За Крайовската спогодба

Огледалната зала в двореца в Крайова, в която е подписана Крайовската спогодба.

Сн.: личен архив от автора В. Киров - Фейсбук.

ЗА 2+2, КРАЙОВСКАТА СПОГОДБА И ЦАР ОБЕДИНИТЕЛ!

Вместо увод.

Роден съм и съм израсъл в едно силистренско село. До 1942 година селото се е казвало Доймушлар, днес е Ситово. Някога беше голямо село, даже беше кандидат за град. Днес е сполетяно от горчивата съдба на всички български села.

Но в детските ми години беше голямо село. А Силистра ми се струваше едва ли не столицата на света. След като завърших шести кл
ас за пръв път посетих София. Гледах на този град, на този съвсем различен свят с очите на сина на хаджи Дончо, малкият Митко от разказа му "Изкласил", който за първи път вижда големия град. Майсторлъкът на Чудомир осъзнавам сега, след като съм обиколил доста свят, след като съм живял в две от големите и значими световни столици…

До 1940 г. Южна Добруджа е била румънска. Моето село – също. Още като дете осъзнавах, че хората в селото се делят на местни и преселци. Във въздуха още витаеше известна неприязън на местните към преселците. Не съм знаел защо, но по разговорите на възрастните интуитивно съм я усещал. Особено ме впечатляваха разговорите на преселците най-вече като си спомняха родните места. Много тъга имаше в тях… Не съм я разбирал. Години по-късно аз също съм изпитвал носталгия. Макар да знаех, че ще защитя дисертация, ще го завърша този институт и ще се върна… А те са знаели, че никога няма да се върнат. В Липница, в Бабадаг или още нейде там, дето вече е само Румъния.

Това ми беше първия сблъсък с горчивата съдба на добруджанци. И си мислех, че Крайовската спогодба е нещо голямо в българската история. Защото ако не е била тя сме щели да живеем в румънско…

В гимназията в Силистра имах огромния късмет френски език да ми предава един невероятен човек, учител, будител и краевед Пирин Бояджиев (светла му памет). Макар, че беше много коректен и в никакъв случай краен, именно той ме накара да погледна с друго око на Крайовската спогодба и въобще на румънското робство за добруджанци.

Минаха години… Слушах много, четох много… Беше време, когато не бях съгласен с мнението на различните добруджански организации, борили се за връщане на Добруджа към България, че Крайовската спогодба е най-срамният акт на българското правителство, повод за национална несправедливост и срам. Вече разбирам защо…

По родните си места се връщам рядко и с носталгия. Преди 20-на години, при една разходка из градската градина на Силистра попаднах на нов паметник. Четох надписа и не вярвах на очите си: "Цар-обединител…" За пръв път се сблъсквах с такъв нагъл опит за пренаписване на историята…

Още при първата ми екскурзия по исторически места в Румъния успях да видя залата, в която е подписан Букурещкия мирен договор от 1913 г. Наложи се да допълвам и поправям преводачката, горката, тя не беше чувала за този договор и последствията за България…

Винаги съм искал да видя и къде е осъществена Крайовската спогодба. Но все отлагах. В някаква степен се страхувах да не изпитам поредното разочарование от недалновидните действия на българските политици.

2025 г. Коледният базар в Крайова беше повода, а и надежда срещу разочарованието.

В музея отидохме няколко души от групата. Там попаднахме на екскурзовод с друга българска група. Присламчихме се и започнахме разходката. В началото този екскурзовод ми се стори даже мързелив. Казваше по едно изречение и минавахме в друга зала. Много ме впечатли коментара му: "Тази зала е посветена на съвременното изкуство. Нищо не мога да ви кажа, защото не го разбирам!"

Този човек се преобрази, когато стигнахме до залите, имащи отношение към българската история. Благодарен съм му за искреността и за болката, с която разказваше за Крайовската спогодба.

