Стефка Евстатиева в интервю за АРТ Силистра и в. Русенски бряг: за себе си и изкуството

Нашата съгражданка, известната оперна прима Стефка Евстатиева е артист от световна величина, талантлив и сърдечен човек, тя разказва за най-важните "стъпала" , които е изкачила в своя успешен творчески път с невероятна скромност и чувство за хумор. Повече от две десетилетия тя живее в САЩ, където през последните 15 години работи с българския детски хор и училище "Гергана" в Ню Йорк. Всички тези моменти, Чеф, както я наричат приятелите и, намира за важни и се връща с усмивка към тях. Прави го в едно интервю, дадено от нея специално за читателите на АРТ Силистра. И още едно четиво за нея от в. Русенски бряг на 

- Здравей Чеф! Кой откри твоят талант, кой пръв чу Гласът на успеха?

- Била съм на 5-6 години и живеехме на улица "Екзарх Йосиф" № 6, а съсед ни беше г-н Пенчо Пеев, музикант-диригент и си играехме с внуците му Свидна и Лъчко/ Лъчезар Пеев - оперен певец/. Той беше първият да обърне внимание на татко, че имам музикален слух, слушайки ме да си пея из двора току що чута мелодия от филма на който сме били. Не мисля после някой да се е похвалил, че ме е чул да пея из двора. По-късно, като ученичка, тогавашният диригент на хор "Седянка", не помня името му/ Арам Берберян /, беше арменец и заедно с Мадлен, ни научи да пеем песни и се явявахме на фестивали из околността. А Цуки Карагеоргиев, беше първият да ми даде урок по вокално пеене и ми се видя много трудно. По-късно в града дойде Ели Кустева и направи клас по пеене, където дойдоха много от известните силистренски певчески таланти Лидия Кузманова, Тамара, Арто...не се сещам за имената, минаха над 50 години. После поканиха вокалният педагог на Русенска опера Веселина Зафирова да работи със солистите на хор Седянка. Моля за извинение, ако греша, коя беше първа, Кустева или Зафиров. Това беше един много хубав период и той определено подсказа моето бъдеще да се посветя на пеенето.

- Наследила ли си от някого това призвание?

- Музиката винаги е присъствала в семейството ни. Освен, че майка и татко пееха в Хор "Седянка", разказвали са ми, че в чакалнята на Боян и Стефка Недеви, дядо ми и баба ми по бащина линия, зъболекари и двамата, са се правили хорови репитиции на оперетата и често са споменавали името на Папанчеви. Помня и Кисимов и жена му Надя, тогава даже запчнах да вземам уроци по цигулка и солфеж. Бях в началните класове и не харесвах нито едното, нито другото. В прогимназията, започнах да вземам уроци по контрабас и с татко, Евстати Недев, който свиреше на виола, имаше период в който и двамата свирехме в градския оркестър. Майка беше солистка на хор "Седянка" и пееше и в оперетите, които се поставяха в града. Най-първият ми репертоар беше от песните и ариите на майка. Не искам да пропусна и нейният баща, свещенникът Николай Денчев, който е имал забележително красив баритонов глас.

- Помниш ли първата си роля в операта?

- След Консерваторията, бях приета за стажантка в Русенска народна опера, а най-първата ми роля беше Флора, из операта Травиата. Беше 7 декамври 1971 година. Образът на Флора е една обиграна куртизанка, а аз сигурно съм била много смешна в несигурността си, а и за първи пътоблечена в кренолин и с ветрило. От притеснение забравих текста и импровизирах нещо в последния момент, но музикално бях точна. Само хористите разбраха гафа. След тази вечер, реших, че съм направила грешка с избора си и сцената не е моето място.

- С коя роля излезе на голямата сцена?

- След това последва Клара из операта "Годеж в манастира" на Прокофиев и в началото на следващия сезон и с малко по-вече опит, трябваше да подготвя ролята на Амелия из операта "Бал с маски" на Верди. Много сериозна задача, защото освен, че не е за всяка уста лъжица, трябваше да я направя за 18 дена. Нямаше режисьор, само ми казаха от къде да вляза и от къде да изляза на сцената и хайде. Урааа... справих се, даже от публиката питали, защо не е обявен гастрола. Не бяха забелязали, че съм, вече член на операта.

