Етнолог от Силистра с нова хипотеза за това чия е т.нар. скуфя (голям червен гребен на главата в женската носия) – не е на гребенци, а е на шиковци

 

Вляво - възстановена преди година в Калипетрово "гребенска" носия със скуфя (представена бе на събитието "От раклата на баба" през 2023 г.) - за нея четете в сайта Кворум Силистра на адрес www.kvorum-silistra.info/news/25705; вдясно: снимка на сглобена "гребенска" носия също със скуфя от 60-те години на миналия век 

В продължение на повече от век и половина в етноложкото пространство със свое запазено място е митът „гребенското население в изконните български земи, намиращи се от двете страни на р. Дунав, има за свой атрибут в женската си носия т.нар. скуфя, т.е. голям червен гребен на главата“. Дори се е смятало, че точно от него идва името и на самата етнографска група. По темата най-известното разпространено свидетелство е снимката „Гребенска носия от с. Гарван, Силистренско“ в Етнографски проучвания на България. Добруджа. Издателство на БАН, София, 1974 г.“. Екземпляр от тях има и в Етнографски музей Силистра, без да е запазена в раклите на днешните наследници на гребенци ни една пълна носия на гребенка.

Съвременен „прочит“ на снимката и задълбочени проучвания от страна на етнолога от Силистра д-р Йордан Касабов показват, че въпросният гребен не е на гребенци, а на подетнографската група шиковци (и двете групи съжителстват в различни населени места, но са най-многобройни са в село Калипетрово). За тази група той написа книгата си „Шиковското население в Добруджа“, издадена  през 2018 г. в печатница РИТТ-Силистра.

Какво заяви д-р Касабов за медиите, след като обяви „откритието си“ по време на събитието „От раклата на баба“, проведено на 1 юли 2023 г. в село Калипетрово (за него четете в блога на адрес https://jordansilistra.blogspot.com/2023/07/blog-post_4.html): „Въпросът за скуфята – т.нар. гребен на петел с шапка, търпи коренно различна трактовка, че тя е гребенски атрибут в женската носия. В продължение на много години търсих материали за гребенското население, което е автохтонно елийско и е с произход по подунавието. Обиколил съм всички известни населени места, в което има потомци на това население: Пожарево, Белица, Малък Преславец, Гарванд, Попина, Ветрен, Сребърна, Айдемир (отчасти), Алмалий (сега в Румъния), Кайнарджа, Калипетрово и Алфатар.

Във всички тези селища не открих нищо по темата, тя дори не се споменава, тъй като никъде не е запазен гребен, както и самата носия. Тогава в мене се загнезди мисълта, че това население не изповядва този атрибут. Само единствено в Гарван в местна етнографска сбирка забелязах характерно забраждане, наподобяващо човка (качул), а него съм го засякъл и в други „техни“ села.

При подготовката си на книгата за шиковци в интернет попаднах на описание и изображение на подобно забраждане в Подвис, Карнобатско, поради което предприех и експедиция до това село. Пътьом преминах през село Прилеп, където се срещнах в местната музейна сбирка с уредничка, която е колега историк и като дипломант – последовател на етнолога Николай Колев от Великотърновския университет. Разговаряйки с нея споделих, че съм посещавал т.нар. съртовски села в Провадийско, които са от шиковската етнографска група. Тя заяви, че е от село Равна, което от същата група населени места. Отворихме приказка за гребенската носия, като казах, че според мен гребенът е шиковски. Колежката каза: „Това е наша носия от село Равна“, т.е. съртовска (шиковска).

В днешно време „легендата“, че скуфята е гребенска, е от създаването на Етнографския музей в Силистра (бел. авт. – той е открит през 1967 г.), за което съдя от написаното от Злати Еников – автор на книгата „История на село Калипетрово“. Тогава по негови документи се създават за експозицията гребенска и шиковска носии. Той заявява (по памет): „За шиковската носия имаме много материал, а за гребенската къде ли не търсихме – няма – ни носия, ни гребен“. Отново според Еников, етнографите от София спират създаването на гребенска носия, но тукашните продължават да я „сглобяват“, ползвайки обаче от кръста надолу елементи от шиковската носия.

Според мен, първата манипулация тръгва още от Илия Рашков Блъсков. опирайки се на написаното от възрожденския писател и учител в бр. 3 на сп. „Градинка“, издавано в периода 1873-1875 г. Там е поместена гравюра на гребенец и . По мои проучвания самият той е рисувал добре и е възможно да е автор на въпросната гравюра. Междувременно чрез краеведа Михаил Гавазов се свързах с потомци на гребенци, изселени в днешна Украйна в края на XVIII в., и от изпратените оттам снимки става ясно, че в носията си те нямат гребен. За сметка на това се среща нещо като метличина, както и перо като пух от птица рибар, от които е направена „заготовка“ за главата в женската носия.

Защо не е запазена скуфята при шиковци, макар че при тях вече и т.нар. месал отсъства от носията: през 30-те години на миналия век настъпва промяна в носията, вкл. червеният булченски воал (дувак) вече е бял. Най-вероятно в румънския период става „потушаването на нашето“, докато и днес в област Олтения – в Румъния, месалът продължава да е атрибут, макар и по произход той да е наш, български (шиковски)“.