Но първото, на което той ни обърна внимание, беше свързано със сградата на музея. Дворецът е частен, построен е през периода 1900-1907 г. за крупния земевладелец (притежавал 24 имения с над 100 000 хектара земя) от македоно-румънски произход Константин Дину Михаил. Открит е през 1909 г. (една година след смъртта му) от втория му син Йоан К. Михаил. Като френски възпитаник Йоан Михаил е предпочел да остане в историята като Жан Михаил. Именно той през 1936 г. дарява двореца на държавата.

В двореца са пребивавали румънските крале Карол I и Фердинанд I, след започването на Втората световна война тук е намерило убежище правителството в изгнание на Полша, начело с маршала на Полша Едвард Ридз-Шмигли и президентът на Полша Игнаци Мосцицки и др. По време на Втората световна война в него е бил щабът германското командване за окръг Олтения, а през 1944 г. в двореца се нанася щабът на съветската 53-та армия под командването на генерал Иван М. Манагаров. Някой ще каже ли, че военните не разбират от красивото и хубавото!

В Европа има хиляди (и изкуственияt интелект казва така) дворци и сгради, дарени от частни лица на държавата. Затова е трудно да се посочи точен брой. А нашият екскурзовод ни попита дали можем да посочим дарители от такъв мащаб в България.

Замислих се, прав е човекът. Забогателият българин си прави замък, огражда го с високи дувари, за да не го виждат съседите. И толкоз. А дарителите можеш да ги преброиш на пръстите на едната ръка.

Разбира се, дворецът за нас е забележителен с факта, че в него са подписани две Крайовски спогодби. Първата е през 1940 г. и се отнася за връщането на Южна Добруджа. Втората е за сключване на примирие между отечественофронтовското правителство на България и Националния комитет за освобождението на Югославия (комунистическата съпротива). Сключено е на 5 октомври 1944 г.

След години на четене и анализиране дойде време и аз да кажа какво мисля по този толкова болен за всички добруджанци въпрос. Сигурно ще има съгласни с мен, сигурно ще има и несъгласни. За мене удовлетворение ще бъде ако успея да накарам едните и другите да се замислят…

За историята и пренаписването ѝ.

Колко е 2+2? Специалистите по точни науки (математика, оптика, астрономия, физика) ще отговорят категорично, че е 4. В дисциплините, за които действат диалектическите закони за количествените натрупвания и качествените изменения (биология, медицина) в зависимост от конкретния случай 2+2 може да е равно на три, може и на пет. Но ако е равно на три или на пет – това е истина при всяко проявление на едни и същи условия.

Но има една "наука", за която отговорът на този въпрос зависи от това кой и кога го дава. Затова и тази "наука" е известна като "проститутката сред науките". Това е историята, да ме прощават историците! И затова от всички науки само историята се пренаписва, при това все в угода на властползващите. Съзнателно употребих този термин, а не властимащите, защото не винаги властимащите ползват властта, която имат. Не съм чувал досега някой да пренаписва математика, физика, химия, биология… Но затова пък историята се пренаписва прекалено често, дори докато има още живи свидетели… Цели институти работят за това…

Много са държавите, в които няма пренаписване на историята. В Париж и днес има площад "Сталинград", никой не обрича на забрава и поругаване маршал Филип Петен…

Но в България е друго…

Нормално възниква въпроса – а защо е необходимо? От една страна пренаписване на историята ни е адски нужно на властползващите, за да си "оправят" биографиите. От зората на демокрацията на власт идват все репресирани, ако не самите те, то бащите им, дядовците им… Като почнеш от председателя на Народното събрание Стефан Савов, минеш през еврокомисарката Меглена Кунева, та чак до божествения бащица (ББ) и т.н., и т.н. Интересно как с такива биографии са направили добри (даже много) кариери при социализма? Да се чудиш как с такава армия от дисиденти комунистическият строй се е задържал цели 45 години

Нужно е пренаписване на историята и по още една причина – властползващите да се харесат на новите си господари (вътрешни и външни). Затова и на международната сцена политиците ни са известни като "Мистър Йес" (Mr. Yes) и "Мадам Йес" (Madam Yes). А на вътрешния пазар са големи демократи…

Възниква и втория въпрос – а защо толкова лесно се пренаписва историята в България? Въпрос с мнооого болезнен отговор – заради робската психика на българина. За петстотин години робство турците са успели успешно да селектират робския ген у българина. Да, имало е буйни глави, но турците или са ги привличали като еничари, или са им осигурявали добри обществени позиции, или просто са им отделяли главите от раменете… Оставали са тихите и примирените ("Преклонена главица сабя не я сече")… Прав е Ботев:

…"мълчи, моли се, кога те бият,

кожата да ти одере звярът

и кръвта да ти змии изпият"…

Да, тезата за послушанието днес има много поддръжници – така народът все пак е оцелял.