- Ако човек трябва да те спечели, на какво трябва да заложи?

- Мисля, че съм общителна и сигурно бих обърнала внимание на хора с общи теми на разговор, непосредствени, спонтанни и с чувство за хумор.

- За каво страда душата ти?

- Страданието е силна дума. Имам желанието да се установя някъде. Все още се чувствам като на колела, а и съм на два континента. Старая се, колкото зависи от мен, да си намеря мястото, да преподавам... но все още съм търсеща душа.

- Доволна ли си от това, което си постигнала? Правиш ли си равносметка - артистична и житейска?

- Зависи от гледната точка. Първо, не съм предполагала, даже не съм и мечтала да съм професионална оперна певица, да съм на сцената на най-първите оперни театри в света (всъщност, само в Австралия, в Сидни операта не съм пяла) - да доволна съм, даже много. Но от сегашното ми положение, си давам сметка за многото грешки, които съм правила, за пропуснатите шансове, препъването в подводните камъни на съдбата, липсата ми на по-голяма борбеност и издържливост... имах качества, но имах и недостатъци, за да ида още по-нагоре.. Жалко, но казват с право, че живота не е генерална репетиция.

- Как виждаш бъдещето на оперното изкуство? Вечна ли е операта?

- Вечна ли е операта? Бих искал да кажа твърдо ДА! Защото все още има много хора ценители на това изкуство, но има и такива, които и пет пари не дават за него. Първите пътуват по света, само за да видят с очите си някоя нова продукция или любим изпълнител, а голяма част от вторите са пропуснали годините за да се спрат и си дадат шанс да разберат красотата на това изкуство. Сигурно чалгата се смила по-лесно. Ще илюстрирам казаното с един пример. Преди години, когато бях в Буенос Айрес в Аржентина, се запознах с младеж, може би между 25-30 години и не помня с какво се занимаваше, но в един момент каза, че операта е като дрогата. Аз се облещих. Как така? И той каза, че откакто Люси (обща приятелка) го е въвела в магията на операта, той не пропуска спектакъл и е станал такъв страстен колекционер на Си Ди-та (тогава нямаше YouTube,) че сега искал да притежава, колкото може по-вече и слуша в захлас. Има нужда от по-вече Люсита, нали? Специално обърнах внимание на публиката в Метрополитен от по-височко. Долу в партера побелелите коси бяха около 70% и ми стана тъжно. Но каква беше изненадата ми, на нова продукция на по-модерна опера "L'Amour de Lion" с разкошна музика и много скучна история, а от там и скучна постановка. Имаше много млади хора и останаха да ръкопляскат дълго, дълго докато аз гледах да се измъкна.

Та, искам да кажа, че няма отговор на този въпрос. Режисьорите променят епохата, осъвременяват, промъкват все по-вече секси какво ли не, само и само да задоволят интересана публиката. Един ден интересното ще е сигурно да се види една стара класическа постановка, както е била замислена от композитора. Кой знае...? Нека да не забравяме и професионалното нивото на изпълнителите от певци, оркестранти, диригенти, постановчици...публиката не прощава на посредствените. Няма по-вече да се отплесвам на тази тема, тя е голяма.

- Опитът в живота, който си натрупала, какво те научи да цениш най-много?

- За мен ценностите в живота са семейството, здравето, сигурността, мира, приятелството, несависимостта (да можеш да се справяш сам, без да зависиш от другите и да си им в тежест, без инвалидни колички), това е от позицията на моите години.

- Какво все още не си успяла да кажеш на себе си?

- Ох, как мечтая да кажа: Най-после се справих с излишните килограми.

- Твоята молитва?

- Да има мир по света и да няма природни бедствия, дъщеря ми да е здрава и щастлива...

- Разкажи ни нещо за детския хор "Гергана" от Ню Йорк, който ръководиш ?

