Силистренски общоградски комитет праща изложение с предложения до централната власт в София 3 месеца след Крайовския мирен договор от 7 септември 1940 г.

За българите от по-старото поколение е емблематична рубриката „България – дела и документи”, излъчвана по материали на историци, публицисти, писатели и журналисти в ефира на националното радио в продължение на десетилетия. Популярна е обаче е идеята на основата на романтичният привкус на избледнелите фотографии от минали времена да си създаваме споменен фал „Усмивки от старите ленти“. И в двата случая имаме повод да хвърлим поглед зад рамо и за погледнем назад, за да видим с нови очи събитията и преживяванията в предишни години – нашите лични и на предците ни. Полезно е също да се четат стари вестници, за да се надникне в актуални за определен период събития.

На 7 септември 1940 г. е подписан Крайовския мирен договор между Кралство Румъния и Царство България с най-важната клауза – възвръщането на Южна Добруджа в пределите на майката родина България. От нея произлиза и размяната на население – българи от Северна Добруджа идват при събратята си в южната част на „добрата земя“ с произтичащите от това трудности от всякакъв характер. Междувременно започва навлизането на освободителните български войски в градовете и селата на Южна Добруджа – от 21 септември в Тутракан до 1 октомври в Силистра.

В брой 1 на в. „Подем“ от 29 декември 1940 г., който е обявен под „главата“ си за „Вестник за национална култура“ и е издание на Общоградския комитет за културното издигане на Силистра, е публикувано неговото „Изложение до министър-председателя, министрите, Бюрото на Народното събрание и народните представители“. То започва с благодарност за дарената свобода – резултат от успешно наложена (без кръв) справедлива кауза. Отбелязва се, че в Южна Добруджа „блика невиждана радост и несъкрушима вяра, дух и надежда“, а до скоро под румънски гнет в продължение на четвърт век тя е била „долина на сълзи и стенания". Благодарност се изразява и за „големите братски грижи“, но се отбелязва, че трябва да има по-голяма подкрепа „За настаняване и изхранване на преселниците“.

В характерен за времето стил се казва, че Добруджа е люлка на българщината, а Силистра трябва да стане стожер на българизма; „пръв български порт в Североизточна България“ и „едно от първите български впечатления за чужденците, идващи от Долния Дунав, както око и ухо на държавата ни“. Изразена е тревога за хода на окончателната граница, като се обявява, че най-правилната ѝ линия върви от Расово през Кубадин и Мангалия. Споделено е, че „в момента“ тя не е справедлива по демографски причини, също е пречка за икономическото развитие на възвърнатата територия. Като несигурен е представен пътят за Добрич, като вероятно се има предвид същата причина.

На централната законодателна и изпълнителна власт се предлагат проблеми, формулирани в 10 точки на принципа „състояние – мотивация“. Любопитно и многозначително е съждението „Днес никой не може да се съгласи, щото животът на една държава да бъде концентриран всецяло в нейната столица. Събирането на материалната и духовната култура в столицата е преди всичко опасно от гледна точка на природните стихии и война. Като изхождаме от необходимостта нашата интелигенция да се разпростре върху всички кътове на страната ни, а особено по границата, за да създаде там несъкрушимия дух на верния български граничар, следва много културни, стопански, административни и военни средища да се създадат в провинцията и по границата“. От това следва и своеобразната декларация „град Силистра да стане…фар на българската мощ, за да хвърля обилна и благодатна светлина върху съзнанието и живота на живущите в най новите граници на Румъния още около 400 000 българи. Ние имаме високото съзнание за представителните си задачи и върховния дълг да служим преди всичко на държавно-националните интереси, задачи и идеали“.

За какво още настояват силистренци от Комитета? Едно от тях е посветено на решаването на въпроса с отнемането на т.нар. на третина – става дума за акт на румънската държава, свързан с комасация на земята, ощетила добруджанци (бел.-тази тема и днес е табу и не е влязла в режим на разрешаване). Иска се да продължи строежът на „големия силоз. който ще бъде единствен по рода си у нас, поради което е крайно наложително“. Обръща се внимание от необходимостта да има работа „чрез обществени строежи и пътища“ и „ж.п.-линията Попово – Разград – Исперих - Аккадънлар (Дулово) – Алфатар – Силистра (бел.-по неофициална информация този процес започва през 1947 г., а ж.п.-гара в Силистра е открита едва през 1974 г.). По това предложение обосновката е „ Това е най-изгодното ж.п. трасе за свързването на сев. изт. (Североизточна) България с останалите области.
И още: пледира се за възстановяване на училищната и на културната традиция на прочутата Силистренска педагогическа гимназия, с допълнение – необходимостта от „втори институт по подобие на Великотърновския" (?). Молба в сферата на инфраструктурата има за павиране на пристанището и на четири градски артерии. И внимание: „Освен новите казарми на славния 31-ий пехотен полк в града ни са почти изградени две монументални и най-модерни постройки, каквито у нас още няма – за...или моторизирана военна част.

Те не могат да служат за никаква друга цел, освен за военна. Увеличаването на гарнизона с още един полк е нужно, независимо от близостта на границата, което ние решително смятаме за изкуствена, невероятна и временна“. В административния смисъл научаваме, че Комитетът смята за важни няколко неща: „Приобщаването ни към нова предимно Русенска област е крайно желателно. Придаването на нови общини към околията – също“. Прави се постъпка за българите-бивши чиновници в Румъния, като и за участта на българската интелигенция, която очаква да заеме място в държавния апарат.

Разбира се, в духа на времето, началото – благодарността към властта в Стара България за възвръщането към нея на Южна Добруджа, е тематично свързано с края на „Изложението…“, а именно: „Ние вярваме твърдо в светлата звезда на гордия ни род и Ви молим да предадете на любимия ни Цар (бел.-Борис III) уверението на нашата любов и преданост, както и пожеланието Той да украси царствената си корона с нови български брилянти и да създаде всички условия и предпоставки за идващия нов златен век на великия СИМЕОНЪ II. Да живее обединена България!“ (15.XII.1940 г.)

Със сигурност ще е интересно и полезно да надникнем по-нататък и в следващите броеве на в. „Подем“, който излиза в общо 191 броя, като последният от тях е на 8 септември 1944 г., а това е ден, след като Червената армия вече е преминала р. Дунав при Силистра и България навлиза в нов политически период и нов държавен строй с всички произтичащи от това промени. Той заслужава друг прочит, но интересното е, че под „главата на вестника“, където разбираме, че вестникът излиза всеки петък, водещият материал е „14 септември: На този ден българският народ чества Тезоименния ден (бел.-имен ден на високопоставено лице) на Н.В. Цар Симеон II и празника на земята“.

Йордан Георгиев