Този селектиран в продължение на 500 години ген не може да бъде преодолян лесно. Трябват ни поне още 500 години…

А именно този ген способства за развиването на всякакви цензури и особено на автоцензурата, които са в основата на пренаписването…

Всички сме свидетели на поведението на журналистите ни, задават само удобни въпроси, при това с "правилна" насоченост. Какъв по-сполучлив пример от поведението на Георги Ангелов в предаването по БНТ "История.bg"? Заради неговите нагли и тенденциозни коментари и забележки към участниците (в много случаи – ерудирани и знаещи хора), заради отвратителното му държание пред камера (докато говори химикалката редовно му е в устата) превключвам канала само при появата му. Такъв специалист по пренаписването на историята гладен няма да остане… Само той ли? А историците и изследователите… И всичко работи в необходимата посока…

Но автоцензурата (личен избор) действа не само през годините на вечния преход. Имало е автоцензура през социализма, а и доста преди това, май през цялата 148 годишна история на България.

Преди известно време прочетох книгата на един заслужил генерал, "герой от Сръбско-българската, Балканските и Първата световна война" (така пише в уикипедия).

Става дума за генерала от пехотата Стефан Тошев, командвал Трета армия на Добруджанския фронт. Напуснал активна военна служба през юни 1919 г. Заслужил, герой, ще речеш, че такъв човек не може да се страхува или съобразява от нищо и от никого…

А книгата се казва "Победени без да бъдем бити", печатница "Стопанско развитие", 1924. Очаквах реална оценка от прекия свидетел и участник в описаните събития през Балканската, Междусъюническата и Първата световна война. Борих се с правописа от онези времена. Какво получих? Детайлно описание на конкретни сражения, реални оценки на едни или други решения и действия (включително и за пробива при Добро поле), развенчаване на мита за ролята на комунистите за разлагането на войнишката дисциплина…

Но се сблъсках и с една силна автоцензура. Ако има правилни решения и действия командирите и началниците са с имената си. Достойни за похвала. Но ако има неправилни, дори и вредни, такива решения и действия са взети там нейде в по-горното командване, в по-горния щаб… Всеизвестен факт е, че в армията няма анонимни и колективни решения. Зад всяко стои конкретната личност. Стефан Тошев спестява имената им.

Заслужилият герой си е позволил известна нежна критика към Фердинанд. Все пак той е абдикирал, но синът му Борисчо е действащ цар. Не прощава и на генерал Жеков - министър на войната и главнокомандващ на действащата армия по време на Първата световна война. Да, но по време на написване на книгата генерал Жеков е в затвора, осъден като виновен за Втората национална катастрофа.

След 100 години май нищо не се е променило… Какво да се прави – ген…

И днес никой не прави изключение (аз – също). Всеки говори и действа, но с едно наум, все пак принадлежим и произлизаме от един народ…

В публикация във фейсбука Захари Карабашлиев си заработва (той си знае какво): "45 години комунистическа пропаганда и образование изтриват паметта на цял един народ за самоотверженост, идеализъм, нравствени и военни победи. Единствено преданост към СССР и БКП имат значение." А какво се е променило днес? На "предаността към СССР и БКП" днес ѝ казват "лоялност"! Лоялност към партията, лоялност към вожда. Много популярна стана лоялността към фирмата, разбирай към шефа на фирмата. Спокойно си оставаш без работа ако си сгрешил с безусловната си и безгранична лоялност… Не виждам особена разлика между преданост и лоялност, даже лоялността се оказа много по-обхватна!

