Библиотекарят, поет и музикант Петър Бухов: Попитах „Лесно ли се ражда Бог?“…и той проплака

В Регионална библиотека „Партений Павлович“ – Силистра гостува творец, самоопределил се за „тих лирик“, т.е. за поет, който не е известен за широката публика, макар да става дума за автор на пет книги. Петър Буров – по професия библиотекар, по душа поет и с изяви на музикант, е на 63 години и е от София. Като „Човек не може да живее без да използва думите като свои приятели, дори да „свири“ с тях“. Това умозрително, но по симпатичен начин заяви Бухов още в първите минути на срещата си със силистренци, част от които бяха също поети на различни възрасти.

Пред публиката гостът обяви, че като всеки творец, израсъл във „времето“, е започнал с творби с ярки образи, защото е смятал, че подобно на мнозина е добър и талантлив владетел на словото. После със съзряването навлиза все по-дълбоко в „абстрактното“ – примерно, част от него става японската словесност, известна като „хайку“ – най-кратката изразна техника в източен стил. Тя е характерна с липсата на поетичен инструментариум, поради което е контрапункт на западни литературни явления и в случая дисциплинира Буховв като поет.

Благодарение на тази своеобразен фотографски начин на изразяване, създаден на основа от преди близо 4 века, той се оттласква от т.нар. декоративни стихове. Както се казва, „Дай боже!“ всекиму да се срещне с подходяща за него литературна форма, за да се сближи с възможности да създаде „малки чудеса“. Бухов твърди, че за един творец е важно да надмогне своето его, но ми се стори, че е скептичен по въпроса как лесно се отърваме от нарцисизма, който по принцип е дви
гател за всяко живо същество. Случи ли се първото, то тогава можем да осъществим властовите си импулси с нещо пълноценно, изписано върху белия лист.

Гостът подсказа и „рецепта“ за съвременна представа за стойностна книга, имаща освен привличащо съдържание още и изящна корица, която да събуди безкрайно много интерпретации, превръщайки се в лакмус за интереса на читателя, ставайки негов знак за успех. За стиховете си се надява, че е изпълнил мисията си – чрез тях да отвежда четящия отвъд уютния залив на духовността. Не зная колко трайно, но в паметта ми ще останат задълго словесни попадения, като „Нека дъждът бъде нашата бюлетина“, „Вместо снежни човеци правим паметници“ („когато няма сняг“), „Писането е терапевтична дейност“, „Ако имаш две очи, дай едното на третото – най-после да прогледне“, „Аз дълбоко в себе си отглеждам падащи звезди“, „Ще си отида като почивен ден“.

Повечето от тези изрази са чат от стихове, дело на госта, който можеше и да не намери пътя до Силистра, ако не е част от група „Субдибула“, за да участва с нея в концерт на площад „Свобода“ повод Празника на града – Кръстовден. При това с гост изпълнител Ели Раданова, която пък нашият добруджански „Мюзик айдъл“, той като е родом от Силистра.

И за финал от многоликата литературна среща – едновременно многозначителна, но и насърчителна, е част от стихотворението „Рождество“: „Лесно ли се ражда  Бог –  попитах светлината, тя се сгуши  в пламъче на свещ  и не отговори.  Лесно ли се ражда  Бог –  попитах любовта,  тя се сви под тупкащо сърце и не отговори.  Лесно ли се ражда  Бог –  попитах вярата, тя направи  кръстен знак и не отговори.  Лесно ли се ражда  Бог –  попитах Бог, и той  проплака“.

 

Кратка словесна разходка из омаята на Несебър - „градът с 40-те църкви“

Награда за цялостно представяне заслужи Смесен хор „Седянка“ с диригент Лидия Кулева при НЧ „Доростол“ – Силистра при участието си в Международния фестивал за сакрална музика „Богородице Дево, радуйся“. Той бе проведен за втора поредна година в Несебър – „град на четиридесетте църкви“, от които само една е действаща, а четири са със статут на музеи. Проявата бе организирана съвместно от Сливенска света митрополия, Община Несебър с кмет Никола Димитров и Народно читалище „Яна Лъскова 1905“. Седенкари участваха в дневен концерт с песни на основата на обработка на народни песни от различни краища на страната и в програма с православни църковни песнопения от български и руски автори. От името на хора и на НЧ „Доростол“ бяха връчени на домакините специални благодарствени подаръци със символи от Силистра – реплики от фонда на Регионален исторически музей Силистра.

