За плетката на българската памет

България е сред страните, където сме царе да възхваляваме най-далечното си минало – царските времена на Симеон Велики и Иван Александър, примерно, както и да изпитваме истинска гордост от годините на Възраждането с неговите многобройни герои – църковни и просветни дейци, тайни революционери, поборници опълченци и строители на нова България. И оттам нататък през половин век отричаме предишни достижения и/или едновременно с това се срамуваме от допуснати поражения – национални катастрофи, икономически и културни сривове. Най-често без да сме теглили чертата на центъра в средата формираме отношение в резултат на променена конюнктура по света, съответно и у нас, довело до замяна на партньори със страни от международния спектър. Общо взето в този ракурс е и в началото на втората четвърт на XXI век, когато ситуацията в световен мащаб е още по-сложна като конфигурация, отколкото бе в годините на т.нар. Студена война. Тогава всеки идеологически „кръг“ си имаше своя идеология/доктрина, формирала съответен „политически лагер“ с вътрешни взаимно-изгодни икономически връзки и форми за промиване на мозъци в определена посока. С идеята да има постоянно противопоставяне, отчуждение и отсъствие на преки отношения между хора и народи от различните сфери на влияние върху държави и нации.

В първата си книга Ивайло Калинов хвърля виртуален мост върху едно време, което е хем близко – от него ни делят малко повече от 35 години, макар това да е половин човешки живот. И също така е достатъчно далеко, защото представата за него преминава през разказ от 1 л. ед. ч. на „принципа аз така помня“, но от позицията на „когато бях млад“, ерго тогава е бил друг просторът, т.е. хоризонтът за живот напред. Да, обаче в модерните форми на масова комуникация – социални мрежи, медии и др., по-агресивен е преразказът в резултат на предаденото от предишното поколение на следващото. Е, тогава работата става малко като на играта „счупен телефон“ – в началото един казва оригинала на посланието, уж истината за „нещата от живота“, а до края достига нещо съвсем различно – изопачено или разкрасено – все тая. Важното е, че между първото и последното най-често няма нищо общо.

Добрата новина от цялото повествование, в което виждаме и реални герои от „времето на прехода“ (1990 г. и нататък) в България, е, че научаваме какво са мислели за правилно да се случи хората, на които дължим много произтекли от подхода ни процеси в политическия и икономическия смисъл. Съобразявайки се, разбира се, с намесите „отвън“ към тяхното нофосформирано мировозрение, осъществени под един или друг начин – идеологически, финансово, манипулационно или дори по шпионски начин. Трябва да имаме предвид също и събуждането от наложената през годините хибернация върху групи българи, които доц. Мартин Иванов представи в книгата си „Бившите хора в концлагерна  България“. След трансформация на страната от царство в република те са били пратени в девета глуха в годините преди по площадите да станат актуални призивите им „45 години стигат! Времето е наше“. И тайно и полека са чакали момента за реваншизъм. В някаква степен творбата на Калинов е провокация, защото е своеобразна плетка от рода на т.нар. редуване на лицева и опачна бримка.

Редуването им напомня политическия живот, в който управлението и опозицията постоянно се сменят, но заедно изграждат тъканта на демокрацията. Поне така тя е била измислена преди повече от две хиляди години и все още няма неин приложим заместител. Както в плетивото всяка бримка има своето място, така и различните политически позиции могат да създадат здрава обществена структура, когато се преплитат с уважение и отговорност. Ако едната липсва или надделее напълно, вместо здраво плетиво се получава разкъсана нишка, която трудно устоява на изпитанията. Политика, изградена единствено от „лицеви“ бримки – от един глас, една воля и едно мнение – не създава плетиво, а еднообразна нишка, която лесно се къса при първото изпитание. Истинската демокрация се ражда от различията – именно напрежението между противоположностите прави държавата по-здрава, така както красивото плетиво се създава не от еднаквост, а от умелото преплитане на различните бримки. Прави чест на Калинов, че се е хванал за тема, която е дискусионна, тъй като споменът за миналото ни не е еднозначен, напротив – кинжалите на критикарите му са с най-различни видове остриета, включително с нарези за повече болка върху всички, които таят носталгия към всичко предишното…време.

 

Йордан ГЕОРГИЕВ, предговор към първата книга на Ивайло Калинов