Забравени личности, факти и събития по в. „Подем“ - Силистра (1940-1944 г.)

 Йордан Георгиев

В развитието на цивилизациите всяка неформална или формална структура – племе, населено място, държава и пр., има своя история, която по причини на обстоятелства може да бъде разказвана след време по различни начини. В нея неминуемо има място за периоди на възход и на моменти на падения. Силистра е от градовете, създадени с определена цел: да защитава долнодунавските земи на Римската империя от нашествията на варварите от север, която задача продължава в българските царства и по-нататък във вековете на Османската империя. Така в резултат на натрупвания в рамките на 1920 години след началото на крепостта, превърната впоследствие в град, имаме представа за нея, изразена с най-разнообразно съдържание от историци и автори на литературни произведения.

Така научаваме: „Старопрестолна Силистра – патриаршески град, люлка на първото българско царство. Здрава крепост във вид на лък на дунавския бряг. Древен християнски център, осветен от мъченическа кръв на доростолските светци. Фар на Дунава и защитна врата на вярата. Стълб на българщината. Една малка древна Атина и Витлеем на българския дух. Ключ, ум и глава на Южна Добруджа. Един от най-културните градове. Културна столица и светилник в годините на румънското робство“.

За журналиста Филип Македонски „Силистра е най-свидната перла на нашето богато историческо минало – важен град след Велико Търново, Преслав и Охрид“. Той не е родом от Добруджа, но пише книгата „Силистра“ преди 85 години. В нея споделя впечатлението, че градът е имал голямо значение както в далечното минало, включително и заради живото си участие във войните между османската и руската империи. Така също в годините на Възраждането и във всички най-драматични моменти на епохата.

За него град Силистра е „граничен страж“, „бдително око на Севера“, „важен стратегически ключ“, път към сърцето на Балканския полуостров, към България и към Цариград, също към Близкия изток и Северна Европа. С думите си потвърждава по-горе споделените прозрения, че „След Освобождението през 1878 г. Силистра и неговият буден край са крепост на българщината в Добруджа, повод да заключи, че от миналото на Силистра можем да почерпим вдъхновение и поука“. 

„Силистренецът е горд трудолюбив български неаполитанец“ е виждане на скулптора Павел Метеоров, автор на два паметника в Силистра: на символа на Добруджа Стефан Караджа през 1941 г. и на Паметника на добруджанските революционери през 1958 г. На него дължим някогашните гербове на два града – днешни областни центрове: Силистра с надпис „Скъпа и свещена“ от 1942 г. и на Шумен от 1943 г. И още впечатляващи патриотични определения от Метеоров: „Силистра – дунавска красавица, приказен кът и примамка, знак за сила и възторг – вечност е твоето име“.

За Пирин Бояджиев „Силистра е слънчев дунавски град; град – съдба, в който всеки камък е памет“. За поетите Петко Братинов, Кирил Борисов, Енчо Енчев, Воймир Асенов и др. Силистра е „неугасима свещ“, „пристанище последно“, „северен прозорец на България“, „град, , свързващ сто посоки, под който спи древността“, „гнездо от небеса и самота“, „бял пристан – убежище на радостта“, „град – знаме“. За актьора Тодор Акрабов е „град на множество епохи“, в който има наслагване на цивилизации. За друг автори „Силистра е град, който надживява величията“. А тръгнем ли  по техните стъпки, винаги насреща са личности, които имат ярко присъствие в своята общност, но по една или друга причина впоследствие са забравени. За радост винаги идва момент, в който някой разгръща книгата на времето и ни ги припомня.

Така са направили и колегите журналисти от едно предишно поколение, автори във в. „Подем“, излизал в периода 1940-1944 г. – от съвременна гледна точка ценен източник на информация за хора и събития от минали времена. Примерите за това са много, но най-ярките от тях са в рубриките „Културни строители на Силистра“, започната в бр. 41 през м. октомври 1941 г., която в един момент е прекъсната, за да бъде продължена през м. май 1943 г. с „Личности, които не забравяме“, като във втората повече акцент са национално значими фигури в българската история и литература.

Така става ясно, че посланието им е как историята на един град не се създава единствено от големите политически събития, институциите и имената, останали в учебникарските пособия. Зад развитието на неговия обществен и културен живот стоят стотици хора – учители, читалищни дейци, журналисти, писатели, театрали, музиканти, художници, общественици и дарители. Много от тях са работили десетилетия наред за духовното изграждане на Силистра, но имената им постепенно са избледнели от обществената памет и отсъстват в публичното пространство.