А истината? Днес тя е една, утре – друга! Зависи какво изнася особено на някой от Големите братя! Или на пишман политиците ни, които се изпребиват да се слагат на тези Големи братя!

Ще си позволя само два примера.

В началото на 90-те години на миналия вече ХХ век демокрацията намери изблик в редица публикации за човеконенавистния комунистически режим. Още в самото начало четох една статия за лагера в ботевградското село Скравена. Дотогава свързвах това село с родолюбивата постъпка на заможните българи, откупили главите на убитите от турците Ботеви четници и двете овчарчета. И изведнъж – страхотия, лагер, в който са убивани хора (запомнил съм от публикацията, че са 52 или 54 души). Защо съм повярвал? Ами поради наивността, че "демокрацията" не лъже. В следващите 30 години за мене Скравена беше символ на мракобесието. Само при споменаване на името настръхвах.

Преди няколко години направихме една екскурзия, която нарекохме "По стъпките на баба Илийца". Започнахме от Скравена. Денят беше някакъв празник в селото. Имаше много хора по кафенетата и площада. Поклонихме се на Ботевите четници, но мене ме човъркаше мисълта за лагера. И попитах местните: "Кажете ми нещо за лагера". Отговор: "Какъв лагер? А, и ти ли си чел вестниците?"

Оказа се, че наистина в Скравена е имало женско трудово-възпитателно общежитие, но няма нито един убит! Една старица помнела този "лагер" и според нейните думи след работа жените почвали да се перат и да се бият. Удивих се на тези думи: "да се перат и да се бият". Трудно можеш да измислиш такава комбинация, ако не си го видял с очите си. Да, и на кино са ги водели…

Споделиха хората и за признанието на местния бос на СДС тогава, че са се "пооляли" с тази публикация и бройката на загиналите. Но и до днес по различни поводи политиците говорят за жертвите, убити в лагера в Скравена.

Вторият пример е с националната ни светиня Васил Левски. На 18 март 2016 г. президентът Росен Плевнелиев скандализира българското общество, цитирайки думите на Васил Левски: "Който ни освободи, той ще ни пороби". Контекстът на този цитат е повече от ясен – за пореден път да се очерни Русия.

На 24 март 2016 г. Общобългарският комитет "Васил Левски" обвинява президента Плевнелиев в лъжа и иска извинение за приписаната на Левски несъществуваща фраза.

Веднага беше изкарана "тежката артилерия". Иво Инджев в предаването "Лице в лице" по bTV и с "гневна публикация в блога си" (28.03.2016 г.) направо заявява "Нека който твърди, че репликата "Който ни освободи, той ще ни пороби" не е на Васил Левски, да го докажат" (който се смята за невинен – да си го докаже, иначе по презумпция си е виновен). А репликата била записана от колоса на българския летопис Захари Стоянов. Особено ме впечатли убеждението му: "Разгневих се не на обвиненията към Плевнелиев, а на фалшифицирането на историята."

Оказа се (според самия Инджев), че подобни думи ("А който ни освободи той ще направи това, за да ни подчини отново в робство") се появяват в последното издание на "Васил Левски Дяконът - Черти из живота му" от Захари Стоянов. Докъде може да се стигне – да се дописва Захари Стоянов, т.е. Захари Стоянов не е записал тези думи на Левски, но Иво Инджев ги е чел!

Не става със Захари Стоянов. Вади се още по-тежка артилерия: тези думи са от "Предсмъртното писмо на Васил Левски", което и досега се върти из публичните мрежи и се цитира наляво и надясно.

Оказва се, че и такова писмо няма. Министерство на културата също заявява, че оригиналът на такова писмо не е представен никъде.

Но за сметка на това в едно интервю по една от телевизиите (гледах го) уважаваният от мене български писател Стефан Цанев заяви: "Който ни освободи, ще ни пороби" е реплика от моята пиеса "Тайната вечеря на Дякона Левски". … Пиесата ми не е документален исторически трактат, а художествено произведение."

През 2009 година за пръв път чух от един набеден "историк", че заслугата за Априлското въстание е на Бисмарк!