- "Гергана" е дело на колектив с хубави и осъществени идеи, лидер и последователи, родителска помощ и много компромиси. Няма да забравя първите концертни изяви на децата и то пред родителите им. Имаше две момченца, които започваха да се превиват от болка в стомаха от страх, а сега имаме толкова много поводи за изява на децата от всички групи, а и на смесения хор от родители, прародители, алумни и приятели, където се пее и рецитира има мюзикъли и това все на български език, имаме също танци, художествена гимнастика, йога, рисуване и изявите пред публика даже не им стига.

- Едно послание към силистренци?

- Съграждани, уважавайте се, всеки има качества, забележете ги, ц
енете ги, насърчавайте ги и обичайте града си и историята му.

Марин Минев, АРТ Силистра

Никога не съм се виждала като звезда

"Най ми е хубаво да съм сред съученици в Силистра, сред състуденти и колеги в Русе и София, сред някои роднини, сред приятели и почитатели навсякъде", казва оперната певица в интервюто. Огнян Стамболиев предостави на SKIF.bg разговора си със Стефка Евстатиева - знакова за българската музикална култура личност. Оперната дива разказва за първите си стъпки в кариерата си, за превратностите на съдбата, за истинските стойности в живота.

Драга Стефи, нека да започнем този разговор от началото. От твоята Силистра, от Русе…

- Всъщност Силистра не е родният ми град, въпреки, че съм израснала там. В Русе съм родена, но по случайност. Без да изпадам в подробности, ще споделя, че в това виждам някаква предопределеност. Малко преди да се родя през 1947 година, моите родители са заминали за Русе от Силистра с хор „Седянка“ за „Събора на крайдунавските хорове“. По-късно през 1966-а, на същия този фестивал, но вече в Силистра, бях солистка на същият този хор. Изглежда, че съм направила впечатление, та ми присъдиха първата награда в живота ми, фотоапарат „Смяна 6“ и 50 лева. Тогава това бяха много пари, поне за мен. И там, по съвета на проф. Георги Димитров и на музиковеда Александър Абаджиев, реших да отида в София, за да ме чуе проф. Бръмбаров и после да кандидатствам в Консерваторията.

- А откъде идва певческата ти дарба? Тя обикновено се наследява.

- Питаш ме за роднини и учители. Дядо ми Николай, разпопен поп, е правил впечатление с красивия си баритонов глас, другите ми дядо Боян и баба Стефка Недеви са отстъпвали чакалнята на кабинета си (били са зъболекари) за репетиции на самодейците. Майка ми Мария и баща ми Евстати Недев, както споменах, са били хористи в хор „Седянка“. Майка ми пееше и в оперети, вземаше уроци по пеене и всъщност нейните песни и арии бяха моят най-първи репертоар. В училище пеех много, а когато се изнасяха концерти в града, майка и татко винаги ме водеха.

- Но ти, доколкото знам, не започна с пеене, а с… контрабас…

- А ето и историята на контрабаса. Според силистренските капацитети съм имала музикална дарба и трябвало да кандидатствам в Русенското музикалното училище. Идеята беше да уча пеене, но гласът ми не беше мутирал. Било твърде късно за цигулка или пиано, решили да избера между флейтата и контрабаса. А тъй като флейтата развивала гръдния кош (ха, ха, ха…), нека да бъдело контрабас. И така, почти всяка седмица пътувах до Русе за уроци при известния контрабасист Иван Станев. После кандидатствах и ме приеха, но солфежа ми изяде главата, намалих успеха си и баща ми ме прибра в Силистра. Явно беше твърде рано да се отделя от родителската опека. Все пак продължих да свиря в детски оркестър, а и в Силистренския симфоничен оркестър!

- Но пеенето беше твоето призвание, голямата ти мечта…

- Започнах и уроци по пеене. В града поканиха г-жа Веселина Зафирова - известен вокален педагог от Варна, да работи със солистите на хор „Седянка“. Точно завършвах политехническата гимназия (със специалност „животновъд- механизатор“), тогава получих и наградата за солото си и… ето ме в София! Прочутият Христо Бръмбаров ме чу, чу ме и г-жа Елена Киселова и тя ме посъветва да кандидатствам в подготвителния курс на Академията - тогава беше Консерваторията. На следващата година ме приеха и за редовен студент по пеене във вокалния факултет в нейният клас.

