същото време „регионалните медии създават имиджа на Пловдив“, което е потвърдено от проведената среща на тема „Медии и туризъм“. И още: „При нас е силно гражданското общество и има няколко платформи, където колегите следят информацията и започват да пишат по кризисни теми, пишат се и проблемни материали“. Любопитна подробност относно общуването между медиите е идеята да се намери място в града, където журналистите от всички медии да се събират и да пишат, за да не обикалят по офисите си. Впрочем в град Силистра има едно подобно място – „споделено пространство“, в което това е възможно  срещу заплащане. И пак в „града на тепетата“ вече е уреден въпросът да бъде именуван площад „Журналист“.

Всичко това се случва във времена, когато по света във всяка една секунда в социална мрежа като Ютуб се качват по 500 минути видео материал. Интересна е статистиката в ЕС, че най-големи проблеми по отношение на сигурността си имат медиите в Гърция, Хърватска и Чехия, а във връзка със социалното включване – Румъния, Унгария, Чехия и България – става дума за отразяване на живота на т.нар. маргинализирани групи от населението. В инфраструктурно отношение отново в Чехия е най-опасна ситуацията, а в България е „средна работа“. В дискусията бе отворена и темата за възнагражденията на журналистите, като по отношение на т.нар. Колективни трудови договори тя е табу за частните медии. Хонорарът отдавна не е познатият стимул за добре свършена работа, а заплащането от години не е адекватно на икономическата ситуация в страната. Всичко това обрича работещите в медиите да нямат предишното разбиране, че „журналистическата професия е гордост, смелост и достойнство“. На фона на всички тези процеси някак несериозно е очакването да се сложи край на все повече налагащата се от само себе си мода – журналистиката да е подчертано диванна, отразяваните събития да са предимно от градските площади и селските мегдани с информация по телефона, а публикуваните материали писани най-често на основата на прессъобщения.

Обзор: Йордан Георгиев, участник в дискусията като председател на Дружество на СБЖ - Силистра, по материали, публикувани на сайта на организацията и на база на собствени впечатления

О, минало студентско - незабравимо!

Славно студентско Търновско време. Не е за вярване, че е било толкова отдавна. Снимка (и аз на нея някъде в средата) назаем от Юлияна Велчева - колежка и по група - Трета на Випуск 1984 - БФ, и по професия - дълги години кореспондентствахме за "24 часа" паралелно аз от Силистра, тя от Добрич, докато не решиха през 2012 г., че Добруджа не е интересна за "вестника на народа". Е, и аз като нея завърших със следваща група - от Випуск 1985, но такива бяха времената - някои постъпки в обществен план не се прощаваха и винаги имаше изкупителни жертви.

Важното е, че останаха хубавите спомени за хора, сред тях и преподаватели с аура -шеф Калоянов и неговият Кръжок по фолклор, бъдещият академик Радев, социолингвистът Байчев, езиковедът Ковачев, деканът Станьо Георгиев, ректорът Давидов и много други. Така също преживявания и участия в безброй събития (аз и в спортни - в студентския баскетболен отбор - рядко побеждавахме, но играехме за чест и слава). Бригадирските са друга "история" - някои днес яростно я отричат, макар да са съпреживявали с всички останали и незабравими мигове. Примерно на победи над себе си и битовата мизерия, на часове в захлас в игри и танци във "вечната Джулюница". Ако можеше да заговори вътрешнобригадирската кръчма "Зелен гущер...", ама по-добре да замълчи...

Близо половин век по-късно е без значение кой кого е предал или не го е подкрепил във важен момент; кой от кого е преписал на изпит, но е забравил да благодари (разбирай, да почерпи); както и други "неща от живота". Жалко, че не са актуални срещи на двата випуска, с които съм учил - изключвам тазгодишната на първия от тях, която бе импровизирана и разбирам от Фейсбук, че е преминала в символичен състав.

Да са ни честити професорите - Христо Бонджолов - той и ректор на нашата "Алма Матер" в няколко мандата, Валентина Бонджолова, Мария Илиева, доцентите - сред тях Димка Димитрова в Търноввския и Илия Недин от Югозападния университет, както и други успели на научното поприще, включително да защитят ОНС "доктор" - все колеги от групата!

Да са ни живи и здрави всички, които станаха учители, журналисти, творци и пр. Вечна памет на тези, които не са между нас - купонджията и също колега впоследствие Атанас от Русе си отиде млад!, и по тази жестока житейска "причина" на поредния 8 декември не могат да споделят своите спомени!

Мил спомен и за колегите от "Изобразително изкуство", сред които по принуда бях една цяла учебна година, за да гледат мен "и други..." в ролята на "модели", а да рисуват това, което си представят, ако изобщо стигнат до завършек учебните им "творби". Контактът с творчески личности е винаги полезен за светогледа на един филолог, защото поглежда към света с други очи, благодарение на общуването с таланта на връстници в различна от обичайната му сфера.