В деня на Малка Богородица – рождения ден на Божата майка, бе втората концертна вечер, проведена на открито в т.нар. Стара митрополия –митрополитската църква „Света София“, която е една от най-старите по рода си. По същество това е древен паметник на културата – ранно-християнска базилика от VI в., която по изключение бе предоставена за концертна изява. Призната е за изключителна ценност и по тази причина е под егидата на ЮНЕСКО вече 41 години, след като става част от Листата световното културно наследство. Включително и в чест на първото посещение в Несебър от страна на митрополит Арсений, който в началото на годината бе избран от Светия синод на БПЦ начело на престола в Сливенска епархия.

В програмата участваха още Смесен хор при патриаршеския катедрален храм – София, Смесен хор „Железни струни“ – Разград (отделно бе в програмата изявата на разградска формация от катедралния храм в града), Група за автентичен фолклор – град Белово, хорове от Тервел, Троян, Сливен, Ловеч, Несебър и др. Гост на събитието, както и при откриването на фестивала предния ден, бе духовният водач на епархията, който благодари на всички участници, както и на съорганизаторите от светската власт и общия им партньор – местното читалище.

В днешно време, когато по света са актуални отново думи, като „война и мир“, „добро и зло“, както и противоречия на тема „нравствени и естетически ценности“, „природни катаклизми“ и пр., участието в духовен празник е равно да те прониже светлинен лъч. Още повече когато той е посветен на нея, носителката на небесната благодат, заслужила колективната хорова песенна молитва, за да подсили нейната чудотворна сила. По този начин всеки от участниците получи и митрополитския богослов, насочен към боголюбивите братя и сестри по повод рождението на майката на Невместиния бог, т.е. този, който не може да съществува заедно, съвместно, едновременно с нещо друго. Защото за християните тя е по-славна от серафимите – огнени пламенеещи шестокрили вестители от висш ранг, които са приближени до Божия престол, поради което са носители на първия ангелски чин.

Това бе четвъртото за годината международно участие на най-старата формация на Народно читалище „Доростол“ след фестивалите в Поморие (България) и Монтекатини (Италия), както и в Черна вода (Румъния), а предстои тази есен и представяне в Габрово. В ход е подготовката за 2025 година на тържество за 115-ата година от първото издание на Събор на хоровете от крайдунавските градове през 1910 г., като 13-ото бе през 2023 г. Засега в устен порядък да бъде негов гост покана бе отправена от страна на Маргарита Любомирова - председател на НЧ „Доростол“, до д-р Ваня Монева – музикален продуцент и от 1994 година насам диригент на Мистерията на българските гласове, който хор вече носи името на своята създателка, както и преподавател в Национална музикална академия „Проф. Панчо Владигеров“. Д-р Монева проведе и импровизирана среща с най-младия певец в силистренския хор – 13-годишния Любомир Чобанов, проявявайки интерес към неговите занимания в сферата на музиката и евентуално в бъдеще време в дирижирането. Тя бе част от секретариата на фестивала заедно с д-р Георги Еленков – диригент на Патриаршеския хор, музикален продуцент в Българското национално радио и също академичен преподавател, и Анета Данаилова – диригент на състави от Бургас и Поморие.

„Духовен път“ се нарича културно-историческият маршрут в града, споменат Замория от Паисий Хилендарски през 1762 година в неговата „История славянобългарска“. Маршрутът е създаден с цел да покаже уникалността на всеки един от древните храмове в град, като се премине през петнадесетина запазени и реставрирани църкви от различни периоди. Всички те по свой начин се вписват в представата за принадлежност към бисерите на средновековната черноморска архитектура, на повечето без които няма сходни в страната. Проектът се нарича „Вяра в Несебър“ и е една разходка между стари къщи с възрожденски вид – дървени, каменни или и от двата вида.