Завършвах, а точно тогава започнах да разбирам за какво става въпрос с пеенето. Там бях една от многото. Провинциалистка от Силистра. Имах лошо самочувствие. Реших да не си взема изпита по хармония за да презапиша и да уча още една година пеене. Баща ми беше скандализиран. Как така повтарачка? Добре, взех си изпита с идеята да запиша майсторски клас след това.

В Русе отидох на сватбата на моя братовчедка. Нейни кумове бяха синът и снахата на Кирил Кръстев. В един момент чичо ми каза, как така има двама оперни певци, а не се чува пеене. Кирил се огледа изненадан и не видя друг колега. Тогава чичо Васко ме представи и каза, че току що съм завършила. Кирил ме попита, какви са плановете ми. Казах, че нямам репертоар и ще продължа в Майсторски клас. Тогава той каза: „момиче, репертоар се прави в операта“. После посъветва да ме прослуша Михаил Ангелов, тогава главен диригент в Русенска опера. Той ме чу и каза непременно да се явя на предстоящият изпит за солисти. През есента се явих на приемен изпит и бях назначена за стажант- артистка. Дебютирах с ролята на Клара в операта Прокофиев „Годеж в манастира“. Дадоха ми стая в общежитието за артисти на Операта.

Там намерих много приятели. По-късно и ти се появи в нашата компания. Беше драматург на Операта. В петък се събирахме при пианистката Дарина Куюмджиева и слушахме по румънското радио различни опери. Това беше връзката и информацията ни с външния оперен свят. По това време Русенската опера беше втората след Софийската и някои от нейните постановки превъзхождаха столичните. Работеше се много и успешно и с младите…

- Да, така беше. Първо се учехме от корепетиторите, с които много сериозно разучавахме ролите си. А те бяха на много високо ниво: Малина Димитрова, Дарина, Нели Владимирова, с големия Стоил Цонев, бащата на баса Мартин Цонев, с Валерия Неделчева... После идваше работата ни с диригентите. Работихме много плодотворно с главния диригент Ромео Райчев, беше роден за операта, също и с младите Веселин Байчев и Иван Филев. С корепетиторката Валерия Неделчева си допаднахме много в търсенето на истинската голяма музика и експериментирахме с фрази, нюанси, интерпретация и постоянно „човъркахме“.

Стефан Трифонов, главният режисьор, а по-късно и директор на Русенската опера, имаше голяма слабост към мен и беше много взискателен, но аз реших, че не ме понася. Връщаше ме, караше ми се, веднъж ми каза: какво ме гледаш с тези очи, като плочи? Казваше, че не мога да вървя на сцената и аз съвсем се вцепенявах. Дойде следващият сезон и се оказа, че от 4 Амелии пеещи в „Бал с Маски“ на Верди, в момента просто няма кой да пее за откриването на сезона. Мария Венцеславова и Кунка Кузманова бяха заминали за Оперния конкурс в София на конкурс, Евдокия Здравкова беше вече в Стара Загора... И тогава Ромео ме извика и каза, че щом зная двете арии, имало и още няколко дуета и ансамбли и ми даде 18 дена, за да я науча и да изляза на сцената! При това с големите Николай Здравков и Кирил Кръстев. Постановката не беше нова, но много добра на големия тенор и после режисьор Димитър Узунов, а той беше вече във Виена...