В учебник по история за шести клас прочетох, че българите доброволно приемали исляма, щото това им гарантирало просперитет. Е, имало и някакви изключения – там нейде си 40 девойки скочили в морето… Ами като са били глупави…

Логично се появи и твърдението, че Баташко клане не е имало. И черните от кръв дръвници в църквата в Батак са измислени… През февруари 2026 в нета се завъртя и още нещо: Какъв кръвен данък (девширме), какви пет лева? "Тогавашните българи са мечтаели едно от момчетата им да бъде харесано от подбиращата комисия и да стане еничар…", "…когато в дадено село идвала комисията, хората пременявали децата си от мъжки пол с най-хубавите им дрехи, надявайки се някое от тях да бъде избрано и "да стане човек"… (публикацията е на Ангел Грънчаров във фейсбук).

Очаквам да прочета поредните умотворения. Сигурно и диш-хакъ (зъбен данък) е "измислен".

Как хубаво сме си съжителствали с турците. И тези "гадни" руснаци как са могли да ни освободят…

А откакто отново трябваше да изразим уважението, любовта и признателността на българския народ към Сакскобургготската династия историците ни припомнят, втълпяват и внушават нова истина: колко са лоши и вероломни бившите ни съюзници от Балканската война и премълчават престъпното безумие на Фердинанд… И колко е справедливо, че през Първата световна война се оказваме съюзници с Турция. Турция, с която само преди две години сме воювали и на чиято територия са останали гробовете на около 30 000 убити и умрели от болести български войници. Но да сте чували някоя от псевдопатриотичните организации да повдига въпроса за български военни гробища в Турция? Или пък в Румъния?

А народът ни – кучета го яли…

От детските си години помня, че в двора на църквата в моето село имаше няколко гроба. Подпитах веднъж баба ми кой е погребан там. Тя отговори доста загадъчно (така ми се е сторило тогава, защото не съм го разбрал), че това са доста специални гробове. Защо не бях по-упорит… По това време имаше още живи ветерани от Балканските войни.

Едва преди няколко години разбрах, че вдовиците на загинали в турско през Балканската война са измолили от тогавашния поп в селото разрешение да направят символични гробове – да погребат дрехи и лични вещи на загиналите си мъже, та да има и те къде да запалят на Задушница свещичка и да си поплачат…

Дали тези жени (а и не само те) с огромна радост са приели съюза ни с Турция? Много се съмнявам. Турските дивизии, участвали в боевете на румънския фронт са минали през България с влак. На турските войници е било забранено да слизат на българска земя. За да не дразнят населението. И да няма инциденти… Разумно решение на "малките" български и турски командири…

Но днес преливаме от обич и почитание към всички Кобурги, които са ни управлявали. И вече сме забравили, че Фердинанд пристига в България гол като пушка, а си тръгва по царски подобаващо, че и царската корона (платена от българите) си отнася. Даже в уикипедия пише, че трудно може да се оспорят заслугите му за двете национални катастрофи, но това не попречи с воински почести да бъде препогребан в България.

А тихият и скромен Борис III (Борис три)? Как тихичко ни вкарва във война с целия свят (фиг. 1)?

Не искам дори и да си представя какво би се случило ако Австралийско-Новозеландския Корпус (Australian and New Zealand Army Corps, ANZAC) беше посетил България в отговор на обявената война. Ама Австралия била далече? Нищо подобно, АНЗАК през Първата световна война воюва на полуостров Галиполи, а през 1941 г. е в Гърция…

А какво да кажем и за третия Кобург, управлявал България? Още през детството си съм чувал фразата "живее като Симеончо през фашистко" като метафора за живот в разкош, лукс и безгрижие. Стана министър председател през 2001 г. само за да си върне имотите. Че и със сестра си през 2023 г. осъди България… Родолюбец!

А как "упрай" народеца ни, само за 800 дни…

Е, как да не се преклоним пред дядо, син и внук Сакскобурготски!