Пред тях е изобилие от сергии със сувенири, прикриващи красиви дворни и входни врати, изящни прозорци, привличащи погледа драперии на завеси, колекции от мушкато и други цветя. На някои места между сградния фонд проблясва морето, а често ходът се спира от заведения за хранене, кое от кое по-романтични (за цените и обслужването не говорим – това е тема за друго обсъждане, а и по традиция е много индивидуално като впечатление). Нощем впечатляваща е гледката към КК „Слънчев бряг“ и продължението ѝ към град Свети Влас и т.нар. Ваканционното селище „Елените“, разположени верижно по южните склонове на Стара планина при срещата ѝ с Черно море.

Безброй светлини привличат и мамят погледа, а отделни акценти като високи хотели и искрящи виенски колела подсказват, че безспир кипи живот на млади хора, дошли да поживеят „на воля“, макар и с характерна за времето греховност. Дори когато изпуснат мярата в своето свободно от задръжки поведение, те ни напомнят, че лятото и морската почивка са време за изпускане на па́рата и за прекрачване на граници. Десетина са влакчетата, кръстосващи от 9 до 24 часа между Несебър и „Слънчака“, давайки възможност на желаещите да сменят атмосферата и да преминат през различни емоционални състояния. А на сутринта – краката водят тялото отново на плажа, където плискащите се вълни изчистват стъпките по ситния пясък. При лошо или при много горещо време никак не е уморително отново да покрачи човек в Стария Несебър по едрия като формат излъскан каменен калдъръм. Градът с вид, запазен в голяма степен от „време оно“ впрочем никак не е обширна територия, тъй като е разположени върху малкия скалист остров в метри с размери „850 х 350“.

Прави чест на несебърци, че са оставили в прохода между Стария и Новия град все така да стои на стража старата дървена вятърна мелница, за да стои кокетно като красив момент – отправка във времето и пространството. Неин съвременен контрапункт в южната част на 400-метровия провлак е Статуята на рибаря, държащ кръст, дело на скулптора Ставри Калинов. От отсрещната страна, току пред остатъците от крепостната стена – вход към града, има друг християнски символ, изграден през 2000 г. в северната част на пристанището. Там той си прави компания с малък брой стари дървени лодки и с повече като количество модерни морски превозни средства. За него, който играе и втора роля – на навигационен знак, в интернет четем: „Подобно на кръста в Приморско и този в Несебър е символ на вярата, но и на надеждата, че всяко плаване, започнало от кръста, ще завърши успешно отново тук без жертви и повреди по лодките и с добър улов“. Подобен кръст в най-южна българска черноморска посока има и в Ахтопол.

На практика малцина от гостите на Несебър ще се развълнуват откъде идва името на града – примерно дали е правилен преводът, че означава „град на Мелса“ – на името на своя хипотетичен основател преди 3 200 години. Още по-малко биха се впечатлили да узнаят, че евентуално легендарният древен баснописец Езоп е роден именно в Месамбрия около 620 г. пр.Н.е., което е намек, че вероятно е от тракийски произход. Сигурно не биха задълбали в спорове и дали наистина дорийци са първите „елини“, заселени тук – независимо колко е вярно, че са потомци на Дор, син на Елин – той пък митичен патриарх на елините. Защото, видите ли, може името им да идва от дъщерята на Океан и Тетида – нимфата Дорида-Дорис („щедрата, надарената“). За нея знаем, че е една от океанидите и е омъжена за Нерей, поради което техните 50 дъщери се наричат Нереиди.