Във въпросната културна рубрика са представени личности, тяхното дело и приносът им към културното развитие на града. Сред посочените имена са Матей Рибаров, Цвятко Железаров, Методий Божинов, Петър Чаушев, Дянко Коджабашев, Тодор Бахнев  и др., които ще споменем. Така вестникът се превръща не само в хроника на събитията, а и в своеобразен паметник на културната памет на Силистра. Публикациите за тях показват, че е оценена не само професионалната им работа, а и тяхната обществена, и културна дейност. Това е важна особеност на времето – границата между учител, общественик и културен деец често е условна. Един и същи човек е бил едновременно преподавател, читалищен организатор, театрален деятел и участник в обществения живот. Името на Матей Рибаров заема особено място сред личностите, включени в рубриката. Работил е като образцов учител при Силистренското педагогическо училище до румънската окупация през 1913 г. Кмет е на Силистра от 1 август до 20 декември 1918 г. малко преди реокупацията, след която е интерниран в Молдова. Почетен  председател на читалище „Доростол“. Неговата дъщеря Свобода  Рибарова е първата жена библиотекарка в града. Любопитно е, че макар и родом от Силистра, той е завършил гимназия в Лом.

Самият факт, че е сред първите представени, показва значението, което съвременниците му са отдавали на неговата дейност. Около подобни личности се оформя среда, в която училището, читалището, Музикално дружество „Седянка“, съпричастният към културата военен гарнизон, Благотворително дружество „Доброжелателка“, Българско културно общество, театърът и общественият живот не съществуват отделно, а се допълват. Именно тази среда позволява на Силистра да развива собствен културен облик, заслужава“ за времето си.

Сред по-интересните фигури, за които и днес се знае малко, а и тогава явно не е било достатъчно, е роденият в Силистра Цвятко Железаров, на чието Педагогическо училище е възпитаник. Директор на училища в Силистра и Добрич. Неговият пример показва колко широко е било разбирането за културна дейност. Учителската му професия се преплита с театъра, на чиято любителска основа е един от създателите, както и на дамската секция на Българското културно общество. Във вестника е обявен за личност с типичен „силистренски тип“. Точно такива като него трудно могат да бъдат поставени само в една категория. Те не са били единствено учители или само театрали. Те са били организатори на градския духовен живот.

Провадиец родом, Тодор Бахнев е историк и филолог, учител в Педагогическото училище, последователно директор на Смесената и на Девическата гимназии. Хараламби Стефанов е от Карноибат, чиято съпруга е от Силистра, където той е председател на Добруджанската организация. В началото на миналия век е три години директор на Педагогическото училище, после учителства в София, Ловеч, Пловдив. Бил е директор и на централата на БЧК в столицата.

Представен по достойнство е Методий Божинов, който идва в Силистра от Ломския край, след като завършва Априловската гимназия в Ловеч и Софийския университет, където учи в специалността по математика. Участник е в Балканската война. Преди да се установи в Силистра е работил във Враца и Велико Търново. В крайдунавския град основава през 1911 г. Популярна банка. На него дължим една благородна постъпка – след като идват румънците, той отнася в София короната и патерицата (архиерейския жезъл) на последния гръцки владика в Силистра и ги оставя срещу разписка на Богдан Филов – тогава директор на Етнографския музей. Баща е на Драгомир Божинов, основател, издател и първи главен редактор на вестник „Подем“.

В рубриката четем и за Слави Чаушев, който е син на Петър Чаушев, един от кметовете на Силистра от края на XIX в. Представен е като възпитаник на факултета по педагогика и немска литература в университета в Йена. Участник е в три войни. Учителства във Варна и Бургас. След ПСВ е секретар на Държавния университет в София, където преподава. Има докторска степен. Изнася лекции във Военната и в медицинската академии.

Сред най-впечатляващите личности на Силистра от този период, за които вестникът пише, са трима потомци на славния възрожденец Бояджи Яни – това са композиторът Петър Бояджиев, училищният и театрален деец Лефтер Бояджиев, както и синът му Пирин Бояджиев. Петър Бояджиев е изявен педагог, диригент, композитор и важен фактор за Музикално дружество „Седянка“, наследник на други хорови формации. Възпитаник е на Карел Махан в Силистренското педагогическо училище и на Консерваторията в Букурещ. Специализира хорово дирижиране в Дрезден. Учителства първо в Лом, а после и в Силистра. През 1910 г. по негова инициатива Силистра и „Седянка“ стават домакини на Събора на хоровете от крайдунавските градове. Той също е сред депортираните в Молдова. През 1927 г. се премества в София, където става главен инспектор по музика в Министерство на просвещението. Дирижира църковния хор при храм „Светя Неделя“ през 1942 г., а преди това през 1930 г. създава Хор на добруджанските емигранти.

В своите книги за фамилията Бояджиеви библиотекарката Димитрина Христова определя брат му Лефтер Бояджиев като „Човек с пламенно сърце, ерудиран литератор, вдъхновен оратор и интелектуалец, наричан „баща” на силистренския театър“. Става дума преди да бъде създаден Общински театър в Силистра, който през 1942 г. е обявен за професионален. Неговата дейност е с важна роля за съхранение на българщината в румънския период. Възпитаник е на гимназиите във Варна и Русе. Учи инженерство в Брюксел, после в Тулуза, записва философско-историческия факултет на Софийския университет, а един семестър е в Загреб. Учител е в Педагогическото училище в Силистра, а в Русе, Свищов и Ловеч след преместването му при първата окупация на Южна Добруджа.  Активно участва в добруджанското емигрантско движение.