Научих ролята, пеех я и на сън, направиха ми една репетиция на сцена с пиано за да ми покажат от къде да вляза и от къде да изляза и толкова. Спасявай се! Последвах инстинкта си, нямаше кой да ми прави забележка, че не мога да вървя и аз тръгнах естествено. После, чух, че от публиката питали защо не е обявен гастрола. Никой не ме беше забелязал преди това. След ден-два зам. директорът Атанасов, от двора, ме повика на прозореца и аз се показах. Ела, каза, за да си подадеш заявление за напускане. Онемях, изтръпнах и дотърчах в кабинета. Директорът го нямаше, беше извън града. Питам, защо, а той се смее и обяснява, че това е единствения начин за да ме преназначат на друга категория. Трета! След още две години стигнах до Първа и т.н. Направих доста роли, но рядко идваше ред да ги изпея, защото бяхме доста сопрани и докато се изредим минаваше време и сезонът завършваше за мен само с 12-13 спектакъла…

- С „Бал с маски“ и „Бохеми“ , всъщност, започна успешната ти кариера в Русе.

- Първият акцент в певческата ми кариера беше V международен конкурс „Чайковски“ в Москва, 1974 г. Спечелих лауреатство и награда за изпълнение на руско произведение. Забелязаха ме критици и оперомани. Забелязаха ме и в България. В Русе бяхме поставили за първи път операта „Лето 893“ на Парашкев Хаджиев. Гастролирахме в Стара Загора на фестивала, а също и в София.

- Да, помня тази твоя хубава роля, за която много те похвали и авторът. Тогава написах кратък портрет за теб в ежедневника „Дунавска правда“ с твоя снимка в ролята на Севина…Какво мислиш за конкурсите, според теб, необходими ли са?

- Подготовката за един конкурс, убедих се сама, е много важна и затова съветвам младите да се явяват докато могат на конкурси и да се задълбочават в работата по конкурсната си програма. След „Чайковски“ се явих и на конкурс и в Белгия на конкурса на БРТ ( Белгийското радио и телевизия). Бях удостоена с Голямата награда – Гран при. Заедно с другия български участник, моя колега от Русенската опера, баритонът Иван Консулов, спечелихме и Гран при за дует. Поканиха ме от Софийска опера на турне из Европа и после Конкурса „Млади оперни певци“ в София. Така и голямата награда със златен пръстен, вече бяха за мен!

Кои роли направи в Русе?

- Тук ще спомена, че в Русе, освен Севина от „Лето 893“, изпях Амелия Грималди от „Симон Боканегра“, Мадалена от „Андре Шение“, Леонора от „Трубадур“, Елизабет от „Дон Карлос“, Соня от „Симеон Котко“, Ярославна от „Княз Игор“… Още и в някои български опери, на Александър Райчев, Красимир Кюркчийски и други. Скоро започнаха и първите гастроли навън...

- По това време от Министерството на културата ме изпратиха на специализация във Виена за 6 месеца. Нищо особено не се случи, но можах да видя много спектакли в операта и да чуя редица световни певци. Явих се на прослушване при прочутите импресарии Холендер и Владарски, и така дойдоха ангажиментите. Осъзнавах, че ме мамят с фалшиви контракти и подправени хонорари, но знаеха, че ще съм съгласна, защото от парите, тогава по-важно беше да ме канят, а като ме поканеха втори път в същия театър, беше постижение. Трети път, успех! Първият ми ангажимент извън България беше във Франкфурт със „Сестра Анжелика“, но на немски език. После в Нидерландия с „Трубадур“ с много турнета из страната за няколко месеца.

Благодарна съм на този русенски период, защото израснах сред един първокласен солистичен състав. От всеки вид глас имаше по 4-5 много добри певци. Нека да спомена само тези от трите поколения преди мен: Пенка Маринова, Кирил Кръстев, Николай Здравков, Иван Димов, Мария Венциславова, Ана Ангелова, Пенка Дилова, Анастас Анастасов, Мими Николова...