Подобно на много градове, и днешен Несебър, който е под това име от 1934 г., има наследие освен от траки и елини, още от римляни, българи ромеи, османци, съвременни гърци, и, разбира се, отново от българи от най-нови времена. Крум го завладява през 812 г., а римляните много преди това – през 72 г. пр.н.е., а гръцка колония е станал още в шестхилядната година пр.Хр. Заради наследство от различни цивилизационни периоди през 1956 г. тогавашната комунистическа власт обявява града за „архитектурен и археологически резерват“, каквито са Старият Пловдив, Котел, Жеравна, Копривщица, Широка лъка, „Етъра“, „Вароша“ – Ловеч, Арбанаси, Мелник, Боженци и още десетина други малки и големи населени места – села и градове.

През 1983 г. културните паметници в града са прибавени към списъка за световно културно наследство на ЮНЕСКО към ООН с всички произтичащи от това предимства и проблеми. За 90 години от своето преименуване населението на града е нараснало 6 пъти – от 2 065 до близо 15 000, заедно с живеещите на адрес в КК „Слънчев бряг“ обаче, и така на практика несебърци в момента са половината от регистрираните в цялата община жители. Градът е побратим със Санкт Петербург, Будапеща, Охрид и др., но си сътрудничи с Дубровник, о. Родос, Сан Марино и градове от Малта, Турция и Гърция. За града пише известният пътешественик Евлия Челеби, посетил района през 1657 г. Любопитна подробност е, че при създаването на Българската екзархия Несебър не става част от нея, тъй като подобно и на други населени места по сегашното Българско черноморие повечето православни жители на града са гърци или гърчеещи се българи, каквито е имало и в Силистра по това време. Нали сто години по-рано точно заради такива като тях Отец Паисий вметна своето прословуто „Що се срамиш да се наречеш българин?“.

Голяма част от културното наследство на Несебър е представено в пет музейни експозиции, включително в храмове – галерии, а във видим оборот са само половината, т.е. около  20, от разкритите църкви. Археологическият музей и Архитектурно-историческият резерват са част от българското национално туристическо движение „Опознай България – 100 национални туристически обекта“. Туристическата ценност на Несебър е представена в сайта www.visitnessebar.org, в който има информация за 15 населени места, включително и за един истински оазис – Защитена местност „Калината“. Тя представлява лонгозна гора на площ от 960 дка, съхранила вековни ясени, дъбове, брястове и много храсти със 75 растителни вида, от които около 30 са декоративни, а близо 20 – лечебни.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Силистренски общоградски комитет праща изложение с предложения до централната власт в София 3 месеца след Крайовския мирен договор от 7 септември 1940 г.

За българите от по-старото поколение е емблематична рубриката „България – дела и документи”, излъчвана по материали на историци, публицисти, писатели и журналисти в ефира на националното радио в продължение на десетилетия. Популярна е обаче е идеята на основата на романтичният привкус на избледнелите фотографии от минали времена да си създаваме споменен фал „Усмивки от старите ленти“. И в двата случая имаме повод да хвърлим поглед зад рамо и за погледнем назад, за да видим с нови очи събитията и преживяванията в предишни години – нашите лични и на предците ни. Полезно е също да се четат стари вестници, за да се надникне в актуални за определен период събития.

На 7 септември 1940 г. е подписан Крайовския мирен договор между Кралство Румъния и Царство България с най-важната клауза – възвръщането на Южна Добруджа в пределите на майката родина България. От нея произлиза и размяната на население – българи от Северна Добруджа идват при събратята си в южната част на „добрата земя“ с произтичащите от това трудности от всякакъв характер. Междувременно започва навлизането на освободителните български войски в градовете и селата на Южна Добруджа – от 21 септември в Тутракан до 1 октомври в Силистра.

В брой 1 на в. „Подем“ от 29 декември 1940 г., който е обявен под „главата“ си за „Вестник за национална култура“ и е издание на Общоградския комитет за културното издигане на Силистра, е публикувано неговото „Изложение до министър-председателя, министрите, Бюрото на Народното събрание и народните представители“. То започва с благодарност за дарената свобода – резултат от успешно наложена (без кръв) справедлива кауза. Отбелязва се, че в Южна Добруджа „блика невиждана радост и несъкрушима вяра, дух и надежда“, а до скоро под румънски гнет в продължение на четвърт век тя е била „долина на сълзи и стенания". Благодарност се изразява и за „големите братски грижи“, но се отбелязва, че трябва да има по-голяма подкрепа „За настаняване и изхранване на преселниците“.

