Още един погрлед към девширмето като практика в Османската империя
Хасан Ефремов, Фейсбук
Когато днес чуем думата „девширме“, обикновено си представяме османски войници, които влизат в християнско село, отнемат децата и ги превръщат в еничари. Истината е по-сложна. Девширмето действително е принудителна държавна повинност. Семейството няма общо право да каже: „Не давам сина си“. Но системата не представлява безразборно отвличане на деца и не всяко взето момче става еничар. Османската държава извършва подбор.
При определен набор чиновници обикалят определени християнски райони и избират момчета по установени критерии. Гледат възраст, здраве, телосложение, семейно положение и произход. Съществуват различни ограничения и изключения, а практиката се изменя през вековете. В нормативните описания се среща ориентир от едно момче на около четиридесет християнски домакинства. Ако приемем условно средно домакинство от около пет души, това би означавало приблизително едно избрано момче на двеста души население при конкретен набор. Това обаче е само приблизителна сметка, а не постоянно съотношение за цялата империя.
И тук идва най-интересното. Не всички семейства непременно се опитват да избегнат девширмето. Изворите и изследванията показват една много по-противоречива картина: има съпротива, укриване и опити децата да бъдат предпазени, но с развитието на системата има и семейства, които виждат в нея възможност за изключителна социална кариера. Защо? Защото девширмето не е просто система за набиране на професионални войници.
След събирането момчетата отново са преценявани и разпределяни според качествата им. Част от тях преминават през подготовка, водеща към еничарския корпус. Най-перспективните могат да бъдат насочени към дворцовата система и Ендерун. А Ендерун е нещо забележително за своето време. Това е дворцова институция за подготовка на кадри за служба непосредствено около султана и във висшето управление. Там способният младеж може да получи образование, дворцова подготовка и възможност за административна кариера.
С други думи, едно християнско момче от балканско село теоретично може да започне живота си като син на селянин и да завърши като паша, управител, военачалник или дори садразам. А успехът му невинаги остава само негов. Издигналият се човек може да запази или възстанови връзките със своя род и да използва положението си, за да подпомага свои близки и земляци. Това не е задължително правило на девширмето и не бива да се представя като съдба на всяко взето момче, но има добре документирани примери.
Един от най-впечатляващите е Соколлу Мехмед паша. Взет като християнско момче от Босна, той прави изключителна кариера в османската държава. Още преди да достигне върха, използва положението си, за да доведе в Истанбул членове на своето семейство. Първо пристигат баща му, брат му и негов братовчед, а впоследствие и майка му и друг негов брат. Роднинските връзки не изчезват просто защото момчето е било включено в султанската система. По-късно Соколлу подпомага и възстановяването на Сръбската патриаршия в Печ, начело на която застава неговият родственик Макарий.
Така за някои християнски семейства възможността едно момче да попадне в султанската система може да има значение не само за неговото лично бъдеще. Ако то се издигне, успехът му може да отвори врати и пред неговия род. Това помага да разберем иначе странния факт, че отношението към девширмето не е еднакво навсякъде и през всички периоди. За едно семейство то може да означава насилствена раздяла. За друго възможността синът да попадне в системата може да изглежда като рядък път към социално издигане. Точно тук се крие и политическата логика на системата.
Османският султан има проблем, познат на почти всяка средновековна монархия: могъщата наследствена тюркска аристокрация. Един голям тюркски род има земя, богатство, роднини, политически връзки и собствена клиентела. Властта му не идва единствено от султана. Подобна фамилия може да се превърне в самостоятелен политически център, способен да влияе върху управлението и дори върху борбите за престола. Човекът, израснал в султанската дворцова система, е в различно положение. Образованието, длъжността, богатството и политическото му издигане са свързани непосредствено с владетеля.
Това е една от причините след Мехмед II хора от кулската и дворцовата система да заемат толкова важно място във висшето управление. След отстраняването и екзекуцията на могъщия садразам Чандарлъ Халил паша през 1453 г. влиянието на старите тюркски политически фамилии е ограничено, а султанската власт все повече се опира на хора, чиято кариера зависи непосредствено от двореца. Това обаче не означава, че тюрки не са ставали везири и садразами. Ставали са. Но през определени периоди султанът очевидно предпочита управници, които нямат зад себе си могъща наследствена тюркска фамилия.