Представител е на Силистра в Изпълнителната постоянна комисия на Съюза „Добруджа”. Подпредседател е на създадения през 1942 г. Добруджански културен институт. През 1931-1933 г. е директор на българското училище в Букурещ, след което се завръща в Силистра и до пенсионирането си е директор на частната мъжка гимназия. Изправен е пред Народния съд за „противонародна дейност” и „фашистки прояви”. Дават му десетгодишна присъда, но излежава само пет от тях, тъй като получава ходайтство пред новата власт от чичо си Иван Георгиев. Според семейната версия оскъдицата, в която се налага да живее, връща през 1954 г. от Букурещ в Силистра сина му Пирин, за да се грижи за него.

Пирин Бояджиев е учител и автор на голям брой книги с научен характер в сферата на литературата. Почетен гражданин е на Силистра. Според написано в книга за българското училище в румънската столица от колежката Жанета Йорданова – кор. на в. „Телеграф“ в Русе, дава школото да се нарича Христо Ботев. Любопитна подробност е, че в брой на в. „Подем“ през м. декември 1941 г. се казва как той заминава за Букурещ, за да защити докторската си научна степен, но по-нататък в течението на вестника няма информация това да се е случило.

Споменатите дотук имена са особено ценни за настоящото изследване, защото показват колко широк е бил кръгът на хората, които са били възприемани като двигатели на културния живот. Тук се открива и една от основните задачи пред бъдещото изследване – да се проследи по-подробно биографията на всеки от тези дейци, техните професии, както и организациите, в които са участвали. Така също какви публикации, театрални и читалищни инициативи са реализирали. Важни са и връзките им с други културни личности от града и страната.

Разбира се, в представения днес материал можем да споделим повече и за други личности, оставили трайни следи в културата и образованието на Силистра, но ограничения като време и място ни позволяват само да споменем само още няколко имена. Примерно това на художника Тодор Добруджански, който е пръв тукашен живописец със самостоятелна изложба в София след 1940 г. Или на вече цитирания скулптор Павел Метеоров, автор на множество паметници в страната. За съжаление обаче е останал нереализиран един негов величествен проект за Паметник на свободата в Силистра.

Безспорно заслужава достойно представяне театралът Стефан Николаев, възпитаник на Духовната семинария в София, където е роден, но е завършил и театрална школа. За да постави основите на професионалния театър в Силистра идва от Русенския театър, но е бил още в Шумен и Бургас. И така потвърждава представата, че в Силистра винаги е имало „отлични театрални сили“, още от времето на Сава Доброплодни, който поставя основите на това дело в града. Не бива да се пропуска и името на Борис Коджабашев – един от заслужилите деятели на културния живот в Силистра под робство, който след 1940 г. е заместник-кмет на общината.

В заключение: когато говорим за забравените личности на Силистра, не трябва да разглеждаме отделните биографии изолирано, тъй като истинският принос на тези хора се вижда в създаваните от тях полезни за общността форми за духовно общуване. Учителят подготвя ученици, които по-късно стават общественици и културни дейци. Читалището създава среда за театър и музика. Театралната сцена събира учители, ученици, чиновници и граждани. Вестникът популяризира инициативите и осигурява условия за обществен разговор. По този начин културният живот се превръща в своеобразен пъзел от личности и институции в обща мрежа. Именно тя е един от малко познатите пластове от историята на Силистра. Затова възстановяването на имената от техните дълбини не трябва да бъде разбирано само като връщане назад към миналото. То е начин да се възстанови пълната картина на градската история.

В случая със Силистра в. „Подем“ е ценна отправна точка за съвременно изследване на хора със заслуги в хуманитарната сфера, което трябва да продължи и в следващите периоди от развитието на града – в социалистическия период и в годините след политическите промени след 1990 г. до наши дни. Тази задача обаче е свръхамбициозна и не е по силите на един човек. Всеки град избира кои свои личности да помни. Част от имената остават свързани с наименования на улици, училища, културни институти, паметници и книги. Други постепенно изчезват от публичното пространство, независимо че приживе са имали значителен принос. Едно населено място, особено когато то е град с традиции и със запазено място в българската история, не трябва да помни само построилите неговите сгради или управлявали делата му. Той трябва да съхранява памет и за всички изградили неговия духовен облик, с който се е представял пред света. Учители, читалищни дейци, театрали, журналисти и общественици са оформяли в продължени на десетилетия духовната среда на града, често без да очакват признание. Те са създавали институции, възпитавали са поколения, организирали са културни прояви и са поддържали чувството за общност.

Основни източници и отправни материали

• в. „Подем“, Силистра, 1940–1944 г., включително рубриката „Културни строители на Силистра“.
• Научни публикации за културния и обществения живот на Силистра през периода 1940–1944 г.
• Материали от Регионална библиотека „Партений Павлович“ – Силистра.
• Краеведски материали и дигитални архиви за личности и културни институции на Силистра.