В характерен за времето стил се казва, че Добруджа е люлка на българщината, а Силистра трябва да стане стожер на българизма; „пръв български порт в Североизточна България“ и „едно от първите български впечатления за чужденците, идващи от Долния Дунав, както око и ухо на държавата ни“. Изразена е тревога за хода на окончателната граница, като се обявява, че най-правилната ѝ линия върви от Расово през Кубадин и Мангалия. Споделено е, че „в момента“ тя не е справедлива по демографски причини, също е пречка за икономическото развитие на възвърнатата територия. Като несигурен е представен пътят за Добрич, като вероятно се има предвид същата причина.

На централната законодателна и изпълнителна власт се предлагат проблеми, формулирани в 10 точки на принципа „състояние – мотивация“. Любопитно и многозначително е съждението „Днес никой не може да се съгласи, щото животът на една държава да бъде концентриран всецяло в нейната столица. Събирането на материалната и духовната култура в столицата е преди всичко опасно от гледна точка на природните стихии и война. Като изхождаме от необходимостта нашата интелигенция да се разпростре върху всички кътове на страната ни, а особено по границата, за да създаде там несъкрушимия дух на верния български граничар, следва много културни, стопански, административни и военни средища да се създадат в провинцията и по границата“. От това следва и своеобразната декларация „град Силистра да стане…фар на българската мощ, за да хвърля обилна и благодатна светлина върху съзнанието и живота на живущите в най новите граници на Румъния още около 400 000 българи. Ние имаме високото съзнание за представителните си задачи и върховния дълг да служим преди всичко на държавно-националните интереси, задачи и идеали“.

За какво още настояват силистренци от Комитета? Едно от тях е посветено на решаването на въпроса с отнемането на т.нар. на третина – става дума за акт на румънската държава, свързан с комасация на земята, ощетила добруджанци (бел.-тази тема и днес е табу и не е влязла в режим на разрешаване). Иска се да продължи строежът на „големия силоз. който ще бъде единствен по рода си у нас, поради което е крайно наложително“. Обръща се внимание от необходимостта да има работа „чрез обществени строежи и пътища“ и „ж.п.-линията Попово – Разград – Исперих - Аккадънлар (Дулово) – Алфатар – Силистра (бел.-по неофициална информация този процес започва през 1947 г., а ж.п.-гара в Силистра е открита едва през 1974 г.). По това предложение обосновката е „ Това е най-изгодното ж.п. трасе за свързването на сев. изт. (Североизточна) България с останалите области.
И още: пледира се за възстановяване на училищната и на културната традиция на прочутата Силистренска педагогическа гимназия, с допълнение – необходимостта от „втори институт по подобие на Великотърновския" (?). Молба в сферата на инфраструктурата има за павиране на пристанището и на четири градски артерии. И внимание: „Освен новите казарми на славния 31-ий пехотен полк в града ни са почти изградени две монументални и най-модерни постройки, каквито у нас още няма – за...или моторизирана военна част.

Те не могат да служат за никаква друга цел, освен за военна. Увеличаването на гарнизона с още един полк е нужно, независимо от близостта на границата, което ние решително смятаме за изкуствена, невероятна и временна“. В административния смисъл научаваме, че Комитетът смята за важни няколко неща: „Приобщаването ни към нова предимно Русенска област е крайно желателно. Придаването на нови общини към околията – също“. Прави се постъпка за българите-бивши чиновници в Румъния, като и за участта на българската интелигенция, която очаква да заеме място в държавния апарат.