Сега на мода е тоталната русофобия. Вече безброй пъти през последните няколко години слушам за това как сме "победили" Русия през Първата световна война. И как на 3 март 1918 г. Германия, Австро-Унгария, България и Османската империя сключват Брест-Литовският мирен договор с "победената" от тях Русия…

Ами дори само заради тази победа над Русия и Ньойският договор вече не ни се струва толкова унизителен. Очаквам в най-скоро време да прочета или да чуя, че така и така сме били Русия, но пък великодушно сме им предоставили не особено кадърния генерал-лейтенант Радко Димитриев да командва руски армии… Сигурно и затова сме ги били!

И за всичко са ни виновни "лошите" руснаци… От една страна са лоши, щото хем ни били "освободили", хем ни били "поробили"! А Камен Воденичаров при всяко споменаване на Сръбско-българската война във воденото от него предаване "Последният печели" не пропуска да ни обясни колко са "лоши" руснаците, защото не са оставили никакви военни в България! А кой поробител не държи войски в поробените от него земи?

Окупирали ни руснаците и след 1944 година. При това без нито един войник, без нито една военна база на българска територия. Но сме окупирани. А днес на наша територия има чужди военни бази. На летище "Васил Левски" и на летище Безмер (2026 г.) има американски военни самолети. Окупирани ли сме или не? Или това е демокрация и евроатлантически ценности?

В последните дни (август – септември 2026 г.) отново се разгоря полемиката за Вапцаров. Поводът този път е литературната награда "Никола Вапцаров". Не защото бил лош поет, а защото бил антифашист!

Но историята вече е пренаписана. В ученическото куиз предаване на БНТ "Това го знам!" показаха снимка на Вапцаров и нито един от четиримата участници (знаещи бяха децата) не го разпозна. А камо ли да е чел нещо от него!

Не е ли крайно време да си приемем историята такава, каквато е била? И да се помирим и примирим с всички страници от нея. Дори един бегъл поглед по историята показва, че водещата сила за болшинството варварски деяния е отмъщението. Примери – колкото щеш. Докога ще си отмъщаваме. И при междуособна война фамилиите от сицилианската мафия предварително се договарят за размера на отмъщението (броя на убитите). При това за тях е недопустимо да се убиват жени и деца! За да няма вечна война, да няма прекалено много жертви. А ние?

В полското президентство има една зала, която днес е музей (имах честта да го посетя). Залата, в която се е провела кръглата маса след падането на комунизма. В тази зала всички политически сили са обсъждали и са се обединили около националните приоритети, по които трябва да работи всяко едно полско правителство, независимо от политическите си пристрастия. Днес всички участници в тази кръгла маса са на особена почит. А правителствата са длъжни да работят по националните приоритети!

Лех Качински обедини целия полски народ с идеята за външния (а не вътрешния) враг. Ердоган се отказа от силата срещу кюрдите. Наложи мнението, че всички мюсюлмани са братя и реши въпроса.

А ние продължаваме да се обвиняваме помежду си в какво ли не. След почти 40 години "демокрация". Само някой да изрази несъгласие с някой от управляващите и веднага е обявен за "мръсен комунист" (по презумпция това винаги се придружава с русороб, русофил е много слабо). Като чуя за християнски ценности в главата ми веднага изплуват десетте божи заповеди. Кратко и ясно. Досега не съм чул какви са модните евроатлантически ценности. Но обвинения в тяхното неспазване – колкото щеш!

Много често чувам и виждам как този или онзи политик се бие в гърдите, че защитава българския национален интерес. Гледах по телевизията една дама, играеше министър на външните работи на Република България. На един Ден на отворените врати посрещаше група деца в министерството с думите: "Оттук започва защитата на българския национален интерес" (това било мотото на открития ден). Но не обясни какво представлява националния ни интерес? Сигурно защото той пък се описва със задна дата, при поредното пренаписване на историята!

Защо трябва всеки властползващ да пренаписва историята според неговия вкус? Кому е нужно? Защото ако народът е постоянно разделен на русофили и русофоби, на германофили и германофоби, на англофили и англофоби, на еврофили и еврофоби и т.н. се манипулира много по-лесно?