И тук девширмето има още едно последствие, което често остава в сянка. Османската държава престава да бъде управлявана единствено от потомците на старите тюркски военни и аристократични среди. Във върховете на военното и административното управление навлизат хора, родени сред различните народи и общности на огромната империя, особено сред християнското население на Балканите. Босненец, сърбин, албанец, грък или човек от друга християнска общност може да бъде откъснат от първоначалната си среда, да приеме исляма, да бъде обучен като османски държавен служител и един ден да управлява провинции, армии, флоти или самото правителство на султана.
Това не означава национално представителство в съвременния смисъл. Тези хора не седят в Дивана като „представители“ на своя народ. Те служат на султана и на Османската държава. Но резултатът е забележителен: върховният управленски слой вече не се набира само от една етническа или наследствена среда. В този особен смисъл девширмето помага Османската държава да се превърне от държава на една завоевателна династия и нейния първоначален тюркски военен елит в истинска империя, чийто управляващ слой включва хора, произхождащи от множество народи в нейните предели.
Парадоксът е очевиден: системата започва с принудително откъсване на момчето от неговата общност, но част от тези момчета по-късно се оказват сред хората, които управляват самата империя. Същата логика донякъде се вижда и в брачната политика на Османовата династия.
В ранните векове османските владетели сключват политически бракове с дъщери на съседни владетели и анатолийски династии. През XV век обаче наложничеството постепенно придобива все по-голямо значение за възпроизводството на династията, а към началото на XVI век династичните бракове на султаните практически изчезват като нормална практика. Това има огромно политическо преимущество. Съпругата от могъща фамилия води след себе си баща, братя, роднини и политически интереси. Дворцовата наложница няма собствена наследствена династия, която чрез нея да придобие място до престола.
Затова османската система от XV-XVI век може да бъде разбрана чрез един централен принцип: Султанът се стреми между себе си и властта да няма друг независим наследствен център. Девширмето и кулската система му позволяват да изгради нов военно-административен елит, чиято власт произтича не от родословието, а преди всичко от службата към династията. През определени периоди този елит действително доминира най-високите държавни длъжности, без обаче да измести напълно останалите групи от османското управление.
Това обяснява едновременно девширмето, кулската система, възхода на дворцово обучените държавници и постепенното изоставяне на династичните бракове на самите султани.
А еничарите? Те не са просто „отвлечени християнски деца“. Еничарският корпус е постоянната елитна пехота на султана и част от централните войски на капъкулу. Еничарите изпълняват и охранителни функции около султана, но основното им значение е много по-голямо: те представляват професионална военна сила, непосредствено свързана с централната власт. И има една подробност, която често се пропуска: Еничарят получава заплата. Това не е селянин, повикан временно на война и после върнат при нивата си. Еничарят е професионален военнослужещ на централната власт. От държавната хазна той получава редовно възнаграждение, наричано улюфе. Заплатата се изчислява като дневна ставка и обичайно се изплаща на тримесечни части. Служебното израстване може да води и до увеличение на възнаграждението.
Така държавата не само взема момчето и го обучава. Тя му осигурява професия, издръжка и възможност за кариера.
И това отново помага да разберем защо отношението към девширмето не може да бъде сведено само до една реакция. Принудителният характер на набора е реален. Но реални са също заплатата, държавната кариера и възможността за социално издигане. И тук историята прави един великолепен обрат. Система, създадена да даде на султана хора, независими от старите аристократични тюркски родове и зависими от самия него, постепенно създава собствен могъщ корпоративен елит.
Еничарите, създадени да бъдат опора на султанската власт, един ден ще станат достатъчно силни, за да се месят в наследяването на престола, да свалят султани и дори да участват в убийството им. Затова девширмето трудно може да бъде описано само с една дума. То е принудителен набор. То е инструмент за набиране на войници. То се превръща и в канал за подбор на част от държавния елит. То е средство за централизация на империята. То включва в управляващия слой хора, родени сред различни народи на империята. И за някои от попадналите в системата е невероятен механизъм за социално издигане.
Понякога това издигане не свършва с момчето. То може да промени съдбата и на хората, останали в родното му място. Всички тези неща могат да бъдат верни едновременно. И може би точно затова девширмето остава толкова трудно за разбиране, ако го гледаме единствено през понятията на XXI век. Ето защо обичам винаги сам да изследвам нещата, а не да вярвам сляпо на руските ни учебници.
Коментари
Публикуване на коментар