Разбира се, в духа на времето, началото – благодарността към властта в Стара България за възвръщането към нея на Южна Добруджа, е тематично свързано с края на „Изложението…“, а именно: „Ние вярваме твърдо в светлата звезда на гордия ни род и Ви молим да предадете на любимия ни Цар (бел.-Борис III) уверението на нашата любов и преданост, както и пожеланието Той да украси царствената си корона с нови български брилянти и да създаде всички условия и предпоставки за идващия нов златен век на великия СИМЕОНЪ II. Да живее обединена България!“ (15.XII.1940 г.)

Със сигурност ще е интересно и полезно да надникнем по-нататък и в следващите броеве на в. „Подем“, който излиза в общо 191 броя, като последният от тях е на 8 септември 1944 г., а това е ден, след като Червената армия вече е преминала р. Дунав при Силистра и България навлиза в нов политически период и нов държавен строй с всички произтичащи от това промени. Той заслужава друг прочит, но интересното е, че под „главата на вестника“, където разбираме, че вестникът излиза всеки петък, водещият материал е „14 септември: На този ден българският народ чества Тезоименния ден (бел.-имен ден на високопоставено лице) на Н.В. Цар Симеон II и празника на земята“.

Йордан Георгиев

Силистренско-тутраканско участие с материали в най-новото издание „Форум“ на Сдружение „Българско наследство“ – Балчик

Излезе от печат "Брой 9" на списание „Форум“ – издание на Сдружение „Българско наследство“ – град Балчик, с председател Маруся Костова. В него са отразени доклади от едноименния форум, проведен през м. август 2023 г. Част от съдържанието са разработки на университетски преподаватели, краеведи и изследователи от Силистра. Два ат материалите са от панела, посветен на Васил Левски, а именно: „Псевдонимите на Васил Левски – код за мисията му на революционер“ (Йордан Георгиев) и „Левски, Каравелов и българската народна песен“ (доц. дфн Тодорка Георгиева, Валентин Петков).

Доц. Георгиева отделно представя книгата „Милостта на времето“ на етнолога д-р Йордан Касабов, чийто публикуван доклад е на тема „Скрити от погледа истини за етнодемографията на гагаузите“. Доц. д-р Румяна Лебедова – директор на Филиал Силистра на РУ "Ангел Кънчев" : „110 години от рождението на Пирин Бояджиев“ – представяне на учения, учителя и общественика, който е носител на званието „Почетен гражданин на Силистра“.

Докторантът в БАН Радослав Марков се представя с оригиналната разработка „Създаване и съхранение на 7D цифрови копия на културното наследство“. Валентин Събков – историк изследовател от Варна, работещ по темите за ВДРО и ДРО: „Забравените. Продължение“. Град Тутракан участва с двама души: Адриан Василев „Солаковият хан“ и Анастасия Якова „Светинята на Българя- Васил Левски“.

Във „Форум“-а за миналата година четем също материали от шестима професори, включително от историците д-р Пламен Митев и дин Калчо Калчев, българистката д-р Пенка Радева и университетската преподавателка Вера Бонева, от неколцина доценти – сред тях и на българистката от Кишинев д-р Елена Рацеева – заместник-председател на Научното дружество на българистите в Молдова, също от научни сътрудници от БАН и др.

Украинско-български алманах публикува на два езика стихове на Дафинка Станева от Кайнарджа

"Двойна дъга"/"Подвiйна веселка" е двуезично издание - литературен алманах на творци от двете страни, в който има стихове, включително в превод и на Дафинка Станева от Кайнарджа. Сборникът е от преди две години, но бе представен едва на тазгодишния X-и Международен форум "Българско наследство" в Балчик от Сергей Асадчий - председател на Областно българско дружество "Нашите хора" в Кировоград, Украйна. Той е сред потомците на изселници от Алфатар и района преди 250 години след края на т.нар. Първа Екатеринина война между Руската и Османската империи (1768-1774), завършила с Кючуккайнарджанския мирен договор.

