За случая „Ра́я“, възмущението на рая́та и адът на обречените да гласуват за „слаба ракия“

В последните дни социалните мрежи завряха от коментари по повод английското предизвикателство на председателката Рая Назарян, случило се по ирония на съдбата в „сърцето на Европа“, там, където напоследък мнозинството от представляващите европейските народи вземат не винаги най-приемливите решения. Според управляващите или част от тях в хора на критикуващите по „толкова незначителен повод – неубедителен английски език“ (дали микрофонът не е виновен?) преобладават представители на т.нар. опозиция.

За пореден път от това „прозрение“ става ясно, че народа (рая́та) никой не го/я бръсне за слива, защото излиза едва ли не, че знайни и незнайни хора от столицата, големи и малки градове, паланки и села нямат капацитета да изразят мнение – културно или нападателно, с думи близки до попържнята или по елегантен начин. Ако беше „едно време“ тутакси „другарите“ на сгафилия щяха да го анатемосат и да се откажат от него, макар и да знаеха, че виновникът – без значение колко и за какво, ще бъде извикан на червения килим, за да му бъде четено „зверско конско“ (впрочем, със същите трафарети и клишета както днес – нищо ново под слънцето!)

С едничката идея да бъде унизен, да му се разтреперят „мартинкитке“, да си каже и майчиното мляко, в началото на накрая да се закълне, че „все така“ обича вожда (даже и повече от преди). В истинския финал на сагата ще му кажат: „Махаме те от директор на хлебозавода (примерно), но те пращаме начело на винзавода“ или „А бе вече няма да си в Комитета, ама най-добре отиди в Профсъюзите или по-добре в ОФ-то“. А, да, и за всеки случая щяха да го изпратят да завърши порединя ПУЦ или в най-добрия случай тримесечен кур(с) в АОНСУ в Разград или Русе (отнася се за партийната кохорта от Североизтока).

А в „днешно време“, защото То – времето, е друго и е друг просторът (европейски), „другарите“ тутакси се нареждат до грешника, защото провинението му е „ню-ню“, и, за да не навреди се подреждат до него като в сръбския виц „Я до ним…нашта войска чет нема“. Така е, когато в държавата напоследък само листите с кандидати са дълги – повечето са помолени да влязат в тях - по възможност на задни места или само „за красота“, защото вече са получили съдействие за едно-друго, а и не е късно да им се случи. Иначе, както виждаме, списъкът за управление е възкъс – въртят се едни и същи, макар да се вижда, че не са се научили на най-важното – да се държат достойно по света и у нас; да вярват на екипите си, които разбират от стил на поведение, правилна реч на български и други езици, на протокол и т.н.

Жалко за рая́та, избирателите де – поне тези, които отиват до урните, защото все повече разбират, че се гласува за „слаба ракия“, за предварително наведени люде без собствено мнение и закърняла мисъл. Изключенията не ги броим, защото са като бро́ма в казармата - не е ясно дали ги има наистина. Положението е толкова трагично, че понякога от километри е видно, че на постовете си повечето не знаят къде се намират, не връзват „две и двеста“, бягат по тъча и само обират каймака от облагите, до които се докопат, ако им бъде позволено. На някои им стигат единствено огризките от софрата, недопитите коктейли и неизядения кекс от платен с държавни средства коктей.

Кой каза „секс", моля? А, за него друг път, когато му дойде времето. А по повод отговорите на цунамито от хейтърски атаки към иначе една иначе красива госпожа с важен политически пост (леко пресилени, но предизвикани на принципа как не се прави, когато си публична личност и имаш хора зад гърба си, който трябва да те спасят да не се изложиш "пред чужденците"), се сетих за древната максима: "Юпитер, ти се сърдиш! Значи не си прав!". Толкова за тази стара латинска поговорка, която означава, че ако някой се ядосва, това е знак, че е в грешка. Изразът предполага, че яростта и гневът са признак на слабост, а не на сила.