- Да, тогава Русенската опера беше на изключително ниво. Богат репертоар, много публика, силен състав. За някои големи и тежки опери имахме тройни и четворни състави…Но да продължим към столицата. И така от 1979 ти вече беше в София…

- Дойде 1-ви април 1979 год. и аз бях все още в Русе. Маестро Руслан Райчев ми звънна по телефона да честити първият работен ден на „артистката от Софийска народна опера Стефка Евстатиева“. Разсмях се на тази първоаприлска, но той ме увери, че е напълно сериозен. Уплаших се. Дядо ми казваше, „Че е по-добре да си на село, но на чело, отколкото в град и да си назад“. Споделих с Иван Филев, тогава главен диригент и казах, че не искам да отида. Тогава той реши да идем в Партийния дом. Там се решаваше всичко. Казах, че не е станало по мое желание и искам да си остана в Русе. Но, насреща ми беше Руслан Райчев и за него нямаше НЕ на което той отговаряше с Да! Уреди жителството ми, също квартира и аз оставих семейство и заминах за София, където имаха нужда от млад сопран от моя тип за главните роли.

- И оттам започна голямата ти кариера и първите големи гастроли из Европа…

- Получих покана за прослушване в Комише опер в Източен Берлин и ми предложиха контракт за две години. Толкова бях щастлива, че имах чувството, че съм хванала Господ за шлифера. Да, но там всичко се пееше на немски език и аз направо отказах, защото получих и ангажименти за „Трубадур“ в Хамбург, „Мефистофел“ на Бойто в Гент. Тогава беше и италианският ми дебют в Торино с „Андре Шение“. Така колелото ме завъртя. Пътувах, но и се връщах редовно в София, за да си изпълнявам задълженията си като щатен солист. Николай Гяуров ме покани да участвам на концерта в София, посветен на неговата 50-годишнина и после на вечеря. Заведе ме при Георги Йорданов ( тогава министър на културата, много уважаван и до ден днешен), и каза, че трябва да се погрижи за мен.

След няколко дни Йорданов ме покани в кабинета си и ме попита, от какво имам най-много нужда. Обясних му, че съпругът ми е все още в университета в Русе и дали ще е възможно да бъде преместен в Софийският университет, пак като преподавател. Оказа се, че не може, не можеха да се откажат от бройката си. Другата молба беше, за пианистката ми Валерия Неделчева да я преместят в Софийска опера, като корепетитор. Имаха нужда. Райчев в началото се опъна, но после тя стана любимия му корепетитор. Третата ми молба беше да поставят паметна плоча на дома на големия оперен маестро проф. Асен Димитров, там където живяхме на квартира като студентка при вдовицата му, г-жа Елена Димитрова. Това стана, но по-късно събориха сградата…

- И така, не след дълго, започна голямата ти кариера извън България…

- Един от първите ми големи ангажименти започна с Ковънт Гардън, но не в Лондон, а на турне с този голям оперен театър в Манчестър и дебют като Дездемона в „ Отело“ на Верди. Работих с един изключителен интерпретатор Луиджи Гардини, а диригент беше Сър Колин Дейвис. С Гардини изработих и Донна Елвира от „Дон Жуан“ пак за Ковънт Гардън, а след две години се срещнахме отново, но в Метрополитън, Ню Йорк, и там си доизработих Елизабета от Дон Карлос. След „Отело“ в Манчестер, изпях същата опера и в Арена ди Верона в Италия.

Там ме удостоиха с награда, статуетката на Джовани Дзанатело за най-добро представяне през сезона 1982 год. Изпях я и в Парма, а също и в Гранд опера в Париж. Поканиха ме и в Ла Скала за „Андре Шение“ и после ми предложиха да се включа в „Лоенгрин“ на Вагнер, дадоха ми пианист за да я науча по-бързо и бях готова да приема, но само ако те можеха да ми отложат ангажимента ми с Ковънт Гардън за „Дон Карлос“ в оригиналната версия на френски език, първата, при това много дълга, но не успяха и аз седнах да я уча отново. Защото все пак много се различаваше заради езика и допълнителните номера музика.

Мина и дебютът ми в Метрополитън с „Дон Карлос“, под диригентството на Джеймс Ливайн и с колеги, като Пол Плишка, Шърли Верет. В Бон дебютирах като Татяна от „Евгений Онегин“ под режисурата на Любимов, много интересна и странна личност. Изпях и концертно две роли в Нидерландия „Пламъкът“ от Респиги и „Ла Вали“ от Каталани с диригенти Едо де Ваарт и Хенри Луис.