Станева за публикацията: "С Владимир Стафидов (бел.-Версинаж: един от най-активните членове на българската общност в град Днепропетровск и на Всеукраинската асамблея на българите в Украйна, зам.-председател на дружество „Родна къща”) поддържах много добра връзка. На сайта stihi.ru, където бе регистриран с псевдоним, той преведе стихове на много български поети. За съжаление, войната прекъсна връзката ни, както с него, така и с други потомци на българи от Украйна. Нашите братя-българи в Украйна и Молдова винаги са носили възрожденския огън на книжовността и могат да бъдат ярък пример за вярност към българската литература".


.

Педагогът и общественик Илия Равалиев с нова книга - този път посветена на православния храм в Попина

Педагогът - в миналото учител, директор на училище и служител в РУО на МОН, и общественик - през 90-те години общински съветник в Силистра, Илия Равалиев издаде нова книга - този път посветена на православния храм “Св. Георги Победоносец” в Попина, откъдето авторът е родом и където живее през последните годиин като пенсионер. Предишните му забележителни творби са "Попина през вековете", представена в Попина като второ издание през 2022 г. Архив ВЕРСИНАЖ:www.jordansilistra.blogspot.com/2022/10/blog-post_4.html, и "Последните години на Педагогическото училище в Силистра". Равалиев е възпитаник на Силистренското педагогическо училище и през 2022 година разказа 60 години по-късно за 5-те му години преди да бъде закрито през 1962 г. - за нея четете в Архив ВЕРСИНАЖ: www.jordansilistra.blogspot.com/2022/05/60-5.html.

Олшанско дърво в Алфатар бе засадено преди 8 години

250 години се навършват тази година от преселението на алфатарски и добруджански родове в Новорусийския край на тогавашната Руска империя. Днес те имат наследници в Кировоградска област в Украйна (сред тях са селата Олшанка, Добра и Станковата), както и по други краища на бившия СССР и по света. През 2016 г. по настояване на поредна олшанска делегация, водена от Ивайло Ангелов - председател на Фондация "бъдеще 2008", в двора на Основно училище „Христо Ботев“ бе засадено дърво – символичен знак на желанието за едно бъдещо по-близко сътрудничество и приятелство между олшанци и жителите на Алфатар. Преди 60 години покойният вече краевед Михаил Гавазов възстановява връзката Олшанка - Алфатар, на което той посвещава много свои изследвания.

Бюлетинът на Ротари България представи Ротари клуб Силистра в септемврийското си издание

Септемврийското издание на Комитета за публичен имидж на Ротари България дистрикт 2482 - Оперативен месечен бюлетин на българските ротарианци, отдели страница за Ротари клуб Силистра с настоящ президент Боян Боев и секретар Даниела Костова, който навлезе в 25-ата година от своето създаване през 2000 г. Негов пръв президент и носител на наградата "Пол Харис Фелоу" е инж. Веселин Андреев, който и в момента е един от тримата учредители продължаващи да членуват в клуба. Акцент в публикацията е, че в момента в българското ротарианско семейство от близо 2 000 души в 85 клуба в цялата страна средната възраст на членовете и на ръководството на първия създаден в Крайдунавска Добруджа клуб е най-ниска в сравнение с всички останали.

Създател (кръстник) на РК Силистра е Варненски ротариански клуб тогава с президент Наско Рафаилов, а силистренци създадоха през 2005 г. Ротари клуб Тутракан. Към него и в момента има действаща младежка организация Интеракт клуб - структура под формата на участие в "програма на Ротари Интернешънъл за младежи на възраст между 12 и 18 години. Интеракт клубовете са спонсорирани от индивидуални Ротари клубове, осигуряващи им подкрепа и насоки, но са самоуправляващи се".

За Ротари клуб Силистра са важни две годишнини: 2000 г. - създаване, 2002 г. - приемане в лоното на Ротари Интернешинъл, т.е. връчване на т.нар. чартър карта. По тази причина под различни форми: изложби, балове и др., са чествани различни кръгли годишнини - веднъж от първото събитие, друг път - от последвалото го две години по-късно. Последно бе отбелязана тържествено през 2022 г. двадесетата година от признаването на клуба като пълноправен член на ротарианското движение.