Много съжалявам, че нямах шанса да ги изиграя. Последва дебют на „Силата на съдбата“ в Торонто, Канада, после пак там „Отело“ и дебютът ми в „Тоска“. Стъпих и в Театър Колон в Буенос Айрес също с „Тоска“. Латиноамериканската публика, знаем, е много топла и там имах много почитатели. Представяха ме като „Ла фиданцата ди Колон“, т.е. годеницата или любимката на Колон. Пак там изпях Мадалена в „Андре Шение“ и „Адриана Лекуврьор“. А в Сантяго де Чили ме ангажираха в „Дама Пика“, в ролята на Лиза, а след година там се срещнах с Калуди Калудов, Паата Бурчуладзе, Лучана Д,Интино за „Дон Карлос“. С тази опера долетях и до Южна Африка, в Претория, и се срещнах с много българи в оперния оркестър…

- А после се установи в Америка…

- През 1990 год. се преместихме в Ню Йорк. А в Метрополитен пях „Дон Карлос“, както споменах по-рано, „Андре Шение“, „Бал с маски“ и „Селска чест“. В края на септември 1994-а, след един благотворителен концерт, в Софийската опера, „Стефка и приятели“ си казах, че е време да си почина. Бях работила цялото лято из Латинска Америка. На другия ден, едно куче ме повали и си счупих коляното. Последва операция в Ню Йорк, паднаха ми серия спектакли на „Селска чест“ в Мет и много други за повече от една година. Счупих си и кариерата. Приех го като компенсация за успеха в живота ми. Получаваш, после губиш и пак, и пак... продължих, но на бавни обороти. През 1998-а участвах в две постановки на „Дон Карлос“ в Триест, Италия, и в Монреал, Канада, където получих покана да изпея отдавна мечтаната „Манон Леско“. Твърде късно! Отказах. Но не знам, как ме навиха импресариите ми да покривам Катерина Малфитано като Мадам Бътерфлай в Мет.

Бях малко отслабнала, но все пак не можех да се възприема като 15-годишната Чо Чо Сан. Репетирах, но не можех да коленича и да си седна на коленете, особено в последно действие с детето в скута. Това не можеше да се приеме. Беше задължителен момент в ролята. Отказах. В резултат ми се разсърдиха от дирекцията на Мет, разсърдиха ми се и импресариите ми, но си казах: „или всичко, или нищо“ една цяла година бях на хапчета против депресия…

- Добре е, че си имала сили да преодолееш това…

- Странно ми беше да си остана в къщи без стягане на куфари и пътувания из континентите. Радвам се на спомените си, лошите неща съм забравила. Като „звезда“ никога не съм се виждала. Чувствам се, като гражданин на света. Бързо се адаптирам към промените, но най ми е хубаво да съм сред съученици в Силистра, сред състуденти и колеги в Русе и София, сред някои роднини, сред приятели и почитатели навсякъде. Във Фейсбук съм във връзка с мои колеги и почитатели от цял свят и така границите изчезват.

- Но да се върнем към твоите роли. Те са доста и от различни автори, главно от италианската и френската опера. Интересно ми е кои от тях обичаше най- много?

- Ще спомена само три от моите героини: женствените и чаровни Тоска на Пучини, Адриана Лекуврьор на Франческо Чилеа и Мадалена от „Андре Шение“ на Умберто Джордано. Третата направих още като млада певица в Русе и постановката на румънски режисьор, изцяло с русенски артисти, беше забележителна!

- В тази твоя дълга и много успешна световна кариера, сигурно си имала и някои трудни в творчески план моменти?

- Да, наистина, трудности имаше във всички роли и постановки, операта е доста трудно изкуство, но ще спомена Ярославна от „Княз Игор“, която си възстанових след доста години сама, при това за кратко време и много трудно, защото, когато съм била поканена за нея, по същото време бях във Виена, и от мое име, моят съпруг, Младен без да ме попита, просто приел поканата за участието ми с Варненска опера, с гастрол в Испания. После той се оплака, че бил платил тлъста телефонна сметка, само за да му се накарам. За щастие, тогава разполагах с едно малко електрическо пиано и чуках ролята, за да я науча сама, без корепетитор, тон по тон. Друг труден момент беше със „Сестра Анжелика“ в Германия, защото постановката не беше на оригиналния език, италиански, а на немски, но с моята пианистка Валерия Неделчева и със съпруга (немец) на една моя братовчедка, работихме доста за произношението, та накрая наистина стана. Особено трудно ми беше и с Вердиевия „Дон Карлос“ на френски, но тогава, всички от състава разполагахме с една много добра и известна пианистка, Жанин Райс, която ни научи на правилното произношение. Наистина ми беше трудно.

- Какво би споделила за партньорите си тенори?

- За партньорите ми с които съм пяла най-много са италианците: Франко Бонисоли, Никола Мартинучи и Ермано Мауро, но не казвам, че бяха най-предпочитаните. Владимир Атлантов, Спас Венков, в „Отело“. Почувствах един синхрон и вдъхновение, още щом в първо действие ми подаде ръка. Българин, много даровит и при това страхотен актьор, започнал преди мен кариерата си в Русе. Вече споменах русенските ми колеги, към които се обр ъщам съм с голяма благодарност. Не мога да пропусна и тенорите Калуди Калудов, с когото имахме чудесен контакт, между нас имаше химия. А също и Иван Велчев, с когото си партнирахме в много спектакли на софийска сцена. Но най- прочутият сред тях беше Карло Бергонци, признат като „най- големият Вердиев тенор“. С „Бал с маски“ на Верди, с него обиколихме големите сцени в Латинска Америка.

- През последните години работиш с младите в майсторски гласове. Сигурно ти доставя удоволствие радост?

- Да, наистина, както казваш, с удоволствие и радост отделям част от времето си на младите, които искат да научат нещо от моя опит. Имаме у нас твърде много таланти, да се надяваме, че с много работа, упоритост, лишения и задълбочаване, сигурно ще надминат и нас, ветераните.

- А как живееш в Америка, в Ню Йорк? Не те ли тегли вече към България, към твоите градове: Силистра, Русе, София?

- В Америка живея все още в Ню Йорк, по-точно в Ню Рошел (на 45 минути от Бродуей, има такава песен), защото Младен все още работи и изплащаме къща. Планът ни е до една година да се приберем в България и знам, че ще преживея много разочарования, но като се върна, имам предчувствието, че ще заживея истински. Изобщо не ни се остава тук. А може да е и от възрастта…

- Напоследък по света се правят доста авангардни оперни продукции с особена режисура, със съвременни декори и костюми. Какво мисли за тази тенденция?

- Останала съм си за винаги доста консервативна към модерните оперни продукции. Участието си в някои такива, крайни, направо съм отказвала, няколко от тях приемала, но бяха, направени, все пак, с мярка.

- А какво би пожелала на младите си колеги?

- Бих казала първо: не всеки е роден за оперната сцена. Не е достатъчно само глас. Искат се много неща: артистичност, музикалност, характер, памет, развиващ се интелект...и Късмет! Трудно ми беше, но си мисля, че ако трябваше да започна сега от начало, не бих се справила. Желая успех на силните!

За автора на интервюто: Огнян Стамболиев е роден през 1947 г. в Русе. Завършил е българска и италианска филология в Софийския университет. Специализирал е румънски език в Букурещкия университет. Критик, журналист, преводач. Автор е на монографиите: "Несравнимият Кирил Кръстев", "Слънчевият тенор Николай Здравков", "Нова книга за операта" в два тома, "Книга за оперетата и мюзикъла". Издал е много книги с преводи от Йон Лука Караджале, Никита Станеску, Григоре Виеру, Захария Станку, Емил Чоран, Жан-Пол Сартр, Мирча Динеску и др. Сътрудничи активно на големите периодични и ежедневни издания у нас. Член на СПБ. Носител на награди от Съюза на преводачите в България, "Сорос", Министерство на културата на България, Министерство на културата на Румъния, Съюза на румънските писатели, Румънската академия и др.